Това политическа позиция ли е, или прозата ви би била напълно различна, ако пишехте на испански?
Аз съм каталонец и каталонският е родният ми език. Ние сме в Испания, но се приемаме като самостойни. Все едно да кажем, че ако един португалски автор пише на португалски, това е политическа позиция.
Питаме, защото в речта ви на Франкуфуртския панаир на книгата през 2007-а изяснявате в основни линии препятствията пред писателя, който идва от по-малка култура, и...
Така ли, за това ли съм говорил?! (смее се) Аз си мислех, че коментирам само каталонската литература... Да, описвам препятствията, които стоят пред един етнос като цяло. Заради историческите събития ние нямаме самостоятелна държава, но това не означава, че нямаме самостойно съзнание. Ако имахме държава, въпросите за езика щяха да са несъстоятелни. Затова е важно да постигнем независимостта, към която се стремим.
Не се ли случва обаче така, че един писател от периферията обикновено е жив за останалата част от света, само докато е жив?
Това е като да сравняваме родените в бедно и в богато семейство. Аз съм син на бедни работници, но това не ме прави по-незначителен. В неизвестност преминават и имена от много по-големи култури.
Казвате, че историята не е била щедра към Каталония. „Езиците и литературата не би трябвало да бъдат потърпевши от геополитическите стратегии..."
Да, да, съгласен съм това.
Читателите обаче не са ли заредени с очаквания какви ще са произведенията, идващи от място, което не познават особено добре?
Очакванията са непредвидими. Аз например не познавам сръбската литература и нямам конкретни очаквания към нея, а като гледам португалски филми не се надявам в тях да има фадо. Всъщност единственото, което постигат стереотипите, е, че те увреждат човека, който се придържа към тях. Не се опитвам да се вместя в ничии очаквания.
(подсмихва се) Мразя литературата, която търси философските корени на нещата; литературата, наситена с психологически образи. Интересуват ме персонажи, които са плоски и тези имена ми помагат героите да бъдат по-особени, нетипични. В Размерите на трагедията те имат по две имена с комична цел, а в романа ми Бензин всички започват с „Х". Така те приличат на марионетки. Обичам да ги движа като марионетки и мразя литературата, която се опитва да продава персонажи като личности.
С кои автори си лягате напоследък?
Никога не си лягам с книга, защото ако е много хубава, не мога да заспя. Не се доверявам на критиците и предпочитам сам да откривам авторите. Напоследък, и то само през деня, чета аржентинеца Сесар Айра и италианеца Микеле Мари. (изпуфтява в знак на възхищение и продължава развълнувано) Той е пълен с мании, мании, мании...
А като писател в кой жанр се чувствате в свои води?
Имам две любови - романите и разказите, както и коментарната ми рубрика във вестник La Vanguardia. Не се занимавам нито с поезия, нито с театър, нито с нещо друго. Когато пиша, винаги се стремя към прост и чист изказ. За мен няма смисъл от протяжното действие - колкото по-бързо, толкова по-добре. (поглежда часовника на стената, който е с близо три часа назад) Трябва да тръгвам.
Един последен въпрос - може ли романът ви Размерите на трагедията да се приеме като карикатура на фалоцентричното общество?
(категорично) Не. В моите представи ерекцията е символ на потентността, характерна за младостта - тогава всичко изглежда възможно. Главният герой Рамон-Мария можеше да бъде и жена. (отново поглежда часовника, който явно е спрял на един и петнайсет) Но животът винаги ни учи, че нито ще постигнем онова, което сме искали на младини, нито че сме толкова могъщи, колкото сме си мислили. (отново поглежда часовника) Трябва да тръгвам.
А ако тази невротична еротика, с която се отличава романът, не водеше до комични сцени, щеше ли да се получи откровено порнографски?
Не си налагам никаква автоцензура. Някои от описанията в него всъщност са си откровено порнографски. А сега дайте една целувка, че наистина трябва да тръгвам. Размерите на трагедията на Ким Монзо е в близката книжарница, струва 12 лв.,
издава Колибри, а преводът от каталонски е на Елица Попова Текст Красимира Джисова / Фотография Васил Танев
Няма статистика
на колко автори на кратки разкази е повлиял, но дълго време го възприемат като
баща на всеки нов писател, изникнал на каталонския хоризонт. Намира бавното
фабулиране за досадно и понякога приключва историята с „И така нататък."
Предпочита телевизията пред театъра, но не остана време да признае защо. Като
разказвач у нас е познат със сборника Същината на нещата, а в София
пристигна миналия четвъртък за премиерата на романа си Размерите на
трагедията. (С две думи - постоянната ерекция на
главния герой Рамон-Мария става причина за неговите най-блажени и най-ужасяващи
часове.) В бързо стесняващия се процеп между осем поредни интервюта и среща с
читатели в Институт Сервантес 60-годишният Ким Монзо се обляга за малко - само за малко - в
канапето и обяснява развълнувано, че никога не е искал да пише на друг език освен на каталонски.
