От близо месец в Южния парк (на стотина метра по алеята
откъм бул. „Гоце Делчев") стават някакви страхотни чудеса. Дребосъци, каки и
батковци с церебрална парализа, със синдром на Даун, незрящи или придвижващи се
с помощни колички, се люлеят, пързалят и въртят до насита. Нов ред, с главна
буква:
Заедно с всички останали.
Чисто технически, чрез подвижни платформи, рампи,
обезопасителни вратички, релефни фигури и габарити, съобразени с височината на
дете в количка, тази площадка дава достъп до едно суперизконно човешко право:
ако в парка ти има катерушки, ти да си играеш на тях. Безценната й
характеристика обаче е, че дава контакт. Че не е запокитена далече от очите, а
грее в сърцето на Южния. Че не е
само за
деца със специфични потребности. И благодарение на това там се случва една
адски важна и щастлива среща. Щастлива колкото за досега невидимите деца,
толкова и за видимите.
Относно последните ще ти издадем следната умело прикривана
тайна - фабричните настройки на всяко хлапе, без изключение, са, че то е
добронамерено. Не гледа със съжаление, не отбягва и не обижда различните от
него (разбира се, докато възрастните не влетят в главата му с вездесъщите си
предразсъдъци и страхове). Децата просто си казват „здрасти" като приятели, без
въобще да му мислят дали единият се търкаля на четири колелца, пък другия го е
страх да скача от високо. Също така са удивително наблюдателни и като ги
извадиш от паралелните реалности, които понастоящем обитават, те сами биха
могли да забележат, че всеки умее и не умее най-разнообразни неща. За да няма
нужда впоследствие, когато е малко късно, да им натякваш, че различен не е
равно на по-лош.
Един ден хлапаците от площадката в Южния ще пораснат и - да
се хванем ли на бас? - ще слагат рампи на всеки вход, платформи на всеки
тролей и няма да виждат абсолютно нищо тъжно и потискащо в обстоятелството, че
колегата им на съседното бюро е незрящ. Площадка със закъснител? Или
най-нормалното нещо на света.
Първата в България комбинирана обществена площадка, адаптирана за деца
със специфични потребности, е изградена с финансовата подкрепа на няколко
частни фирми и фантастичната воля, вяра и усилия на сдружение Азбукари, които
нямат намерение да спрат дотук. На тях специално искаме да кажем една дума:
Поклон.
Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев
От близо месец в Южния парк (на стотина метра по алеята
откъм бул. „Гоце Делчев") стават някакви страхотни чудеса. Дребосъци, каки и
батковци с церебрална парализа, със синдром на Даун, незрящи или придвижващи се
с помощни колички, се люлеят, пързалят и въртят до насита. Нов ред, с главна
буква:
Заедно с всички останали.
Чисто технически, чрез подвижни платформи, рампи,
обезопасителни вратички, релефни фигури и габарити, съобразени с височината на
дете в количка, тази площадка дава достъп до едно суперизконно човешко право:
ако в парка ти има катерушки, ти да си играеш на тях. Безценната й
характеристика обаче е, че дава контакт. Че не е запокитена далече от очите, а
грее в сърцето на Южния. Че не е само за
деца със специфични потребности. И благодарение на това там се случва една
адски важна и щастлива среща. Щастлива колкото за досега невидимите деца,
толкова и за видимите.
Относно последните ще ти издадем следната умело прикривана
тайна - фабричните настройки на всяко хлапе, без изключение, са, че то е
добронамерено. Не гледа със съжаление, не отбягва и не обижда различните от
него (разбира се, докато възрастните не влетят в главата му с вездесъщите си
предразсъдъци и страхове). Децата просто си казват „здрасти" като приятели, без
въобще да му мислят дали единият се търкаля на четири колелца, пък другия го е
страх да скача от високо. Също така са удивително наблюдателни и като ги
извадиш от паралелните реалности, които понастоящем обитават, те сами биха
могли да забележат, че всеки умее и не умее най-разнообразни неща. За да няма
нужда впоследствие, когато е малко късно, да им натякваш, че различен не е
равно на по-лош.
Един ден хлапаците от площадката в Южния ще пораснат и - да
се хванем ли на бас? - ще слагат рампи на всеки вход, платформи на всеки
тролей и няма да виждат абсолютно нищо тъжно и потискащо в обстоятелството, че
колегата им на съседното бюро е незрящ. Площадка със закъснител? Или
най-нормалното нещо на света.
Първата в България комбинирана обществена площадка, адаптирана за деца
със специфични потребности, е изградена с финансовата подкрепа на няколко
частни фирми и фантастичната воля, вяра и усилия на сдружение Азбукари, които
нямат намерение да спрат дотук. На тях специално искаме да кажем една дума:
Поклон.
Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители