Да пишеш на инат

Без Литературен вестник новата българска литература нямаше да е същата, и това е така сигурно, както че изчезне ли изданието, вакуумът, който би се създал, ще засмуче в себе си и малкото надежда за родната култура, която ни е останала. Настроенията около него винаги са били крайни, дори и сега. В идеалния случай вестникът можеше да бъде нещо, около което да се обединят сериозните имена в българската хуманитаристика. И това донякъде се случи. През 16-те му страници минаха почти всички, които спокойно можем да наречем явления в писането - три поколения автори, които просто го умеят, имат какво да кажат, не се страхуват да си играят с думите и го правят с елеганс. Набеден за не едно и две неща, едно няма как да отречем - Литературен вестник е „Територия на свободата" и „Стреха за черните овци в българската литература" по думите на Едвин Сугарев. Факт е и че друг литературен вестник си нямаме. Дали това е добра или лоша новина, не е много сигурно. Но каквато и да е, не е непоправима, затова по-добре да внимаваме.

ЗА НАЧАЛОТО И КРАЯ

Защо е важно Литературен вестник да го има?
Георги Господинов: За да има къде да публикуваш текста си, без да те е срам. И защото без него ще стане непоносимо тихо.
Едвин Сугарев: Защото е различен. И защото е територия на свободата, която продължава да е насъщна. И продължава да ни липсва.
Владимир Левчев: Защото няма друг такъв.

Когато започнахте, имаше ли нещо, за което бе невъзможно да се пише?
Едвин Сугарев: Вече нямаше. Това беше февруари 1991-ва все пак. Когато започвахме самиздатите, от чиито автори тръгна по-сетне Литературен вестник, основният ни мотив беше нежеланието да се вместим в опустошаващата матрица, която изискваше от нас да се правим на идиоти и да пишем идиотщини, ако искаме да сме писатели. И да живеем в лъжа, в не-свобода, разбира се. Можете да си представите еуфорията, която изпитахме от възможността да напишеш и кажеш наистина всичко. Казвахме го с пълен глас - и тъкмо тази еуфория от казването - от свободата да бъдеш себе си - беше енергията на вестника за поне десетилетие напред. Всъщност така минаха 90-те - от и чрез тази енергия.

Владимир Левчев: Винаги има неща, за които не може да се пише. Но най-често това е, защото ние не знаем как да пишем за тях. Или не сме ги открили. Но иначе, ако говорите за цензура - не, определено нямаше такава в Литературен вестник. Дори вместо политика на изданието имаше известна симпатична, бих казал, анархия. Бяхме се разбрали, че всеки водещ брой ще пише и публикува каквото си иска. И понякога например аз и Ани (Илков - б.р.), като водещи, спорехме един с друг на някаква тема в два последователни броя.

За какво и как е недопустимо да се пише днес?
Едвин Сугарев: Няма недопустими неща. И никога не е имало. Солженицин да не би да се е питал дали е допустимо да напише Архипелагът Гулак или Хавел - дали ще му поставят пиесите. Въпрос на избор е - независимо от обстоятелствата. И въпрос на съвест. Пиша за всичко, за което ми се пише. Знам, че има доста хора, които съобразяват какво и как се пише днес, които следват някакви си писателски стратегии, поставящи им рамки от-до. Жал ми е за тях.

Нека бъдем оптимисти, как си представяте вестника след още 20 години?
Георги Господинов: Обява в интернет. „Продавам много стар брой на Литературен вестник от далечната 2011 година, на истинска хартия."
Едвин Сугарев: Представям си как някое правнуче ми го носи и вика от вратата: "Дядо, дошъл е Литературен вестник!"

Ще умре ли хартиеното тяло?
Георги Господинов: Ако умре, смъртта му ще е красива - като на виниловите плочи. Ще съществува само за познавачи.
Едвин Сугарев: Няма да умре, защото досегът с хартията е любовен акт. Компютърният екран е все едно да замениш любенето с изкуствено осеменяване. По-лесно е, по-рационално, по-бързо. Да, ама няма да стане. Да тракаш по клавиатурата е работа. Да полагаш думите върху хартията е нежност.
Владимир Левчев: Всяко тяло умира. Хартиеното - на електрическия стол в интернет.

