Да отглеждаш царчета

Една от онези зимни съботи e, в които ти се иска да походиш из града. По „Витошка" от време на време минава някой и друг човек с колело; хората крачат бавно, а аз плавно слаломирам с неработния си мързел между майки с колички, баби по двойки и безполезници като мен. И точно в този така лежерен и ценен момент на около десетина метра пред мен нещо опасно се случва.

За секунди около „нещото" се събират пенсионерска дружинка, две двойки влюбени, едно порядъчно семейство и четири-пет продавачки от близките магазини. От агитката, като ръгбист, добрал се до топката, се измъква изпотена жена на средна възраст. Застава отстрани, запалва цигара и звъни на някого по телефона.

Отправям се с притеснение към мястото, като очаквам да видя гърчеща се в родилни мъки жена, човек, от чийто стомах излиза извънземно или поне лошо ударил се скейтър. Нищо подобно. В центъра на цялата група будни граждани - на асфалта, между две средно големи локви - се е изпружил три-четиригодишен младеж.

Пенсионерската агитка прилича на старогръцки хор, чиято основна тема е „Я, какъв юнак, пък как плаче!". Влюбените се подхилкват и подмятат: „Е такова изтрещяло ще е и нашето, мило." Продавачките така са зяпнали, че цигарите им са на път да изгорят, а порядъчното семейство се е разделило на две - мъжът мълчи и гледа строго, а жена му опитва да надвика множеството с уверението, че има дългогодишен педагогически опит и може да се справи с „ангелчето".

През цялото време жената извън сцената опитва да се вмести в сюжета, като крещи реплики от сорта на: „ЛАйно мръсно, е са ше те кажа на баща ти да ти насИни гъза смотан!" и „Майко, Ела да ни видиш какъв цирк праиме на Витошка, ебаси! Дейвид е легнАл и се е тръшнАл тука за неква пожарна кола, къде си му я обещала. Аз казах ли да не му обещавате нищо?! КазАх ли?!"

Признайте, че поне веднъж сте били волен или неволен участник в подобен цирк. Какво толкова, сме си казвали всички. Аз включително. Не е моя работа да давам съвети на хората как да си възпитават децата. Пък и, хайде, дете е - ще порасне и ще се оправи. Сега нека играе, полага му се. Истината е, че е съвсем възможно тази екшън сцена да се разиграе не само на улицата, но и в заведение, в банката, при зъболекаря, в магазина, в самолета и изобщо навсякъде. При това - където най-малко очаквате.

Същото това свободно от забрани детенце може да прави още какви ли не неща - например да лази под масата и да дръпне покривката в ресторанта, да падне точно пред вас и да си разбие носа, че да се чувствате още по-виновни, че не сте му послужили като възглавница. Докато то пробва тези упражнения по себеутвърждаване, родителите най-вероятно ще са изпаднали в спор кое е правилно за детето. А докато се усетите, ще са стигнали до „майка ти така те е учила" или „направи нещо, нали си баща". Накрая я майката, я таткото ще го вдигне от земята, докато поема като боксова круша удари, ще му забие звучен шамар или ще го отнесе в незнайна посока.

В годините, когато отглеждам и възпитавам децата си, съм се нагледала на какви ли не педагогически родителски и обществени практики. На последната нова година празнувах в приятелска компания. Децата ни, къде разглезени, къде не чак толкова, притичват от стая в стая и правят неща, които после ми се иска да забравя. Няма как - някак съм се примирила с неочакваното изкрещяване в ухото, със скачането върху диваните и с разсипването на кола навсякъде, с тоновете натрошени пуканки, с непрекъснатото нарочно оригване, пърдене и пищене и с тряскането на вратите. Моите момичета обикновено не са част от това, де.

По едно време, логично, едно от децата се върна със силно ожулен нос. Какво толкова, казах си, някаква тротоарна екзема, нали е юнак. Е, да, ама в следващия един час приятелките ми, горди майки на синове, просто не се появиха. Бродеха с угрижени физиономии наоколо, разнасяха риванол и лепенки, говореха тихо и обясняваха на децата със сериозен тон как Ники се е ударил.

Като се опитах да кажа, че не се очаква мозъкът му да се излее от ноздрите, бях погледната с онзи изпепеляващ поглед, с който моята майка ме гледаше, когато лъжех. След това, като на жената-олигофрен-с-каменно-сърце-и-никакви-майчини-инстинкти, ми обясниха колко тревожно било положението и как Ники се бил стреснал и направо треперел. Грижата за великия син продължи с принасяне на ядене на поднос в другата стая, като върхът беше, че около самото идване на новата година на клетото хлапе му беше забранено да скача (въпреки че си му идваше отвътре) и да крещи.

Не знам кога се загуби добрата българска традиция във възпитанието, според която децата си знаеха мястото. И през ум не ми е минавало да се тросна на родителите ми, докато не влязох с галоп в пубертета. Тогава, при всяка сцена, която не им беше по силите, бях така безапелативно помолвана да се оттегля в стаята си, че го правех с облекчение. Иначе рискувах върху мен да се стовари бащиният гняв, който винаги ме покоряваше с думи и доводи, не с плесници и обиди.

Един път си позволих да рева два дни за една количка за кукли. Правих го кротко и насаме, ама така, че нашите да забележат. Постигнах писмо, в което ми обясняваха, че всяко поискано нещо трябва да се изработи или заслужи. А имах домашни задачи, които бях занемарила в последно време. Е, получих количката, но месец по-късно, когато бях разбрала, че за да поискаш нещо, трябва да си готов да си съпричастен. И че нищо не се получава ей така, защото един ден тази практика ще ти донесе много неудобства. Толкова, че ще си учиш уроците по живеене при доста по-трудни условия и с по-скъпо платени грешки.

Държа да отбележа обаче, че разглезването на децата не е само българска практика. Била съм свидетел на грозни сцени: как гърци опитват да тушират войнствените настроения на отрочетата си, които замерят хората в ресторанта с рибени опашки; как малки сладки италианчета ближат мокета на лоби барове в български хотели, докато родителите им ги гледат с любов и очарование. Няма да забравя и как в един немски хотел дъщеря ми, едва на година и половина, се вторачи в инвалидната количка на един мъж, а аз, притеснена от нейното любопитство, се опитвах да я издърпам настрани. Човекът се усмихна, протегна ръце и я взе. Първо й обясни кое какво е, а после я повози из салона. Тя го гледаше с такова обожание, че въобще не й мина през акъла да спретне сцена.

Децата у нас са малки тиранчета. За уж модерните майки най-важното като че ли е да са яли. Без значение какво - просто да са се натъпкали. След това трябва да са облечени топло. Може пот да се лее от челата им - важното е, че кръстовете им са загащени. После идва училището: бележките да са супер, а ако не са - да намерим точния частен учител по каквото там се налага, за да ни е спокойно.

До елементарно възпитание от вида на „добър ден", „благодаря", „моля" и „извинете" дори и не се стига. Какво да говорим за други, по-сложни неща - като например как да не притесняваш останалите и как да се държиш с хората учтиво. За притеснението на останалите практиката е „бутай, мама, че иначе теб ще те бутнат", а за възрастните още повече - подрастващите момчета и момичета псуват родителите си като тираджии!

Така от известно време детето на моя приятелка парира всеки неин порив да прояви авторитета си чрез репликата: „Я ходи се прегледай на психар, че не си добре!" или „Оди бери зеле, че не си си пила хапчетата..." Е, тя беше от онези всеотдайните майки, които с часове стоят пред ателието по тенис, курса по английски или частните уроци по актьорско майсторство и говорят за детето си като за бог. Бащата пък изобщо го няма в схемата.

Принципно, води се, че имам добър опит във възпитанието на деца. Вероятно защото имам две. Истината е, че с всяко дете си първолак. Не го знаеш нито какви ще ти ги спретне, нито накъде ще забие. Може обаче да имаш принципи и най-важният от тях, струва ми се, е да отстояваш себе си като човек и като родител.

Децата не могат ей така, по определение, да са свободни. Те се нуждаят от граници, за да подредят там приоритетите си - точно затова правят къщички под бюрото или в гардероба. После, когато границите отеснеят, те сами ще ги прескочат. Само че тогава опитът е повече, възпитанието и социализирането е активирано отдавна, а стратегиите са цивилизовани. Или поне не са дивашки, просташки и, в крайна сметка, подготвящи едни бъдещи невъзпитани, нагли и самоуверени мерзавци. И да се чудим после как така и откъде ни е дошло.

