Можете ли да се похвалите с това, че сте срещнали истинската любов? Аз да. Видях я в очите и поведението на двама възрастни и забележете къде – в болницата. Място, свързано единствено с потискащи емоции, дискомфорт и чувство за безнадеждност. Но надежда имаше. Усетих я. И ме лъхна като студен вятър юли месец. Неочаквано, но приятно. Накара ме да се осъзная и да преценя какво е истинско щастие. Истинска любов и подкрепа. От близък човек – твоят спътник в живота.
Мъжът, около 80 и няколко годишен, заедно със сина си, водеше жена си за операция. За ръчичка, усмихнати. В сърцата им блика една любов, по-силна от детската, от тийнейджърската. Усеща се от километри. Чиста, неподправена, мечтана от мнозина. Е, жената влезе в операционната. Аз седях до него, чакайки своята баба, притеснена, стискайки пръсти всичко да бъде наред. Мъжът, обаче, видимо бе спокоен, съдейки по изражението, но вътрешно нещо го тревожеше. Викна сестрата и я помоли да бъдат внимателни с жена му, защото не може да си представи живота без нея, тя му е всичко. Винаги е била обгрижвана и не иска да я боли нищо. Дарила го е с прекрасен син, който също видимо спокоен чакаше своята майка да се появи от асансиорчето доволна и усмихната. Повярвайте ми, по-трогваща картина не бях виждала. Не е приказка, нито някакво мое съчинение. Видях я с очите си. Любовта, подкрепата, надеждата. Съществуват. И знаете ли кое е най-интересното? Тези хора не чакат някой да им ги даде. Сами са си ги изградили и си ги пазят. Успешно.
Не живейте монотонен живот, в който думите “благодаря” и “обичам те” са заличени от вашия речник. Не приемайте хората за даденост. Животът е много по-прекрасен, когато оцените усилията на другия, които прави, за да сте щастливи и да се чувствате добре. Може би той самият понякога върви по острието на ножа за вас, но това е любовта. Взаимни компромиси, подкрепа, уважение. Колко от вас целунаха половинките си тази сутрин, казаха им, че ги обичат, че не могат да си представят живота без тях? Да, любовта не е само думи. Ами действията? Закуска в леглото, цветя в работата. Ами постъпката на дядото? Придружил е съпругата си в болницата, за да и даде кураж за операцията, да й покаже, че тя е смисълът на неговия живот.
И тук не говоря само за любов от мъж към жена и обратното. Напротив, любовта има различни форми. Дете – родител също е една от тях. Синът също ме впечатли, демонстрирайки уважение към майка си и баща си, чрез отделеното си лично време и внимание към тях.
Наречете ме клюкарка, но нямаше как да не се заслушам в разговорите баща-син. “Синко, притеснявам се, до кога ще чакаме? Трябваше вече да е излязла от операционната.” – “Не се притеснявай, татко, лекарите ще се погрижат за нея, тя е нашият герой. Ще се справи. Отивам за кафе. Желаеш ли нещо за пиене или за хапване?”.
Нямаше по-искрен и трогващ разговор. Или поне за скромния си житейски път досега не бях попадала на подобен. С времето от малки деца, впечатляващи със своята честност, духовитост и чувствителност се превръщаме във възрастни, при които превес е взело материалното, а духовното бавно, но сигурно изчезва. А решиш ли да бъдеш чувствителен или искрен, те вземат за луд или психопат. Не е честно. И аз искам да бъда като малката ми братовчедка, която цяла нощ не беше спала, притеснявайки се за баба, и която с излизането от операционната я гушка и я пита “Как се чувстваш, бабо? Имаш ли нужда от нещо.” Исках и го направих. Бях чувствителна, искрена и по детски духовита. Преди операцията целунах баба си, пожелавайки й късмет. Уверих я, че всичко ще бъде наред. Веднага усетих буца в гърлото и напиращите сълзи. “Трябва да бъда силна. Поне пред нея. После ще плача вкъщи, колкото аз си мога. Трябва да бъда зряла”.
Майната му на зрелостта. Ще се разплача, ще прегръщам, ще се тревожа, ще бъда по детски искрена и невинна. Това искам. И така ще бъде. Няма да бъда възрастна сухарка, очевидно неживееща на тази планета, лишена от чувства. Добре, нека съм луда. Ти пък си емоционален инвалид. Аз не мога да си позволя да получа такава диагноза, съжалявам.
Дядото и синът също бяха отказали да бъдат част от свят, в който човечността и сантименталността са изчезнали почти напълно. Е, заповядайте и вие в света на хората. Тук царят любов, уважение, подкрепа, внимание, чувствителност и искреност. Фалшът, непукизмът и омразата нямат пропуск за този свят. Тук е раят. Очакваме ви.
Можете ли да се похвалите с това, че сте срещнали истинската любов? Аз да. Видях я в очите и поведението на двама възрастни и забележете къде – в болницата. Място, свързано единствено с потискащи емоции, дискомфорт и чувство за безнадеждност. Но надежда имаше. Усетих я. И ме лъхна като студен вятър юли месец. Неочаквано, но приятно. Накара ме да се осъзная и да преценя какво е истинско щастие. Истинска любов и подкрепа. От близък човек – твоят спътник в живота.
Мъжът, около 80 и няколко годишен, заедно със сина си, водеше жена си за операция. За ръчичка, усмихнати. В сърцата им блика една любов, по-силна от детската, от тийнейджърската. Усеща се от километри. Чиста, неподправена, мечтана от мнозина. Е, жената влезе в операционната. Аз седях до него, чакайки своята баба, притеснена, стискайки пръсти всичко да бъде наред. Мъжът, обаче, видимо бе спокоен, съдейки по изражението, но вътрешно нещо го тревожеше. Викна сестрата и я помоли да бъдат внимателни с жена му, защото не може да си представи живота без нея, тя му е всичко. Винаги е била обгрижвана и не иска да я боли нищо. Дарила го е с прекрасен син, който също видимо спокоен чакаше своята майка да се появи от асансиорчето доволна и усмихната. Повярвайте ми, по-трогваща картина не бях виждала. Не е приказка, нито някакво мое съчинение. Видях я с очите си. Любовта, подкрепата, надеждата. Съществуват. И знаете ли кое е най-интересното? Тези хора не чакат някой да им ги даде. Сами са си ги изградили и си ги пазят. Успешно.
Не живейте монотонен живот, в който думите “благодаря” и “обичам те” са заличени от вашия речник. Не приемайте хората за даденост. Животът е много по-прекрасен, когато оцените усилията на другия, които прави, за да сте щастливи и да се чувствате добре. Може би той самият понякога върви по острието на ножа за вас, но това е любовта. Взаимни компромиси, подкрепа, уважение. Колко от вас целунаха половинките си тази сутрин, казаха им, че ги обичат, че не могат да си представят живота без тях? Да, любовта не е само думи. Ами действията? Закуска в леглото, цветя в работата. Ами постъпката на дядото? Придружил е съпругата си в болницата, за да и даде кураж за операцията, да й покаже, че тя е смисълът на неговия живот.
И тук не говоря само за любов от мъж към жена и обратното. Напротив, любовта има различни форми. Дете – родител също е една от тях. Синът също ме впечатли, демонстрирайки уважение към майка си и баща си, чрез отделеното си лично време и внимание към тях.
Наречете ме клюкарка, но нямаше как да не се заслушам в разговорите баща-син. “Синко, притеснявам се, до кога ще чакаме? Трябваше вече да е излязла от операционната.” – “Не се притеснявай, татко, лекарите ще се погрижат за нея, тя е нашият герой. Ще се справи. Отивам за кафе. Желаеш ли нещо за пиене или за хапване?”.
Нямаше по-искрен и трогващ разговор. Или поне за скромния си житейски път досега не бях попадала на подобен. С времето от малки деца, впечатляващи със своята честност, духовитост и чувствителност се превръщаме във възрастни, при които превес е взело материалното, а духовното бавно, но сигурно изчезва. А решиш ли да бъдеш чувствителен или искрен, те вземат за луд или психопат. Не е честно. И аз искам да бъда като малката ми братовчедка, която цяла нощ не беше спала, притеснявайки се за баба, и която с излизането от операционната я гушка и я пита “Как се чувстваш, бабо? Имаш ли нужда от нещо.” Исках и го направих. Бях чувствителна, искрена и по детски духовита. Преди операцията целунах баба си, пожелавайки й късмет. Уверих я, че всичко ще бъде наред. Веднага усетих буца в гърлото и напиращите сълзи. “Трябва да бъда силна. Поне пред нея. После ще плача вкъщи, колкото аз си мога. Трябва да бъда зряла”.
Майната му на зрелостта. Ще се разплача, ще прегръщам, ще се тревожа, ще бъда по детски искрена и невинна. Това искам. И така ще бъде. Няма да бъда възрастна сухарка, очевидно неживееща на тази планета, лишена от чувства. Добре, нека съм луда. Ти пък си емоционален инвалид. Аз не мога да си позволя да получа такава диагноза, съжалявам.
Дядото и синът също бяха отказали да бъдат част от свят, в който човечността и сантименталността са изчезнали почти напълно. Е, заповядайте и вие в света на хората. Тук царят любов, уважение, подкрепа, внимание, чувствителност и искреност. Фалшът, непукизмът и омразата нямат пропуск за този свят. Тук е раят. Очакваме ви.
Гласували общо: 1 потребители