[Георги Господинов (1968). Доктор по нова българска литература. Еднакво мразен и обичан, той е най-превежданият български автор, за когото писаха дори в Ню Йоркър, Ню Йорк Таймс, Гардиън, Таймс и къде ли още не. Има три стихосбирки, роман, три сборника с разкази и един с пиеси, успешно поставени в театъра. Пиесата му Апокалипсисът идва в 6 вечерта (с Аскеер за драматургия) се играе в Зад Канала, а в края на този март ще се качи на сцена в Манхатън и Ню Йорк. Комиксът му пък Вечната муха (илюстрации Фичо Тороманов), срещу който разни културтрегери презрително сумтят, си е забава от най-чист вид.]

 ЗА АВТОРИТЕ

Кои имена Литературен вестник смята за свое откритие?
Владимир Левчев: Когато го основахме, той беше вестникът на едно ново поколение. Дори на няколко нови поколения, все още неизлезли на официалната литературна сцена. Нашият, младежки тогава, вестник беше антипод на Литературен фронт (после Форум) - вестникът на съюза на писателите от комунистическо време. Литературен вестник се издаваше в началото от Демокрация - първия независим български всекидневник след 10 ноември.
Невъзможно ми е да изредя всички писатели от поколението на 90-те, които са започнали да публикуват при нас. Страшно много са. Теодора Димова, Елин Рахнев, Пламен Антов са само един пример. Но и самите редактори на вестника, които поеха щафетата от нас - Георги Господинов, Данчо Ефтимов, Пламен Дойнов и Бойко Пенчев започнаха да печатат първо при нас. Нямаше и къде другаде.

Георги Господинов: Тук започнаха да излизат първите Ломски разкази на Емил Андреев, Силвия Чолева дебютира с поезия, Теодора Димова, Мария Станкова, Боби Роканов, Вержи Захариева, Васил Георгиев, Димитър Кенаров, Кирил Василев, Мира Душкова, Галина Николова, Тома Марков, Ангел Игов, Радослав Парушев и още по-млади автори. На тези страници през годините излязоха едни от най-силните неща на Екатерина Йосифова, Иван Теофилов, Иван Методиев, Деян Енев, Алек Попов, Христо Карастоянов, Илко Димитров.

Едвин Сугарев: Твърде много са - особено сред поетите. Всъщност най-съществените поетични експерименти през 90-те, а и по-късно, се правеха по страниците на вестника. Там се развихри например целия български постмодернизъм: начело с т.н. „знаменита четворка": Георги Господинов, Пламен Дойнов, Бойко Пенчев и Йордан Ефтимов, които станаха редактори при нас още като студенти; в Литературен вестник дебютираха или сътрудничеха активно още много автори от това поколение на 90-те, включително сред най-известните: Силвия Чолева, Виргиния Захариева, Цвета Софрониева, Пламен Антов; днес най-младите ни редактори и автори са отново сред най-младите имена на българската поезия - тук изрично трябва да спомена Камелия Спасова и Мария Калинова. Същевременно ни сътрудничеха и по-възрастните поети, които бяха оставали в немилост при комунистическия режим: голямата част от „новите" стихове на Коста Павлов, писани след четвърт век мълчание, бяха публикувани тук, редовно ни сътрудничеха и Иван Радоев, и Блага Димитрова, и Николай Кънчев, и Радой Ралин. Сред прозаиците, които се утвърдиха на страниците на вестника, също има известни днес имена: бих посочил например Емил Андреев, Стефан Кисьов, Теодора Димова.

Но за мен поне откритията не се измерват с персоналии. Новият стил, новото отношение към езика и към литературата, специфичната игровост и карнавалност, способността да се надсмееш над всичко и най-вече - над себе си, експериментаторските търсения и полемичната страст - тази дяволска смес според мен е голямото откритие на Литературен вестник. Плюс още нещо - обвързването на литературното битие с една нова етика, непосилна за всички онези, които минаваха за големи писатели, защото обслужваха идеологическите поръчки на комунистическата държава. Вестникът непрекъснато спореше с тях; впрочем това е много меко казано - подиграваше се с тях, бламираше техния конформизъм, патриотарския им патос, кухите им ценности, непрестанния хленч за това, че държавата ги била изоставила. Те и досега не могат да ни простят този блам - и затова и досега Литературен вестник продължава да бъде черната овца в тъй наречената литературна гилдия.