В добрата стара Англия има едно правило. Децата в семейството да се хранят отделно, докато не усвоят добрите обноски на възрастните. Детската маса е в стаята на големите и те преподават своите умения спокойно, уверено и без истерии. Това, разбира се, е в онези семейства, с вековните традиции. Не при онези британци, които, барабар с децата си, пиянстват по курортите ни. И давам този пример не за да прокламирам крути мерки на възпитание, а за да кажа едно - децата са си деца.

Точно заради това няма защо да ги поставяме в ситуация, за която не са готови. Или ако са в нея така или иначе, да се опитаме да ги пригодим. Така няма се случва кротките хранещи се в ресторанта да не чуват собствените си мисли от писъците на децата ни, няма да мъкнем таблети, за да може шумно да си гледат детското, и няма да търчим между масите, за да ги пазим от спонтанно наакване насред чужда празнуваща компания.

Така смятам, защото и на мен ми се е налагало да прибирам с детска лопатка току-що изакано от детето ми ако, мъдрещо се точно до лакътя на полегнала на хавлията си плажуваща на столичен басейн. Моя си беше грешката - мястото ми беше около детския басейн, а не около бара с коктейлите, нали?

Накрая, все пак да кажа как завърши моята среща с тръшналото се на „Витошка" момченце. Прецених ситуацията и реших, че моята позиция по възпитанието на това дете, няма да бъде адекватно чута. Постоях половин минута, за да се уверя, че няма да си глътне езика, и си тръгнах. Спомних си какво правех аз в подобни ситуации. С най-спокойния тон на света обясних на детето, че разбирам колко му е нервно и съм готова да го изчакам да му мине. Затова нека си пореве на спокойствие, аз ще застана встрани, защото ме е срам, и ще чакам. После може да продължим да се забавляваме. След минута дъщеря ми, хлипайки, се приближи, обърса сълзите си и каза: „Мамо, готова съм - наплаках се. Хайде да се забавляваме сега."

Оттогава знам най-важното: днешните деца са утрешните възпитаващи, а ние, днешните възпитаващи - утрешните старци. И ако продължаваме да отглеждаме царчета, рискуваме утре да сме техни шутове.

Една от онези зимни съботи e, в които ти се иска да походиш из града. По „Витошка" от време на време минава някой и друг човек с колело; хората крачат бавно, а аз плавно слаломирам с неработния си мързел между майки с колички, баби по двойки и безполезници като мен. И точно в този така лежерен и ценен момент на около десетина метра пред мен нещо опасно се случва.

За секунди около „нещото" се събират пенсионерска дружинка, две двойки влюбени, едно порядъчно семейство и четири-пет продавачки от близките магазини. От агитката, като ръгбист, добрал се до топката, се измъква изпотена жена на средна възраст. Застава отстрани, запалва цигара и звъни на някого по телефона.

Отправям се с притеснение към мястото, като очаквам да видя гърчеща се в родилни мъки жена, човек, от чийто стомах излиза извънземно или поне лошо ударил се скейтър. Нищо подобно. В центъра на цялата група будни граждани - на асфалта, между две средно големи локви - се е изпружил три-четиригодишен младеж.

Пенсионерската агитка прилича на старогръцки хор, чиято основна тема е „Я, какъв юнак, пък как плаче!". Влюбените се подхилкват и подмятат: „Е такова изтрещяло ще е и нашето, мило." Продавачките така са зяпнали, че цигарите им са на път да изгорят, а порядъчното семейство се е разделило на две - мъжът мълчи и гледа строго, а жена му опитва да надвика множеството с уверението, че има дългогодишен педагогически опит и може да се справи с „ангелчето".

През цялото време жената извън сцената опитва да се вмести в сюжета, като крещи реплики от сорта на: „ЛАйно мръсно, е са ше те кажа на баща ти да ти насИни гъза смотан!" и „Майко, Ела да ни видиш какъв цирк праиме на Витошка, ебаси! Дейвид е легнАл и се е тръшнАл тука за неква пожарна кола, къде си му я обещала. Аз казах ли да не му обещавате нищо?! КазАх ли?!"

Признайте, че поне веднъж сте били волен или неволен участник в подобен цирк. Какво толкова, сме си казвали всички. Аз включително. Не е моя работа да давам съвети на хората как да си възпитават децата. Пък и, хайде, дете е - ще порасне и ще се оправи. Сега нека играе, полага му се. Истината е, че е съвсем възможно тази екшън сцена да се разиграе не само на улицата, но и в заведение, в банката, при зъболекаря, в магазина, в самолета и изобщо навсякъде. При това - където най-малко очаквате.

Същото това свободно от забрани детенце може да прави още какви ли не неща - например да лази под масата и да дръпне покривката в ресторанта, да падне точно пред вас и да си разбие носа, че да се чувствате още по-виновни, че не сте му послужили като възглавница. Докато то пробва тези упражнения по себеутвърждаване, родителите най-вероятно ще са изпаднали в спор кое е правилно за детето. А докато се усетите, ще са стигнали до „майка ти така те е учила" или „направи нещо, нали си баща". Накрая я майката, я таткото ще го вдигне от земята, докато поема като боксова круша удари, ще му забие звучен шамар или ще го отнесе в незнайна посока.

В годините, когато отглеждам и възпитавам децата си, съм се нагледала на какви ли не педагогически родителски и обществени практики. На последната нова година празнувах в приятелска компания. Децата ни, къде разглезени, къде не чак толкова, притичват от стая в стая и правят неща, които после ми се иска да забравя. Няма как - някак съм се примирила с неочакваното изкрещяване в ухото, със скачането върху диваните и с разсипването на кола навсякъде, с тоновете натрошени пуканки, с непрекъснатото нарочно оригване, пърдене и пищене и с тряскането на вратите. Моите момичета обикновено не са част от това, де.

По едно време, логично, едно от децата се върна със силно ожулен нос. Какво толкова, казах си, някаква тротоарна екзема, нали е юнак. Е, да, ама в следващия един час приятелките ми, горди майки на синове, просто не се появиха. Бродеха с угрижени физиономии наоколо, разнасяха риванол и лепенки, говореха тихо и обясняваха на децата със сериозен тон как Ники се е ударил.

Като се опитах да кажа, че не се очаква мозъкът му да се излее от ноздрите, бях погледната с онзи изпепеляващ поглед, с който моята майка ме гледаше, когато лъжех. След това, като на жената-олигофрен-с-каменно-сърце-и-никакви-майчини-инстинкти, ми обясниха колко тревожно било положението и как Ники се бил стреснал и направо треперел. Грижата за великия син продължи с принасяне на ядене на поднос в другата стая, като върхът беше, че около самото идване на новата година на клетото хлапе му беше забранено да скача (въпреки че си му идваше отвътре) и да крещи.

Не знам кога се загуби добрата българска традиция във възпитанието, според която децата си знаеха мястото. И през ум не ми е минавало да се тросна на родителите ми, докато не влязох с галоп в пубертета. Тогава, при всяка сцена, която не им беше по силите, бях така безапелативно помолвана да се оттегля в стаята си, че го правех с облекчение. Иначе рискувах върху мен да се стовари бащиният гняв, който винаги ме покоряваше с думи и доводи, не с плесници и обиди.

Един път си позволих да рева два дни за една количка за кукли. Правих го кротко и насаме, ама така, че нашите да забележат. Постигнах писмо, в което ми обясняваха, че всяко поискано нещо трябва да се изработи или заслужи. А имах домашни задачи, които бях занемарила в последно време. Е, получих количката, но месец по-късно, когато бях разбрала, че за да поискаш нещо, трябва да си готов да си съпричастен. И че нищо не се получава ей така, защото един ден тази практика ще ти донесе много неудобства. Толкова, че ще си учиш уроците по живеене при доста по-трудни условия и с по-скъпо платени грешки.

Държа да отбележа обаче, че разглезването на децата не е само българска практика. Била съм свидетел на грозни сцени: как гърци опитват да тушират войнствените настроения на отрочетата си, които замерят хората в ресторанта с рибени опашки; как малки сладки италианчета ближат мокета на лоби барове в български хотели, докато родителите им ги гледат с любов и очарование. Няма да забравя и как в един немски хотел дъщеря ми, едва на година и половина, се вторачи в инвалидната количка на един мъж, а аз, притеснена от нейното любопитство, се опитвах да я издърпам настрани. Човекът се усмихна, протегна ръце и я взе. Първо й обясни кое какво е, а после я повози из салона. Тя го гледаше с такова обожание, че въобще не й мина през акъла да спретне сцена.

