На 12 юни 2008-а Горан Брегович си чупи прешлен, падайки от
черешата в белградския си двор. Нещо спешно ще да е било, щом му се е наложило
чак пък на дървото да се покатери... Историята мълчи защо Брега (както му викат
от време на време) е предприел рискованото изкачване. По-любопитното е неговото
възстановяване: по-малко от месец след 4-метровото падане, той се завръща за
два грандиозни концерта в Ню Йорк със задължителния си бял костюм и крокодилски
обувки на босо, без да дава вид на човек с увреден гръбнак. Сигурни сме, че
музиката го е спасила и този път.
Музиката го спасява и от политиката. Брегович е като една
малка Швейцария в цялата юголудница: „Югославия е кръстопът на страшно много
светове: православен, католически, мюсюлмански. С музиката не ми се налага да се
отъждествявам с никой друг освен със себе си, защото говоря първия световен
език, този, който всички разбират - музиката."
Говори го, и то
така, че емоциите ти да се материализират. Вдига лекичко два пръста, оркестърът
засвирва и ти почваш да вадиш богат асортимент от смехове и сълзи на масата,
докато съвсем не се изпразниш от съдържание и не остане само музика.
При него музиката
започва с цигулката, но много се радваме, че се е разубедил. Някак не си го
представяме с нея. И той е доволен, че тези уроци не са продължили кой знае
колко време. Рано осъзнава, че момичетата имат слабост към момчета с китара в
едната ръка и питие в другата. И заради това, и заради таланта си, още на 15 започва
да свири като професионален музикант.
Едни от първите
му лайфове са в югославските стриптийз барове, чиято основна функция по времето
на комунизма била да дават алтернатива на живота извън тях. Това бягство от
реалността е подплатено и със събличащи се жени, така че Горан Брегович много
бързо научава на каква музика девойките свалят по-охотно дрехите си. Ще се
съгласиш, че това е уникално знание, с което разполагат много малко хора на
този свят.
На 17 Брега вече е
в Неапол, където положението ври и кипи от мафия и наркотици. Той отива,
разбира се, да свири, но, както сам казва „Това си бяха 70-те - епохата
на LSD. Нямаше как да не започнат моментални проблеми с наркотиците." Така и
става. Брегович продрусва толкова сериозно, че се налага много хард майка му да
дойде и да си го прибере за ухото, само година след пристигането му в Италия.
Тя го заставя да учи, защото хубостникът й към момента е изключван от две
гимназии, както и сам може да се досетиш, заради обиколките му из кафани,
стриптийз клубове и италиански бордеи.
Горан решава да
запише философия, за да потърси
отговори на някои фундаментални въпроси. Така и не ги получава, но някъде по
това време се захваща с Bijelo dugme
(от
сръбски - бяло копче). И така 14 години. И пак музиката го спасява - този
път от тегавата съдба на учител по философия в бивша Югославия.
Успехът на бандата
е толкова голям, че Горан и сие са със статут на ултразвезди във всички
югославски републики. Но това му харесва само до един момент. После леко
започва да му писва от цялата истерия и от факта, че музиката остава на заден
план - на рок концерта се разчита да грабнеш публиката с всякакви идиотщини -
от светлинно шоу до челна стойка на сцената. Точно тази помпозност взела нещо
да обезсмисля нещата и след разпадането на групата към 89-а, Брегович
преценява, че е най-добре да се пенсионира.
Смисъла му връща
румънският струнен квартет Balanescu Quartet. Докато е в Рим, малко преди
войната, ги чува да свирят две негови парчета, седнали кротичко на столчетата
си, без да им е много важно да трещят по сцената като рок звезди. Важна била
само музиката. Точно това искал да прави и Горан Брегович - да увлича хората с
нея, вместо да я разменя за неоправдани зрелища.
И макар че
струнният квартет му връща вярата в доброто, Брега има слабост към брас
музикантите. Освен това намира за особено очарователен факта, че заради
естеството на инструментите си им се налага да плюят насам-натам. Това си е
добре дошло, защото никога няма да влязат в ресторантите, които съсипаха
руската циганска музика и фламенкото, както казва самият Брегович.
До статута на най-успешния
съвременен балкански композитор го издига филмовата музика - тя му носи торби
награди и успява тотално да разкрие потенциала му. Колаборациите са от Иги Поп
до Сезария Евора и обратно. Еклектиката извира отвсякъде и от това Брегович е
най-доволен - той самият е еклектичен човек и няма как музиката му да е друга.
От 98-а насам концертира
с брилянтния си Оркестър за сватби и погребения (че за какво друго изобщо може
да има оркестри?!). Бендът успява да смае публиката не само с музика, но и с
факта, че 40-те души на сцената са събрани от всички краища на Балканите (там
са и нашите Даниела и Людмила Радкови) и по принцип не би трябвало да се
понасят. Или поне така си мислят всички, които никога не са живяли тук.
Това му е силата на
Брегович - успява да разбие мита за Балканите на малки парченца и после да ги
събере отново с музика. Затова когато излиза на Сан Ремо през 2000 година,
стартира с бакшиши за музикантите, които им втъква в поясите и тубите, за да
разберат засуканите италианци как точно се прави тази работа. Ами, ей така.
Все още има билети от 55 лв. за правостоящи.