С кои световни писатели бихте обърнали по едно малко и какво?
Георги Господинов: След смъртта на Селинджър те рязко намаляха.
Владимир Левчев: Обръщал съм по едно с Хенри Тейлър, Алън Гинзбърг и други американски, а и не само американски писатели. Но писателят е това, което пише. Така че обръщайки едно с книгата му, сигурно ще научим повече. Стига да не обърнем повече от едно.

Българските автори, които няма да влязат в учебниците, а би трябвало?
Владимир Левчев: Да се прочетеш в учебник е все едно да прочетеш некролога си. Живата литература не е в учебниците. И, за съжаление, не винаги най-добрите са най-п(р)очитаните автори. Има и елемент на шанс в тези неща - да бъдеш запомнен от по-младите. А кой влиза в даден учебник е и чисто политически въпрос.

[Владимир Левчев (1957). Поет, писател и журналист. Автор на над 20 книги, първата от които излиза през 1978-а, а три от тях - и в Щатите, където живя със семейството си немалко години. Оттогава не се е спрял, а най-последно получихме стихосбирката Любов и смърт, есетата Моят Бог и моите демони и сборника Бхакти. Превежда от английски на български: Елиът, Гинсбърг (когото познаваше лично), такива работи. Асистент е по писане и литература в Американския университет и често ще засечеш шевролето му да хвърчи по магистралата между София и Благоевград.]

 ЗА ПУБЛИКАТА И ПОДЛОСТИТЕ

Трябва да се издава много и от всичко или трябва да се издава сапьорски внимателно?
Георги Господинов: Много и с вкус.

Кой диктува вкуса в България - печатните медии, радио- или телевизионните предавания, сайтовете, блоговете, кое?
Едвин Сугарев: Не знам. Ако се съди по учебниците по журналистика - всичко изброено от вас; ако се съди по резултата - чалгата. Отвъд нея в момента са много малко неща - най-вече блоговете, които доскоро изглеждаха като борещи се с вятърните мелници, но днес вече се превръщат в мрежа - и се осъзнават като такава. Силно се надявам обаче, че в България има не вкус, а вкусове. И че медиите са стрехи, които приютяват: не е задължително, а и не е възможно да приютяват цялото стадо като един текезесарски обор. Дори и Литературен вестник е такава стреха. За черните овци в българската литература.

Георги Господинов: Медиите у нас не диктуват вкуса, има лека заблуда. Те са част от мощната българска фамилиарност, която решава кое как ще е тренди. Фамилиарността се храни от интриги, неясни близости, задлъжнелости. Това е и проблемът в наличното българско общество. Пък и твърде лесно стана да си „писател". Всяка седмица излиза най-добрият български роман, който винаги ни казва цялата истина за нашето време. Или е „комерсиален в добрия смисъл на думата". Тези книги танцуват само едно лято.

Всички пишат, няма кой да чете. Коментирайте.
Едвин Сугарев: Никога не е късно да се откажеш да четеш. Пещерата те очаква.
Владимир Левчев: Тази сентенция се повтаря постоянно от древността. И има различни варианти - например Марк Твен е казал, че класиката е книга, която хората високо оценяват, но не четат. Като се разрови човек из виртуалното пространство, не може да не му направи впечатление какво огромно количество неграмотна (наред с грамотната) поезия се пише и публикува днес.

В момента живите хора в света са повече от всички мъртви, от всички някога живели. И всеки може да публикува чрез интернет. Със сигурност пишещите днес - а тяхното име е легион - имат едновременно много по-голяма публика (чрез интернет) и много по-малък шанс да бъдат сериозно прочетени от някого. Човек вече дори няма физическото време да открие и прочете това, което си струва да бъде прочетено. Но ми се струва, че наистина повечето пишещи днес дори сами не се четат. Не четат и себе си - камо ли да прочетат някой друг.
Това е и реалната полза от работилниците (превод на новата „българска" дума уъркшоп) по творческо писане: да научим хората как да четат стихове и разкази, а не как да пишат. Занаятът на писането всеки сам може да си го научи, ако има амбиция за това. Важното е да се научим да четем.

