When You’re Strange: Филм за The Doors

Още в началото трябва да си признаем, че не сме фенове до гроб на Дъ Доорс, така че историята им ни се губи в детайлите. Именно затова му хвърлихме едно око, и добре, че го направихме, въпреки че патосът му ни дойде малко в повече.

Според живите членове на бандата филмът е отговор на доста театралната версия на Оливър Стоун от 1991-ва, която на нас обаче си ни харесва. Тук най-ценното може би са кадрите от единствения опит на Морисън в киното - HWY: An American Pastoral, където той е в главната роля и е продуцент. Освен това има доста бекстейдж и студийни моменти, които, поне според режисьора Том Дичило, не са показвани досега.

Иначе When You're Strange е бъкан с разни кадри, които приличат на фантасмагорични пътешествия из края на 60-те (защото едва ли някой си спомня какво ТОЧНО се е случило в онези години) със задължителните хипита по средата. Действието се люлее напред-назад във времето и на места леко му изпуснахме края, което е доста неприятно за не-спецовете по тема. Но като цяло филмът си го бива (особено за начинаещи) и когато досадното идеализиране спря да ни дразни (някъде към средата), спокойно си го догледахме.

с една дума
ДООРС. Името им идва от книгата на Алдъс Хъксли Дверите на възприятието (The Doors of Perception), чието заглавие пък цитира английския поет Уилям Блейк.

Още в началото трябва да си признаем, че не сме фенове до гроб на Дъ Доорс, така че историята им ни се губи в детайлите. Именно затова му хвърлихме едно око, и добре, че го направихме, въпреки че патосът му ни дойде малко в повече.

Според живите членове на бандата филмът е отговор на доста театралната версия на Оливър Стоун от 1991-ва, която на нас обаче си ни харесва. Тук най-ценното може би са кадрите от единствения опит на Морисън в киното - HWY: An American Pastoral, където той е в главната роля и е продуцент. Освен това има доста бекстейдж и студийни моменти, които, поне според режисьора Том Дичило, не са показвани досега.

Иначе When You're Strange е бъкан с разни кадри, които приличат на фантасмагорични пътешествия из края на 60-те (защото едва ли някой си спомня какво ТОЧНО се е случило в онези години) със задължителните хипита по средата. Действието се люлее напред-назад във времето и на места леко му изпуснахме края, което е доста неприятно за не-спецовете по тема. Но като цяло филмът си го бива (особено за начинаещи) и когато досадното идеализиране спря да ни дразни (някъде към средата), спокойно си го догледахме.

с една дума
ДООРС. Името им идва от книгата на Алдъс Хъксли Дверите на възприятието (The Doors of Perception), чието заглавие пък цитира английския поет Уилям Блейк.

Гласували общо: 1 потребители