Текст Боряна Телбис
На 12 юни 2008-а Горан Брегович си чупи прешлен, падайки от
черешата в белградския си двор. Нещо спешно ще да е било, щом му се е наложило
чак пък на дървото да се покатери... Историята мълчи защо Брега (както му викат
от време на време) е предприел рискованото изкачване. По-любопитното е неговото
възстановяване: по-малко от месец след 4-метровото падане, той се завръща за
два грандиозни концерта в Ню Йорк със задължителния си бял костюм и крокодилски
обувки на босо, без да дава вид на човек с увреден гръбнак. Сигурни сме, че
музиката го е спасила и този път.
Музиката го спасява и от политиката. Брегович е като една
малка Швейцария в цялата юголудница: „Югославия е кръстопът на страшно много
светове: православен, католически, мюсюлмански. С музиката не ми се налага да се
отъждествявам с никой друг освен със себе си, защото говоря първия световен
език, този, който всички разбират - музиката."
Говори го, и то
така, че емоциите ти да се материализират. Вдига лекичко два пръста, оркестърът
засвирва и ти почваш да вадиш богат асортимент от смехове и сълзи на масата,
докато съвсем не се изпразниш от съдържание и не остане само музика.
При него музиката
започва с цигулката, но много се радваме, че се е разубедил. Някак не си го
представяме с нея. И той е доволен, че тези уроци не са продължили кой знае
колко време. Рано осъзнава, че момичетата имат слабост към момчета с китара в
едната ръка и питие в другата. И заради това, и заради таланта си, още на 15 започва
да свири като професионален музикант.
Едни от първите
му лайфове са в югославските стриптийз барове, чиято основна функция по времето
на комунизма била да дават алтернатива на живота извън тях. Това бягство от
реалността е подплатено и със събличащи се жени, така че Горан Брегович много
бързо научава на каква музика девойките свалят по-охотно дрехите си. Ще се
съгласиш, че това е уникално знание, с което разполагат много малко хора на
този свят.
На 17 Брега вече е
в Неапол, където положението ври и кипи от мафия и наркотици. Той отива,
разбира се, да свири, но, както сам казва „Това си бяха 70-те - епохата
на LSD. Нямаше как да не започнат моментални проблеми с наркотиците." Така и
става. Брегович продрусва толкова сериозно, че се налага много хард майка му да
дойде и да си го прибере за ухото, само година след пристигането му в Италия.
Тя го заставя да учи, защото хубостникът й към момента е изключван от две
гимназии, както и сам може да се досетиш, заради обиколките му из кафани,
стриптийз клубове и италиански бордеи.
Горан решава да
запише философия, за да потърси
отговори на някои фундаментални въпроси. Така и не ги получава, но някъде по
това време се захваща с Bijelo dugme (от
сръбски - бяло копче). И така 14 години. И пак музиката го спасява - този
път от тегавата съдба на учител по философия в бивша Югославия.
Успехът на бандата
е толкова голям, че Горан и сие са със статут на ултразвезди във всички
югославски републики. Но това му харесва само до един момент. После леко
започва да му писва от цялата истерия и от факта, че музиката остава на заден
план - на рок концерта се разчита да грабнеш публиката с всякакви идиотщини -
от светлинно шоу до челна стойка на сцената. Точно тази помпозност взела нещо
да обезсмисля нещата и след разпадането на групата към 89-а, Брегович
преценява, че е най-добре да се пенсионира.
Смисъла му връща
румънският струнен квартет Balanescu Quartet. Докато е в Рим, малко преди
войната, ги чува да свирят две негови парчета, седнали кротичко на столчетата
си, без да им е много важно да трещят по сцената като рок звезди. Важна била
само музиката. Точно това искал да прави и Горан Брегович - да увлича хората с
нея, вместо да я разменя за неоправдани зрелища.
И макар че
струнният квартет му връща вярата в доброто, Брега има слабост към брас
музикантите. Освен това намира за особено очарователен факта, че заради
естеството на инструментите си им се налага да плюят насам-натам. Това си е
добре дошло, защото никога няма да влязат в ресторантите, които съсипаха
руската циганска музика и фламенкото, както казва самият Брегович.
До статута на най-успешния
съвременен балкански композитор го издига филмовата музика - тя му носи торби
награди и успява тотално да разкрие потенциала му. Колаборациите са от Иги Поп
до Сезария Евора и обратно. Еклектиката извира отвсякъде и от това Брегович е
най-доволен - той самият е еклектичен човек и няма как музиката му да е друга.
От 98-а насам концертира
с брилянтния си Оркестър за сватби и погребения (че за какво друго изобщо може
да има оркестри?!). Бендът успява да смае публиката не само с музика, но и с
факта, че 40-те души на сцената са събрани от всички краища на Балканите (там
са и нашите Даниела и Людмила Радкови) и по принцип не би трябвало да се
понасят. Или поне така си мислят всички, които никога не са живяли тук.
Това му е силата на
Брегович - успява да разбие мита за Балканите на малки парченца и после да ги
събере отново с музика. Затова когато излиза на Сан Ремо през 2000 година,
стартира с бакшиши за музикантите, които им втъква в поясите и тубите, за да
разберат засуканите италианци как точно се прави тази работа. Ами, ей така.
Все още има билети от 55 лв. за правостоящи.
Текст Боряна Телбис
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители