Гос заговори на човека в червено. Когато оня излезе от своята пълна неподвижност, погледна ни и се приближи бавно към нас, усетих благоговеен страх. Под това пладнешко слънце той сияеше със собствена светлина.
Беше висок колкото мен и строен, с ведро, открито и красиво лице. Когато очите му срещнаха моите, изведнъж почувствах подтик да му заговоря, да се опитам да го достигна с мисловната реч, с която никога не бях си служил, откакто стъпих на Зима, а и не биваше още да си служа. Подтикът беше по-силен от задръжката. Заговорих му мислено. Отговор не получих. Връзка не се установи. Той продължаваше да гледа право в мен. След малко се усмихна и произнесе с кротък, по-скоро тънък глас:
- Вие ли сте Пратеникът?
- Да - отвърнах, заеквайки.
- Аз се казвам Факс. Голяма чест е да ви приемем. Ще останете ли известно време при нас в Отерхорд?
- С удоволствие. Искам да изуча вашите занимания с Гадателството. И ако желаете, в замяна на това ще ви кажа нещо за себе си - какъв съм, откъде идвам...
- Както обичате - рече Факс със спокойна усмивка. - Много мило, че сте прекосили Океана на пространството, а после - още 1000 мили, за да прекосите Каргав и да дойдете тук, при нас.
- Исках да дойда в Отерхорд поради славата за неговите предсказания.
- Сигурно желаете да видите как гадаем. Или пък имате свой въпрос?
Ясните му очи настояваха за истината.
- И аз не зная - отговорих.
- Нузут - каза той, - няма значение. Ако останете известно време, може би ще разберете имате ли въпрос или не... Гадателите могат да се събират само в определени периоди, тъй че без друго ще трябва да поживеете няколко дена с нас.
Така и сторих, и приятни бяха тези дни. Времето вървеше неорганизирано, с изключение на колективната работа, полския труд, градинарството, дърварството, поддържането. Извън работата денят минаваше понякога без да се пророни дума. Някои вечери ставаха сбирки в стаята-огнище на една или друга от ниските, заобиколени от дървета къщи; там се водеха разговори, пиеше се бира, понякога имаше и музика - силната музика на Кархида, мелодично проста, ала ритмично сложна, винаги изпълнявана импровизирано.
Една нощ танцуваха двама местни обитатели, толкова стари, че косата им бе побеляла, крайниците им - измършавели, а спуснатите надолу гънки на външните ъгълчета на очите полускриваха тъмните им очи. Танцът им беше бавен, точен, отмерен; пленяваше окото и душата. Започнаха да танцуват в три часа след вечеря. Музикантите ту се присъединяваха, ту млъкваха, както им скимнеше, само барабанчикът никога не прекъсваше своя изкусен променящ се бой. В шест часа полунощ, след пет земни часа, двамата стари танцьори още танцуваха. За първи път виждах феномена дот - съзнателно, регулирано използване на т.нар. от нас „истерична сила", - след което бях по-склонен да вярвам на мълвата за Старците от Ханддара.
Това беше самовглъбен живот, самозадоволяващ се, застоял, пропит с онова особено „невежество", толкова ценено от ханддарейците и подчинено за правилото им за бездействие и ненамеса. Това правило (изразено с думата нузут, която ще преведа като „няма значение") е сърцевината на култа и не твърдя, че го разбирам. издава „Георги Бакалов" Варна, 1980
На двайсет крачки от нас стоеше в профил някаква фигура,
права, неподвижна; червеният хиб и бялата риза се открояваха като инкрустация
от блестящ емайл на фона на високата зелена трева. На сто крачки по-нататък
стоеше друга статуя, в синьо и бяло; през всичкото време, докато разговаряхме с
първата, тя нито веднъж не помръдна, нито погледна към нас. Те упражняваха ханддарейската
дисциплина на Присъствието, която е нещо като транс - самозагубване чрез крайна
сетивна възприемчивост и чувственост.
Гос заговори на човека в червено. Когато оня излезе от
своята пълна неподвижност, погледна ни и се приближи бавно към нас, усетих благоговеен
страх. Под това пладнешко слънце той сияеше със собствена светлина.
Беше висок колкото мен и строен, с ведро, открито и красиво
лице. Когато очите му срещнаха моите, изведнъж почувствах подтик да му
заговоря, да се опитам да го достигна с мисловната реч, с която никога не бях
си служил, откакто стъпих на Зима, а и не биваше още да си служа. Подтикът беше
по-силен от задръжката. Заговорих му мислено. Отговор не получих. Връзка не се
установи. Той продължаваше да гледа право в мен. След малко се усмихна и произнесе
с кротък, по-скоро тънък глас:
- Вие ли сте Пратеникът?
- Да - отвърнах, заеквайки.
- Аз се казвам Факс. Голяма чест е да ви приемем. Ще
останете ли известно време при нас в Отерхорд?
- С удоволствие. Искам да изуча вашите занимания с Гадателството.
И ако желаете, в замяна на това ще ви кажа нещо за себе си - какъв съм, откъде
идвам...
- Както обичате - рече Факс със спокойна усмивка. - Много мило,
че сте прекосили Океана на пространството, а после - още 1000 мили, за да
прекосите Каргав и да дойдете тук, при нас.
- Исках да дойда в Отерхорд поради славата за неговите
предсказания.
- Сигурно желаете да видите как гадаем. Или пък имате свой
въпрос?
Ясните му очи настояваха за истината.
- И аз не зная - отговорих.
- Нузут - каза той,
- няма значение. Ако останете известно време, може би ще разберете имате ли
въпрос или не... Гадателите могат да се събират само в определени периоди, тъй
че без друго ще трябва да поживеете няколко дена с нас.
Така и сторих, и приятни бяха тези дни. Времето вървеше
неорганизирано, с изключение на колективната работа, полския труд,
градинарството, дърварството, поддържането. Извън работата денят минаваше
понякога без да се пророни дума. Някои вечери ставаха сбирки в стаята-огнище на
една или друга от ниските, заобиколени от дървета къщи; там се водеха разговори,
пиеше се бира, понякога имаше и музика - силната музика на Кархида, мелодично
проста, ала ритмично сложна, винаги изпълнявана импровизирано.
Една нощ танцуваха двама местни обитатели, толкова стари, че
косата им бе побеляла, крайниците им - измършавели, а спуснатите надолу гънки
на външните ъгълчета на очите полускриваха тъмните им очи. Танцът им беше бавен,
точен, отмерен; пленяваше окото и душата. Започнаха да танцуват в три часа след
вечеря. Музикантите ту се присъединяваха, ту млъкваха, както им скимнеше, само
барабанчикът никога не прекъсваше своя изкусен променящ се бой. В шест часа
полунощ, след пет земни часа, двамата стари танцьори още танцуваха. За първи
път виждах феномена дот - съзнателно,
регулирано използване на т.нар. от нас „истерична сила", - след което бях по-склонен
да вярвам на мълвата за Старците от Ханддара.
Това беше самовглъбен живот, самозадоволяващ се, застоял,
пропит с онова особено „невежество", толкова ценено от ханддарейците и
подчинено за правилото им за бездействие и ненамеса. Това правило (изразено с думата
нузут, която ще преведа като „няма
значение") е сърцевината на култа и не твърдя, че го разбирам.
издава „Георги Бакалов" Варна, 1980
Фотография Васил Танев