Децата у нас са малки тиранчета. За уж модерните майки най-важното като че ли е да са яли. Без значение какво - просто да са се натъпкали. След това трябва да са облечени топло. Може пот да се лее от челата им - важното е, че кръстовете им са загащени. После идва училището: бележките да са супер, а ако не са - да намерим точния частен учител по каквото там се налага, за да ни е спокойно.

До елементарно възпитание от вида на „добър ден", „благодаря", „моля" и „извинете" дори и не се стига. Какво да говорим за други, по-сложни неща - като например как да не притесняваш останалите и как да се държиш с хората учтиво. За притеснението на останалите практиката е „бутай, мама, че иначе теб ще те бутнат", а за възрастните още повече - подрастващите момчета и момичета псуват родителите си като тираджии!

Така от известно време детето на моя приятелка парира всеки неин порив да прояви авторитета си чрез репликата: „Я ходи се прегледай на психар, че не си добре!" или „Оди бери зеле, че не си си пила хапчетата..." Е, тя беше от онези всеотдайните майки, които с часове стоят пред ателието по тенис, курса по английски или частните уроци по актьорско майсторство и говорят за детето си като за бог. Бащата пък изобщо го няма в схемата.

Принципно, води се, че имам добър опит във възпитанието на деца. Вероятно защото имам две. Истината е, че с всяко дете си първолак. Не го знаеш нито какви ще ти ги спретне, нито накъде ще забие. Може обаче да имаш принципи и най-важният от тях, струва ми се, е да отстояваш себе си като човек и като родител.

Децата не могат ей така, по определение, да са свободни. Те се нуждаят от граници, за да подредят там приоритетите си - точно затова правят къщички под бюрото или в гардероба. После, когато границите отеснеят, те сами ще ги прескочат. Само че тогава опитът е повече, възпитанието и социализирането е активирано отдавна, а стратегиите са цивилизовани. Или поне не са дивашки, просташки и, в крайна сметка, подготвящи едни бъдещи невъзпитани, нагли и самоуверени мерзавци. И да се чудим после как така и откъде ни е дошло.

В добрата стара Англия има едно правило. Децата в семейството да се хранят отделно, докато не усвоят добрите обноски на възрастните. Детската маса е в стаята на големите и те преподават своите умения спокойно, уверено и без истерии. Това, разбира се, е в онези семейства, с вековните традиции. Не при онези британци, които, барабар с децата си, пиянстват по курортите ни. И давам този пример не за да прокламирам крути мерки на възпитание, а за да кажа едно - децата са си деца.

Точно заради това няма защо да ги поставяме в ситуация, за която не са готови. Или ако са в нея така или иначе, да се опитаме да ги пригодим. Така няма се случва кротките хранещи се в ресторанта да не чуват собствените си мисли от писъците на децата ни, няма да мъкнем таблети, за да може шумно да си гледат детското, и няма да търчим между масите, за да ги пазим от спонтанно наакване насред чужда празнуваща компания.

Така смятам, защото и на мен ми се е налагало да прибирам с детска лопатка току-що изакано от детето ми ако, мъдрещо се точно до лакътя на полегнала на хавлията си плажуваща на столичен басейн. Моя си беше грешката - мястото ми беше около детския басейн, а не около бара с коктейлите, нали?

Накрая, все пак да кажа как завърши моята среща с тръшналото се на „Витошка" момченце. Прецених ситуацията и реших, че моята позиция по възпитанието на това дете, няма да бъде адекватно чута. Постоях половин минута, за да се уверя, че няма да си глътне езика, и си тръгнах. Спомних си какво правех аз в подобни ситуации. С най-спокойния тон на света обясних на детето, че разбирам колко му е нервно и съм готова да го изчакам да му мине. Затова нека си пореве на спокойствие, аз ще застана встрани, защото ме е срам, и ще чакам. После може да продължим да се забавляваме. След минута дъщеря ми, хлипайки, се приближи, обърса сълзите си и каза: „Мамо, готова съм - наплаках се. Хайде да се забавляваме сега."

Оттогава знам най-важното: днешните деца са утрешните възпитаващи, а ние, днешните възпитаващи - утрешните старци. И ако продължаваме да отглеждаме царчета, рискуваме утре да сме техни шутове.

Гласували общо: 1 потребители

☆ ☆ ☆ ☆ ☆