[Едвин Сугарев (1953). През годините бе народен представител, посланик на България в Монголия и Индия, университетски преподавател. Доктор по история на новата българска литература, изключителен поет, остър като мачете политик. И може би най-важното - горд баща на шест деца. Едноличен собственик на две литературни награди и автор на над 25 книги, които няма място да изредим (последната е Стихове от Камен бряг). Не го изпускаме от очи и заради неговия www.svobodata.com,
но при този ръст това не е много трудно.]

Няколко заглавия, които не бива да пропускаме?
Едвин Сугарев: Не давам такива съвети. Заглавията са личен избор. Авторите също.
Най-ценната книга в библиотеката ви?
Едвин Сугарев: Няма как да избера най-ценната между няколкото хиляди. Това е все едно да съберат всичките ти любовници накуп и да те питат публично, пред тях, коя е най-ценната. Но ако трябва да попадам на необитаем остров, бих взел две: Светото писание и Дао Дъ Дзин.

Книгата, променила най-много света?
Едвин Сугарев: Не е точно книга. А някакъв пещерен свод, върху която човек е изрисувал с прилепска тор някое четириного - и е разбрал, че съществува знак и чрез него - памет, а чрез паметта - възможността да мислиш и да се представяш.
Владимир Левчев: Вероятно Библията. И тези Свещени книги, както казва Елиът, са променили света не защото са били смятани за голяма литература, а именно защото са били смятани за Слово Божие. Библията, заедно с древногръцкото наследство, е културната основа на цялата европейска цивилизация.
Мен лично на съзнателна възраст може би най-много са ме променили Достоевски и Елиът. От българските поети - Коста Павлов, Атанас Далчев. Но хората най-много се променят от приказките, които са им разказвали и чели майките или бабите им.

А идеята, дала най-много на света?
Владимир Левчев: Кремъкът, добивът на метали, гутенберговата преса, законите на Нютон, атомният разпад. Но си мисля, че може би станахме свидетели на (за добро или за зло) на най-радикално променящата света идея - компютъра и интернет - създаването на виртуалния свят, в който все повече се преселваме.

Вечната тема в литературата?
Владимир Левчев: Раждане, любов и смърт. Няма други теми.

Най-голямата подлост по отношение на литературата?
Едвин Сугарев: Да пишеш, без да има какво да кажеш.
Георги Господинов: Бездарието, събрано с агресивност. Да бъда по-мек - липсата на вкус.

Литературен вестник е в по-добрите книжарници и репове; излиза всяка седмица. За да не стане обратното, помогни с дребна или не толкова дребна сума, която можеш да преведеш по-банков път: Пощенска банка, BG56BPBI79401049389602, BIC: BPBIBGSF

Фотография Васил Танев

Без Литературен вестник новата българска литература нямаше да е същата, и това е така сигурно, както че изчезне ли изданието, вакуумът, който би се създал, ще засмуче в себе си и малкото надежда за родната култура, която ни е останала. Настроенията около него винаги са били крайни, дори и сега. В идеалния случай вестникът можеше да бъде нещо, около което да се обединят сериозните имена в българската хуманитаристика. И това донякъде се случи. През 16-те му страници минаха почти всички, които спокойно можем да наречем явления в писането - три поколения автори, които просто го умеят, имат какво да кажат, не се страхуват да си играят с думите и го правят с елеганс. Набеден за не едно и две неща, едно няма как да отречем - Литературен вестник е „Територия на свободата" и „Стреха за черните овци в българската литература" по думите на Едвин Сугарев. Факт е и че друг литературен вестник си нямаме. Дали това е добра или лоша новина, не е много сигурно. Но каквато и да е, не е непоправима, затова по-добре да внимаваме.

ЗА НАЧАЛОТО И КРАЯ

Защо е важно Литературен вестник да го има?
Георги Господинов: За да има къде да публикуваш текста си, без да те е срам. И защото без него ще стане непоносимо тихо.
Едвин Сугарев: Защото е различен. И защото е територия на свободата, която продължава да е насъщна. И продължава да ни липсва.
Владимир Левчев: Защото няма друг такъв.

Когато започнахте, имаше ли нещо, за което бе невъзможно да се пише?
Едвин Сугарев: Вече нямаше. Това беше февруари 1991-ва все пак. Когато започвахме самиздатите, от чиито автори тръгна по-сетне Литературен вестник, основният ни мотив беше нежеланието да се вместим в опустошаващата матрица, която изискваше от нас да се правим на идиоти и да пишем идиотщини, ако искаме да сме писатели. И да живеем в лъжа, в не-свобода, разбира се. Можете да си представите еуфорията, която изпитахме от възможността да напишеш и кажеш наистина всичко. Казвахме го с пълен глас - и тъкмо тази еуфория от казването - от свободата да бъдеш себе си - беше енергията на вестника за поне десетилетие напред. Всъщност така минаха 90-те - от и чрез тази енергия.

Владимир Левчев: Винаги има неща, за които не може да се пише. Но най-често това е, защото ние не знаем как да пишем за тях. Или не сме ги открили. Но иначе, ако говорите за цензура - не, определено нямаше такава в Литературен вестник. Дори вместо политика на изданието имаше известна симпатична, бих казал, анархия. Бяхме се разбрали, че всеки водещ брой ще пише и публикува каквото си иска. И понякога например аз и Ани (Илков - б.р.), като водещи, спорехме един с друг на някаква тема в два последователни броя.

За какво и как е недопустимо да се пише днес?
Едвин Сугарев: Няма недопустими неща. И никога не е имало. Солженицин да не би да се е питал дали е допустимо да напише Архипелагът Гулак или Хавел - дали ще му поставят пиесите. Въпрос на избор е - независимо от обстоятелствата. И въпрос на съвест. Пиша за всичко, за което ми се пише. Знам, че има доста хора, които съобразяват какво и как се пише днес, които следват някакви си писателски стратегии, поставящи им рамки от-до. Жал ми е за тях.

Нека бъдем оптимисти, как си представяте вестника след още 20 години?
Георги Господинов: Обява в интернет. „Продавам много стар брой на Литературен вестник от далечната 2011 година, на истинска хартия."
Едвин Сугарев: Представям си как някое правнуче ми го носи и вика от вратата: "Дядо, дошъл е Литературен вестник!"

Ще умре ли хартиеното тяло?
Георги Господинов: Ако умре, смъртта му ще е красива - като на виниловите плочи. Ще съществува само за познавачи.
Едвин Сугарев: Няма да умре, защото досегът с хартията е любовен акт. Компютърният екран е все едно да замениш любенето с изкуствено осеменяване. По-лесно е, по-рационално, по-бързо. Да, ама няма да стане. Да тракаш по клавиатурата е работа. Да полагаш думите върху хартията е нежност.
Владимир Левчев: Всяко тяло умира. Хартиеното - на електрическия стол в интернет.

[Георги Господинов (1968). Доктор по нова българска литература. Еднакво мразен и обичан, той е най-превежданият български автор, за когото писаха дори в Ню Йоркър, Ню Йорк Таймс, Гардиън, Таймс и къде ли още не. Има три стихосбирки, роман, три сборника с разкази и един с пиеси, успешно поставени в театъра. Пиесата му Апокалипсисът идва в 6 вечерта (с Аскеер за драматургия) се играе в Зад Канала, а в края на този март ще се качи на сцена в Манхатън и Ню Йорк. Комиксът му пък Вечната муха (илюстрации Фичо Тороманов), срещу който разни културтрегери презрително сумтят, си е забава от най-чист вид.]

