Вероятно е необходимо да се притежават определени постановъчни качества, за да се реализира една великолепна творба като Майстори от Рачо Стоянов - в амбициозна, но еклектична стилистика, завършваща като кървава трагедия с елементи на хорър. Нужни са и лудост, и смелост, за да се твърди, че това е автобиографичен спектакъл, чиито основания се съдържат във високо заявената реплика: „Аз съм Майстор!”. С този спектакъл Петринел Гочев, когото познаваме като прекрасен художник и амбициозен режисьор, се е изправил сам срещу себе си.
Радикално нов режисьорски прочит на известната пиеса на Рачо Стоянов
Режисьор: Петринел Гочев, с Гергана Змийчарова, Иван Юруков, Зафир Раджаб, Стоян Пепеланов, Виктория Колева, Марин Янев, Васил Драганов и Емил И. Марков
Между атрактивното начало на премиерния в Народния театър спектакъл Майстори с великолепните майстори и чираците им, които творят върху дървените дъски с радостно вдъхновение, преданост и респект, избликнали от богатството на глаголицата, еуфория от българския дух и преклонение към съкровищата на миналото - и стъписващия финал с двойното убийство и самоубийство - зее цяла пропаст.
Режисьорът Петринел Гочев е имал нелеката задача да запълни тази пропаст с осъвременен вариант на пиесата на Рачо Стоянов, като разкаже историята по начин, който да отговаря не само на необузданата му страст винаги да променя и радикализира, но и на авторовия оригинал. Вместо това, той е ползвал скелета на пиесата като конструкция от абсолютно голи дъски, по които е заковал собствените си демони и видения. От тук идва и първото напрежение, водещо към конфронтация - избухването на тези притаени страсти на сцената е инжектирано като допинг в характерите на майсторите Найден и Живко (Иван Юруков и Зафир Раджаб), с които режисьорът не крие, че се идентифицира. Нещо повече. Двете централни теми, преплитащи се като змии в сюжетната линия - благородното състезание между изгарящите от съперническа завист майстори, и ударите под пояса, които си разменят като мъже заради Милкана (Гергана Змийчарова), пристанала и на двамата - вместо да се обединят, в новия прочит на Майстори силно се раздалечават. Изненадващо, най-драматичните сцени са облъхнати от бутафорна мелодрама с псевдо-оперни мизансцени, в които страданието вместо да води към катарзис, провокира комизъм.
„Познавах живота на мъжете майстори отблизо, от момчешките си години. Животът ми даде дни на буйство и дни на покой, животът ме хвърли и в огъня на ревността, и в спазмите на завистта, но и ми подари съкровените величествени моменти да видя как под ръката ми излиза образ, като изписан с божия дъх!” - казва Петринел Гочев в програмата към спектакъла, но от резултата ясно се вижда, че талантът, въплътен в безсънните нощи на художника, отново е надделял над майсторството на режисьора.
Именно в това противоречие се крие и драмата на постановката Майстори - шизофреничното преплитане на художника и режисьора не е стигнало до сливане, а напротив, радикално е отделило единия образ от другия. Това е повече експеримент на режисьора със самия себе си, отколкото с актьорите и публиката.
Вероятно е необходимо да се притежават определени постановъчни качества, за да се реализира една великолепна творба като Майстори от Рачо Стоянов - в амбициозна, но еклектична стилистика, завършваща като кървава трагедия с елементи на хорър. Нужни са и лудост, и смелост, за да се твърди, че това е автобиографичен спектакъл, чиито основания се съдържат във високо заявената реплика: „Аз съм Майстор!”. С този спектакъл Петринел Гочев, когото познаваме като прекрасен художник и амбициозен режисьор, се е изправил сам срещу себе си.
Но дали рискът е оправдан и може ли гневът на режисьора да убие смирението на художника?
Текст Патриция Николова