Текст Ивайло Александров
С дъжда навън трудно можем да се сетим за по-подходящ саундтрак за деня от парче на Nick Cave and the Bad Seeds. Бъркаме далеч назад в архивите - цели 25 години, и вадим от мрака на скрина "City of Refuge" от петия албум на австралийците Tender Prey (1988), посветен на бразилския актьор Фернандо Рамос да Силва, застрелян от полицията през 1987. Песента (както всъщност много често в текстовете на Nick Cave) е за изкривените, смачканите, гонените, уплашените, мръсните, житейските лунатици, прецакани от системата и корупцията. Тези, които в отчаянието си вярват, че следващата крачка, следващият ден, следващият град, ще ги изведат едно стъпало нагоре, отвъд канавките на битието, ще се отърсят от тинята и тъмата, за глътка въздух и светъл лъч.
Nick Cave е певец, поет, артист, писател и една от най-ярките (или мрачни, зависи от контекста) културни икони в последните над 30 години. Също като при Tom Waits, бихме могли да изведем от солидната му дискография десетки песни за града, но такъв, какъвто го познават бродягите, хората извън периферията на средната класа, тези, които виждат живота през светлината на неона и огъня на кибритените клечки, през мъглата на дим от цигари и изпаренията от канализациите, които шляпат през локвите на улиците и блатото на живота. Но докато при американския му колега лириките разказват за градския живот, изпят от блуса, джаза и битието, за битници и скитници, при Nick Cave краските са драматични, често плашещи, разхождащи се из човешкото подсъзнание, кошмари, страдание, наркотично лутане и изгубени надежди. И все пак, няма страшно, дръж се здраво, докато Nick Cave and the Bad Seeds те водят към техния "City of Refuge".
Текст Ивайло Александров