Всъщност става въпрос за три различни игри, защото спектакълът събира на едно три миниатюри, три тъжно-смешни истории за прехода. По думите на Бина Харалампиева миниатюрата пък изисква особена концентрация на майсторство, за да се получи усещане за цялост. Абе, нещо като късия разказ - само най-големите го умеят. И Константин Илиев го може.
Веднъж той събира двама бивши влюбени (Атанас Атанасов и Бойка Велкова) след трийсетина години - на фона на студената болнична обстановка те си обясняват всичко - кой, кого, защо и така ли трябваше да се случи. Желанието за докосване се превръща в гротеска, любовта е пародия, а не са минали и пет минути, когато става ясно, че от едно време не е останало нищо. Жената накрая ще се опита да даде пари на бившия си любим, за да може там, да направи нещо, нали се сещаш - да вземе златните мостове от устата на починалия й мъж. Тук можеш да се смееш с глас, но по-добре недей.
Повод да се надсмееш над себе си и големите победи, които си отложил за някой друг път
От Константин Илиев; режисьор: Бина Харалампиева; сценография и костюми: Петя Стойкова; музика: Асен Аврамов; с Василена Атанасова, Светлана Янчева, Бойка Велкова, Владимир Пенев и Атанас Атанасов
„Всякакви определения за театър могат да бъдат оспорвани. Освен едно: че той е игра", казва драматургът Константин Илиев за новата си пиеса Златни мостове и Секвоя.
Всъщност става въпрос за три различни игри, защото спектакълът събира на едно три миниатюри, три тъжно-смешни истории за прехода. По думите на Бина Харалампиева миниатюрата пък изисква особена концентрация на майсторство, за да се получи усещане за цялост. Абе, нещо като късия разказ - само най-големите го умеят. И Константин Илиев го може.
Веднъж той събира двама бивши влюбени (Атанас Атанасов и Бойка Велкова) след трийсетина години - на фона на студената болнична обстановка те си обясняват всичко - кой, кого, защо и така ли трябваше да се случи. Желанието за докосване се превръща в гротеска, любовта е пародия, а не са минали и пет минути, когато става ясно, че от едно време не е останало нищо. Жената накрая ще се опита да даде пари на бившия си любим, за да може там, да направи нещо, нали се сещаш - да вземе златните мостове от устата на починалия й мъж. Тук можеш да се смееш с глас, но по-добре недей.
Втората пиеса среща разпасан политик (Владо Пенев) с яростна природозащитничка (Василена Атанасова), която му иска сметка за всичко - ще стане въпрос и за корупцията, и за отсичането на дървета, и за строенето на молове, и дори за секвоята, която расте остреща. И понеже политикът не е в изгодна позиция за преговори (намира се по долни гащи и пред заключен апартамент все так), ще извади благия глас, преди да обобщи всичко с няколко думи: „Абе, що не си..." Тук вече можеш да се смееш, колкото си искаш.
За финала е запазена може би най-силната част - монологът на едно театрално огледало, което ще ни каже в прав текст, че животът е скапан, защото ние си го правим такъв.
И понеже Константин Илиев е прав, че театърът в крайна сметка е игра, трябва да се каже „браво" на актьорите, защото играят като за последно.
И още нещо - може привидно да няма връзка между тези три истории, но Златни мостове и Секвоя всъщност е триптих за загубените каузи и за натрупаното разочарование. Повод да се надсмееш над себе си и големите победи, които си отложил за някой друг път.
Текст Оля Стоянова