Това политическа позиция ли е, или прозата ви би била
напълно различна, ако пишехте на испански?
Аз съм каталонец и каталонският е родният ми език. Ние сме в Испания, но се
приемаме като самостойни. Все едно да кажем, че ако един португалски автор
пише на португалски, това е политическа позиция.
Питаме, защото в речта ви на Франкуфуртския панаир на
книгата през 2007-а изяснявате в основни линии препятствията пред писателя,
който идва от по-малка култура, и...
Така ли, за това ли съм говорил?! (смее се) Аз си мислех, че коментирам само каталонската литература... Да,
описвам препятствията, които стоят пред един етнос като цяло. Заради
историческите събития ние нямаме самостоятелна държава, но това не означава, че
нямаме самостойно съзнание. Ако имахме държава, въпросите за езика щяха да са несъстоятелни.
Затова е важно да постигнем независимостта, към която се стремим.
Не се ли случва обаче така, че един писател от периферията
обикновено е жив за останалата част от света, само докато е жив?
Това е като да сравняваме родените в бедно и в богато семейство. Аз съм
син на бедни работници, но това не ме прави по-незначителен. В неизвестност
преминават и имена от много по-големи култури.
Казвате, че историята не е била щедра към Каталония. „Езиците
и литературата не би трябвало да бъдат потърпевши от геополитическите
стратегии..."
Да, да, съгласен съм това.
Читателите обаче не са ли заредени с
очаквания какви ще са произведенията, идващи от място, което не познават
особено добре?
Очакванията са непредвидими. Аз например не познавам сръбската литература и
нямам конкретни очаквания към нея, а като гледам португалски филми не се
надявам в тях да има фадо. Всъщност единственото, което постигат стереотипите,
е, че те увреждат човека, който се придържа към тях. Не се опитвам да се
вместя в ничии очаквания.
Бплззнт, Рдз, Бст, Згдт, Пти, Гримпф - така се казват
някои от героите в разказите ви. Как избирате имената им? Изглеждат сякаш
сте ги изтеглили от купичка, пълна с букви, сред които няма много гласни.
(подсмихва
се) Мразя литературата,
която търси философските корени на нещата; литературата, наситена с
психологически образи. Интересуват ме персонажи, които са плоски и тези имена
ми помагат героите да бъдат по-особени, нетипични. В Размерите на трагедията те имат по две имена с комична цел, а в
романа ми Бензин всички започват с „Х".
Така те приличат на марионетки. Обичам да ги движа като марионетки и мразя литературата,
която се опитва да продава персонажи като личности.
С кои автори си лягате напоследък?
Никога не си лягам с книга, защото
ако е много хубава, не мога да заспя. Не се доверявам на критиците и предпочитам сам да откривам авторите.
Напоследък, и то само през деня, чета аржентинеца Сесар Айра и италианеца Микеле
Мари. (изпуфтява
в знак на възхищение и продължава развълнувано) Той е пълен с мании, мании, мании...
А като писател в кой жанр се чувствате в свои води?
Имам две любови - романите и разказите, както и коментарната ми рубрика във
вестник La Vanguardia.
Не се занимавам нито с поезия, нито с театър, нито с нещо друго. Когато пиша,
винаги се стремя към прост и чист изказ. За мен няма смисъл от протяжното
действие - колкото по-бързо, толкова
по-добре. (поглежда часовника на стената, който е с близо три часа назад)
Трябва да тръгвам.
Един последен въпрос - може ли романът ви Размерите на трагедията да се приеме
като карикатура на фалоцентричното общество?
(категорично) Не.
В моите представи ерекцията е символ на потентността, характерна за младостта -
тогава всичко изглежда възможно. Главният герой Рамон-Мария можеше да бъде и
жена. (отново поглежда часовника, който явно е спрял на един и петнайсет) Но животът винаги ни учи,
че нито ще постигнем онова, което сме искали на младини, нито че сме толкова
могъщи, колкото сме си мислили. (отново поглежда часовника) Трябва да
тръгвам.
А ако тази невротична еротика, с която се отличава
романът, не водеше до комични сцени, щеше ли да се получи откровено
порнографски?
Не си налагам никаква автоцензура. Някои от описанията в него всъщност са
си откровено порнографски. А сега дайте една целувка, че наистина трябва да тръгвам.
Размерите на трагедията на Ким Монзо е в близката книжарница, струва 12 лв.,
издава Колибри, а преводът
от каталонски е на Елица Попова
Текст Красимира Джисова / Фотография Васил Танев