Преди
шест години Florence + The Machine издадоха дебютния си албум
Lungs и веднага спечелиха
симпатии на публика (това е лесно) и на
критика (тук е трудната част) с хомогенното смесване на фолк рока от 60-те, с
инди и брит звученето от 90-те и новото хилядолетие, но и с онази така
необходима щипка почерк и увереност. Слушахме леко наивните, но ужасно вмъкващи
се под кожата песни и бяхме сигурни, че ако Florence и групата й не изчезнат
като поредния one hit wonder, ги чака сериозен успех. И може би превръщането им
в поп банда. Две години по-късно със
Ceremonials чухме, че Florence Welch може да пише чудесни тъжни, дълбоки и емоционални
песни, които пак да са достатъчно смилаеми и да я качат още едно стъпало
нагоре. Така че очакванията към третия албум
How Big, How Blue, How Beautiful логично бяха много високи.
От
началото на 2015 Florence + The Machine пускаха по една песен на месец-два,
като постоянен дразнител за феновете. Все едно да умираш от глад, да ти
поднасят по една хапка от кулинарно бижу и да те оставят дълго време да се
наслаждаваш на остатъчните вкусове.
"What Kind Of Man" намекна, че отново ще имаме емоционална
творба, родена от люшкащите се чувства на Florence и житейските й неволи,
пречупени през погледа, сърцето и таланта на изключителен артист. Е,
How Big, How Blue, How Beautiful вече е
факт и той звучи така както очаквахме преди пет години, но всъщност, пак
изненадва.
Още откриващата
"Ship To Wreck" показва по-леко и ведро
звучене и макар и текстовете да третират темите за самотата, раздялата,
фикцията или религията,
How Big, How Blue, How Beautiful не е никак натоварващ за слушане албум. Всъщност,
третото издание на Florence + The Machine е отличен поп запис, но с уговорката поп музика от
истински артисти. Макар и изоставила арфата, трайбъл барабаните и шейсетарските
фолк щрихи, Florence е пораснал (вече е на цели 28) и уверен автор на песни. Колекцията
от 11 парчета (или 16, зависи кое издание си си купил) е най-завършеният й
албум - прецизен, премерен, достатъчно емоционален, че да запази завоюваните й
позиции сред публиката, но и доволно радиофоничен, че да й осигури още по-високи
такива в класациите. Затова и няма изненада, че
How Big, How Blue, How Beautiful е първият албум на Florence + The
Machine, стигнал до номер 1 в американския Billboard. Освен това оглави
чартовете и в Англия, Канада, Ирландия, Швейцария, Полша, Австралия и Нова
Зеландия. А когато Dave Grohl си счупи крака и Foo Fighters отмениха оставащите дати от турнето си, Florence + The Machine бяха избрани да ги заместят на фестивала Гластънбъри. Накратко - няма нищо лошо в силен поп албум, когато е написан, изсвирен,
изпят и записан от талантливи артисти с голямо вдъхновение.
Текст Ивайло Александров
Преди
шест години Florence + The Machine издадоха дебютния си албум Lungs и веднага спечелиха
симпатии на публика (това е лесно) и на
критика (тук е трудната част) с хомогенното смесване на фолк рока от 60-те, с
инди и брит звученето от 90-те и новото хилядолетие, но и с онази така
необходима щипка почерк и увереност. Слушахме леко наивните, но ужасно вмъкващи
се под кожата песни и бяхме сигурни, че ако Florence и групата й не изчезнат
като поредния one hit wonder, ги чака сериозен успех. И може би превръщането им
в поп банда. Две години по-късно със Ceremonials чухме, че Florence Welch може да пише чудесни тъжни, дълбоки и емоционални
песни, които пак да са достатъчно смилаеми и да я качат още едно стъпало
нагоре. Така че очакванията към третия албум How Big, How Blue, How Beautiful логично бяха много високи.
От
началото на 2015 Florence + The Machine пускаха по една песен на месец-два,
като постоянен дразнител за феновете. Все едно да умираш от глад, да ти
поднасят по една хапка от кулинарно бижу и да те оставят дълго време да се
наслаждаваш на остатъчните вкусове. "What Kind Of Man" намекна, че отново ще имаме емоционална
творба, родена от люшкащите се чувства на Florence и житейските й неволи,
пречупени през погледа, сърцето и таланта на изключителен артист. Е, How Big, How Blue, How Beautiful вече е
факт и той звучи така както очаквахме преди пет години, но всъщност, пак
изненадва.
Още откриващата "Ship To Wreck" показва по-леко и ведро
звучене и макар и текстовете да третират темите за самотата, раздялата,
фикцията или религията, How Big, How Blue, How Beautiful не е никак натоварващ за слушане албум. Всъщност,
третото издание на Florence + The Machine е отличен поп запис, но с уговорката поп музика от
истински артисти. Макар и изоставила арфата, трайбъл барабаните и шейсетарските
фолк щрихи, Florence е пораснал (вече е на цели 28) и уверен автор на песни. Колекцията
от 11 парчета (или 16, зависи кое издание си си купил) е най-завършеният й
албум - прецизен, премерен, достатъчно емоционален, че да запази завоюваните й
позиции сред публиката, но и доволно радиофоничен, че да й осигури още по-високи
такива в класациите. Затова и няма изненада, че How Big, How Blue, How Beautiful е първият албум на Florence + The
Machine, стигнал до номер 1 в американския Billboard. Освен това оглави
чартовете и в Англия, Канада, Ирландия, Швейцария, Полша, Австралия и Нова
Зеландия. А когато Dave Grohl си счупи крака и Foo Fighters отмениха оставащите дати от турнето си, Florence + The Machine бяха избрани да ги заместят на фестивала Гластънбъри. Накратко - няма нищо лошо в силен поп албум, когато е написан, изсвирен,
изпят и записан от талантливи артисти с голямо вдъхновение.
Текст Ивайло Александров
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители