Да бъдеш майка в наши дни определено не е за всеки и не винаги всичко е радост и щастие 24/7. В последно време обаче, майчинството започна да се издига в някакъв култ и то по такъв начин, сякаш всеки, който се е решил да роди дете е направил нещо героично и невероятно.
Все повече майки се смятат за истински супер героини на които дори Батман, Спайдърмен и Жената-чудо биха завидяли. Техния героизъм започва още от родилния дом и когато всичко приключи си говорят на дълго и на широко коя е страдала повече и коя по-стоически е изтърпяла тези невероятни мъки. Човек би казал,че описват някаква невероятна и епична битка със змей горянин, който само те са успели да победят.
Какво ли биха казали по въпроса нашите баби и пра баби, които са отглеждали децата си в доста по-тежки условия и не са могли да си позволят избор на екип, едидурална упойка или да се радват на професионална фотосесия с рожбите си? Дали и при тях всичко е било толкова "героично" и "неповторимо"?
Отстрани погледнато, всяка една от тези майки описва периода на своето майчинство така, сякаш никой друг не е раздал и отглеждал дете. Може би дори очаква и нобелова награда за това. Нищо,че подобно явление е едно от най-обикновените и нормални неща и трябва да бъде приемано като такова.
Извисяването на майчинството обаче, не приключва до тук. Не са малко майките, които живеят с илюзията,че са Кралици на града-тоест всичко и навсякъде им е позволено и отрочетата им могат да се вихрят на воля без никакви съображения с околните.
Но в случая децата нямат вина. Те виждат този пример от своите майки, които демонстрират вид непукизъм, що се отнася на чуждия комфорт.
В същото време обаче изискват тяхното спокойствие и това да децата им да не бъде нарушавано. Къде тук е истинската толерантност и разбиране? Нима това не е двустранен процес?
Става им крайно обидно и неприятно, ако някой им се намръщи виждайки ги да кърмят в мола или в парка, но пет пари не дават, когато са на ресторант и децата им тичат около масите, крещят, пищят и притесняват другите хора, когато без угризения хвърлят директно на тревата мръсния памерс и го зарежат там, или когато рожбата им се втурне към някое нищо и неподозиращо куче на непознат човек и започне да си "играе с него" (обикновено става дума за разнасяне, щипане и задушаващо гушкане, което надали е много приятно.)
Всички ние имаме нужда да се съобразяват с нас и никой не е по-важен от другия без значение дали е родител или не. Друг доста често срещан проблем, е шумното съседство с малки деца, чиито родители изобщо не взимат мерки по въпроса и не им пречи факта, че детето им тропа по полунощ с тежки играчки, тича с такава сила, че пода може да пропадне или е решило точно в 23 и 30 да посвири на новите си барабани. На него му е простено, защото е дете, малко е, не разбира, има много енергия и прочие. Винаги има готово обяснени и оправдание.
Но какво е оправданието на майките за това? Нима е редно да вдигат ръце и да насаждат у децата си чувство за слободия, непукизъм и несъобразителност? А нима другите са длъжни да влизат постоянно в тяхното положение?.
Няма нищо лошо в детските игри, в детския смях, детската преливаща положителна енергия, но всичко трябва да е балансирано и детето от ранна възраст да разбере, че не може само на него да му е добре за сметка на останалите.
Колкото и да не ни харесва понякога, живеем в общество от различни хора, всеки със своите потребности, проблеми и вълнения и трябва да запомним две неща-никой за нищо не ни е длъжен и супер героините съществуват само в комиксите. В реалния живот са винаги псевдо и никога не будят възхищение.
A тук можеш да видиш кои са 8-те начина да си по-позитивен
Kрасив слънчев ден. Ревящи бебета. Отнесена групичка майки с бира в ръка. Кучета, които се опитват да се отскубнат от хватката на някое досадно хлапе. Пълни памерси хрърлени на тревата в някой парк. Изобщо-типична градско-майчинска идилия!
Да бъдеш майка в наши дни определено не е за всеки и не винаги всичко е радост и щастие 24/7. В последно време обаче, майчинството започна да се издига в някакъв култ и то по такъв начин, сякаш всеки, който се е решил да роди дете е направил нещо героично и невероятно.
Все повече майки се смятат за истински супер героини на които дори Батман, Спайдърмен и Жената-чудо биха завидяли. Техния героизъм започва още от родилния дом и когато всичко приключи си говорят на дълго и на широко коя е страдала повече и коя по-стоически е изтърпяла тези невероятни мъки. Човек би казал,че описват някаква невероятна и епична битка със змей горянин, който само те са успели да победят.
Какво ли биха казали по въпроса нашите баби и пра баби, които са отглеждали децата си в доста по-тежки условия и не са могли да си позволят избор на екип, едидурална упойка или да се радват на професионална фотосесия с рожбите си? Дали и при тях всичко е било толкова "героично" и "неповторимо"?
Отстрани погледнато, всяка една от тези майки описва периода на своето майчинство така, сякаш никой друг не е раздал и отглеждал дете. Може би дори очаква и нобелова награда за това. Нищо,че подобно явление е едно от най-обикновените и нормални неща и трябва да бъде приемано като такова.
Извисяването на майчинството обаче, не приключва до тук. Не са малко майките, които живеят с илюзията,че са Кралици на града-тоест всичко и навсякъде им е позволено и отрочетата им могат да се вихрят на воля без никакви съображения с околните.
Но в случая децата нямат вина. Те виждат този пример от своите майки, които демонстрират вид непукизъм, що се отнася на чуждия комфорт.
В същото време обаче изискват тяхното спокойствие и това да децата им да не бъде нарушавано. Къде тук е истинската толерантност и разбиране? Нима това не е двустранен процес?
Става им крайно обидно и неприятно, ако някой им се намръщи виждайки ги да кърмят в мола или в парка, но пет пари не дават, когато са на ресторант и децата им тичат около масите, крещят, пищят и притесняват другите хора, когато без угризения хвърлят директно на тревата мръсния памерс и го зарежат там, или когато рожбата им се втурне към някое нищо и неподозиращо куче на непознат човек и започне да си "играе с него" (обикновено става дума за разнасяне, щипане и задушаващо гушкане, което надали е много приятно.)
Всички ние имаме нужда да се съобразяват с нас и никой не е по-важен от другия без значение дали е родител или не. Друг доста често срещан проблем, е шумното съседство с малки деца, чиито родители изобщо не взимат мерки по въпроса и не им пречи факта, че детето им тропа по полунощ с тежки играчки, тича с такава сила, че пода може да пропадне или е решило точно в 23 и 30 да посвири на новите си барабани. На него му е простено, защото е дете, малко е, не разбира, има много енергия и прочие. Винаги има готово обяснени и оправдание.
Но какво е оправданието на майките за това? Нима е редно да вдигат ръце и да насаждат у децата си чувство за слободия, непукизъм и несъобразителност? А нима другите са длъжни да влизат постоянно в тяхното положение?.
Няма нищо лошо в детските игри, в детския смях, детската преливаща положителна енергия, но всичко трябва да е балансирано и детето от ранна възраст да разбере, че не може само на него да му е добре за сметка на останалите.
Колкото и да не ни харесва понякога, живеем в общество от различни хора, всеки със своите потребности, проблеми и вълнения и трябва да запомним две неща-никой за нищо не ни е длъжен и супер героините съществуват само в комиксите. В реалния живот са винаги псевдо и никога не будят възхищение.
A тук можеш да видиш кои са 8-те начина да си по-позитивен