И започва редица от разкази - два основни - на съпругата и на сина, плюс този на траурния агент, на съдебния лекар, на една журналистка, на един барабанист, на чистачката на дома, на стара приятелка от училище...
Една от главите, наречена „Музика", дори ни вкарва в главата на тромпетиста, докато свири и преживява музиката си. Тук експериментаторството е най-явно, но и на още места си личи, че Джаки Кей е преди всичко поетеса.
А че е силен романист ще се убеди всеки, който знае колко важни за качествената проза са психологически обоснованите конфликти. Героите правят компромиси със съвестта си или са готови на всякакви жертви заради любовта. Но са и гневни. Синът е гневен като всяко осиновено дете и като всяко дете на прочут родител. Журналистката се ядосва, че трябва да положи чутовни усилия по една нищо и никаква, жълта тема. Траурният агент е старомоден джентълмен, който не разбира модерния свят и, окей, не се гневи точно, а по-скоро живее в апатия и отказва да приеме идиотския прогрес.
Всъщност всичко започва през 1955-а, когато едно момиче се омъжва за облечена в мъжки дрехи негърка, а майката му отказва да присъства на сватбата. Накрая все пак си плаща масрафа с думите: „Веднъж женя дъщеря!" Или с други думи - книгата е повече за расизма, отколкото за социалното неравенство на жените. От друга страна, как да свириш на тромпет в мъжки клубове през 50-те, без да си мъж? 15 лв., изд. Алтера, превод Надежда Радулова
Джаки Кей е родена в Единбург през 1961-ва от майка шотландка и баща нигериец, но е осиновена и отгледана в семейство на бели шотландци.
Отначало има амбициите да стане актриса, но окончателно се концентрира върху писането, след като Алистър Грей (авторът на Ланарк) прочита поезията й и казва, че трябва да се занимава само с това. Завършва англицистика и още първата й стихосбирка, доста автобиографичната The Adoption Papers (1991), й донася отличие за дебют на шотландското Saltire Society. С втората си стихосбирка - Other Lovers (1993) - взима наградата „Съмърсет Моъм", а с първия си роман - Тромпетът (1998) - тази на вестник Гардиън за проза.
Сега Джаки Кей е професор по творческо писане в университета на Нюкасъл. Жълтата преса във Великобритания често нищи петнайсетгодишната й връзка с Карол Ан Дъфи - настоящия Поет лауреат на Обединеното кралство. Самата Дъфи има дъщеря и за разлика от Кей публично се самоопределя като бисексуална.
И още нещо - краткият некролог на Джаки Кей за най-великата джаз певица Нина Симон в Обзървър през 2003-та е просто изключителен.
Нещо подобно
Преди всичко Тромпетът е роман за музиката и за лудостта на творчеството, а не толкова за сексуалната странност. Затова най-добре е да го сравним с Невидимият на Ралф Елисън, Джаз на Тони Морисън и Крушенецът на Томас Бернхард, а от българските - с Концерт за изречение на Емилия Дворянова и Аутопсия на една любов на Виктор Пасков. Все романи за музиката.
Книгата има същия ефект като Планината Броукбек на Ани Пру преди няколко години - подлага на емоционална атака стаената ни хомофобия и ни припомня филми като Играчка-плачка на Нийл Джордан и Полунощ в градината на доброто и злото на Клинт Истууд. Текст Йордан Ефтимов / Фотография Васил Танев
Но все пак говорим за роман. Героят на Тромпетът се нарича Джос Муди и е шотландец. Действието започва с
погребението му, на което съпругата и синът му не си проговарят. Защо - защото
синът, осиновеният Колман, разбира едва в моргата за пола на баща си.
И започва редица от разкази - два основни - на съпругата и на сина, плюс този
на траурния агент, на съдебния лекар, на една журналистка, на един барабанист,
на чистачката на дома, на стара приятелка от училище...
Една от главите, наречена „Музика", дори ни вкарва в главата на тромпетиста,
докато свири и преживява музиката си. Тук експериментаторството е най-явно, но и
на още места си личи, че Джаки Кей е преди всичко поетеса.
А че е силен романист ще се убеди всеки, който знае колко важни за качествената
проза са психологически обоснованите конфликти. Героите правят компромиси със
съвестта си или са готови на всякакви жертви заради любовта. Но са и гневни.
Синът е гневен като всяко осиновено дете и като всяко дете на прочут родител.
Журналистката се ядосва, че трябва да положи чутовни усилия по една нищо и
никаква, жълта тема. Траурният агент е старомоден джентълмен, който не разбира
модерния свят и, окей, не се гневи точно, а по-скоро живее в апатия и отказва да
приеме идиотския прогрес.
Всъщност всичко започва през 1955-а, когато едно момиче се омъжва за облечена в
мъжки дрехи негърка, а майката му отказва да присъства на сватбата. Накрая все
пак си плаща масрафа с думите: „Веднъж женя дъщеря!" Или с други думи - книгата
е повече за расизма, отколкото за социалното неравенство на жените. От друга
страна, как да свириш на тромпет в мъжки клубове през 50-те, без да си мъж?
15 лв., изд. Алтера, превод Надежда Радулова
Авторът! Авторът!
Джаки Кей е родена в Единбург през 1961-ва от майка шотландка и баща
нигериец, но е осиновена и отгледана в семейство на бели шотландци.
Отначало има амбициите да стане актриса, но окончателно се концентрира върху
писането, след като Алистър Грей (авторът на Ланарк) прочита поезията й и казва, че трябва да се занимава само с
това. Завършва англицистика и още първата й стихосбирка, доста
автобиографичната The Adoption Papers (1991), й донася отличие за дебют на
шотландското Saltire Society. С втората си стихосбирка - Other Lovers (1993) - взима наградата „Съмърсет Моъм", а с първия си роман - Тромпетът (1998) - тази на вестник Гардиън за проза.
Сега Джаки Кей е професор по творческо писане в университета на Нюкасъл. Жълтата
преса във Великобритания често нищи петнайсетгодишната й връзка с Карол Ан Дъфи
- настоящия Поет лауреат на Обединеното кралство. Самата Дъфи има дъщеря и за
разлика от Кей публично се самоопределя като бисексуална.
И още нещо - краткият некролог на Джаки Кей за най-великата джаз певица Нина
Симон в Обзървър през 2003-та е просто
изключителен.
Нещо подобно
Преди всичко Тромпетът е роман за
музиката и за лудостта на творчеството, а не толкова за сексуалната странност.
Затова най-добре е да го сравним с Невидимият на Ралф Елисън, Джаз на Тони Морисън
и Крушенецът на Томас Бернхард, а от
българските - с Концерт за изречение на Емилия Дворянова и Аутопсия на една
любов на Виктор Пасков. Все романи за музиката.
Книгата има същия ефект като Планината Броукбек на Ани Пру преди
няколко години - подлага на емоционална атака стаената ни хомофобия и ни
припомня филми като Играчка-плачка на
Нийл Джордан и Полунощ в градината на
доброто и злото на Клинт Истууд.
Текст Йордан Ефтимов / Фотография Васил Танев