 ЗА АВТОРИТЕ

Кои имена Литературен вестник смята за свое откритие?
Владимир Левчев: Когато го основахме, той беше вестникът на едно ново поколение. Дори на няколко нови поколения, все още неизлезли на официалната литературна сцена. Нашият, младежки тогава, вестник беше антипод на Литературен фронт (после Форум) - вестникът на съюза на писателите от комунистическо време. Литературен вестник се издаваше в началото от Демокрация - първия независим български всекидневник след 10 ноември.
Невъзможно ми е да изредя всички писатели от поколението на 90-те, които са започнали да публикуват при нас. Страшно много са. Теодора Димова, Елин Рахнев, Пламен Антов са само един пример. Но и самите редактори на вестника, които поеха щафетата от нас - Георги Господинов, Данчо Ефтимов, Пламен Дойнов и Бойко Пенчев започнаха да печатат първо при нас. Нямаше и къде другаде.

Георги Господинов: Тук започнаха да излизат първите Ломски разкази на Емил Андреев, Силвия Чолева дебютира с поезия, Теодора Димова, Мария Станкова, Боби Роканов, Вержи Захариева, Васил Георгиев, Димитър Кенаров, Кирил Василев, Мира Душкова, Галина Николова, Тома Марков, Ангел Игов, Радослав Парушев и още по-млади автори. На тези страници през годините излязоха едни от най-силните неща на Екатерина Йосифова, Иван Теофилов, Иван Методиев, Деян Енев, Алек Попов, Христо Карастоянов, Илко Димитров.

Едвин Сугарев: Твърде много са - особено сред поетите. Всъщност най-съществените поетични експерименти през 90-те, а и по-късно, се правеха по страниците на вестника. Там се развихри например целия български постмодернизъм: начело с т.н. „знаменита четворка": Георги Господинов, Пламен Дойнов, Бойко Пенчев и Йордан Ефтимов, които станаха редактори при нас още като студенти; в Литературен вестник дебютираха или сътрудничеха активно още много автори от това поколение на 90-те, включително сред най-известните: Силвия Чолева, Виргиния Захариева, Цвета Софрониева, Пламен Антов; днес най-младите ни редактори и автори са отново сред най-младите имена на българската поезия - тук изрично трябва да спомена Камелия Спасова и Мария Калинова. Същевременно ни сътрудничеха и по-възрастните поети, които бяха оставали в немилост при комунистическия режим: голямата част от „новите" стихове на Коста Павлов, писани след четвърт век мълчание, бяха публикувани тук, редовно ни сътрудничеха и Иван Радоев, и Блага Димитрова, и Николай Кънчев, и Радой Ралин. Сред прозаиците, които се утвърдиха на страниците на вестника, също има известни днес имена: бих посочил например Емил Андреев, Стефан Кисьов, Теодора Димова.

Но за мен поне откритията не се измерват с персоналии. Новият стил, новото отношение към езика и към литературата, специфичната игровост и карнавалност, способността да се надсмееш над всичко и най-вече - над себе си, експериментаторските търсения и полемичната страст - тази дяволска смес според мен е голямото откритие на Литературен вестник. Плюс още нещо - обвързването на литературното битие с една нова етика, непосилна за всички онези, които минаваха за големи писатели, защото обслужваха идеологическите поръчки на комунистическата държава. Вестникът непрекъснато спореше с тях; впрочем това е много меко казано - подиграваше се с тях, бламираше техния конформизъм, патриотарския им патос, кухите им ценности, непрестанния хленч за това, че държавата ги била изоставила. Те и досега не могат да ни простят този блам - и затова и досега Литературен вестник продължава да бъде черната овца в тъй наречената литературна гилдия.

С кои световни писатели бихте обърнали по едно малко и какво?
Георги Господинов: След смъртта на Селинджър те рязко намаляха.
Владимир Левчев: Обръщал съм по едно с Хенри Тейлър, Алън Гинзбърг и други американски, а и не само американски писатели. Но писателят е това, което пише. Така че обръщайки едно с книгата му, сигурно ще научим повече. Стига да не обърнем повече от едно.

Българските автори, които няма да влязат в учебниците, а би трябвало?
Владимир Левчев: Да се прочетеш в учебник е все едно да прочетеш некролога си. Живата литература не е в учебниците. И, за съжаление, не винаги най-добрите са най-п(р)очитаните автори. Има и елемент на шанс в тези неща - да бъдеш запомнен от по-младите. А кой влиза в даден учебник е и чисто политически въпрос.

[Владимир Левчев (1957). Поет, писател и журналист. Автор на над 20 книги, първата от които излиза през 1978-а, а три от тях - и в Щатите, където живя със семейството си немалко години. Оттогава не се е спрял, а най-последно получихме стихосбирката Любов и смърт, есетата Моят Бог и моите демони и сборника Бхакти. Превежда от английски на български: Елиът, Гинсбърг (когото познаваше лично), такива работи. Асистент е по писане и литература в Американския университет и често ще засечеш шевролето му да хвърчи по магистралата между София и Благоевград.]

 ЗА ПУБЛИКАТА И ПОДЛОСТИТЕ

Трябва да се издава много и от всичко или трябва да се издава сапьорски внимателно?
Георги Господинов: Много и с вкус.

Кой диктува вкуса в България - печатните медии, радио- или телевизионните предавания, сайтовете, блоговете, кое?
Едвин Сугарев: Не знам. Ако се съди по учебниците по журналистика - всичко изброено от вас; ако се съди по резултата - чалгата. Отвъд нея в момента са много малко неща - най-вече блоговете, които доскоро изглеждаха като борещи се с вятърните мелници, но днес вече се превръщат в мрежа - и се осъзнават като такава. Силно се надявам обаче, че в България има не вкус, а вкусове. И че медиите са стрехи, които приютяват: не е задължително, а и не е възможно да приютяват цялото стадо като един текезесарски обор. Дори и Литературен вестник е такава стреха. За черните овци в българската литература.

Георги Господинов: Медиите у нас не диктуват вкуса, има лека заблуда. Те са част от мощната българска фамилиарност, която решава кое как ще е тренди. Фамилиарността се храни от интриги, неясни близости, задлъжнелости. Това е и проблемът в наличното българско общество. Пък и твърде лесно стана да си „писател". Всяка седмица излиза най-добрият български роман, който винаги ни казва цялата истина за нашето време. Или е „комерсиален в добрия смисъл на думата". Тези книги танцуват само едно лято.

Всички пишат, няма кой да чете. Коментирайте.
Едвин Сугарев: Никога не е късно да се откажеш да четеш. Пещерата те очаква.
Владимир Левчев: Тази сентенция се повтаря постоянно от древността. И има различни варианти - например Марк Твен е казал, че класиката е книга, която хората високо оценяват, но не четат. Като се разрови човек из виртуалното пространство, не може да не му направи впечатление какво огромно количество неграмотна (наред с грамотната) поезия се пише и публикува днес.

В момента живите хора в света са повече от всички мъртви, от всички някога живели. И всеки може да публикува чрез интернет. Със сигурност пишещите днес - а тяхното име е легион - имат едновременно много по-голяма публика (чрез интернет) и много по-малък шанс да бъдат сериозно прочетени от някого. Човек вече дори няма физическото време да открие и прочете това, което си струва да бъде прочетено. Но ми се струва, че наистина повечето пишещи днес дори сами не се четат. Не четат и себе си - камо ли да прочетат някой друг.
Това е и реалната полза от работилниците (превод на новата „българска" дума уъркшоп) по творческо писане: да научим хората как да четат стихове и разкази, а не как да пишат. Занаятът на писането всеки сам може да си го научи, ако има амбиция за това. Важното е да се научим да четем.

[Едвин Сугарев (1953). През годините бе народен представител, посланик на България в Монголия и Индия, университетски преподавател. Доктор по история на новата българска литература, изключителен поет, остър като мачете политик. И може би най-важното - горд баща на шест деца. Едноличен собственик на две литературни награди и автор на над 25 книги, които няма място да изредим (последната е Стихове от Камен бряг). Не го изпускаме от очи и заради неговия www.svobodata.com,
но при този ръст това не е много трудно.]

Няколко заглавия, които не бива да пропускаме?
Едвин Сугарев: Не давам такива съвети. Заглавията са личен избор. Авторите също.
Най-ценната книга в библиотеката ви?
Едвин Сугарев: Няма как да избера най-ценната между няколкото хиляди. Това е все едно да съберат всичките ти любовници накуп и да те питат публично, пред тях, коя е най-ценната. Но ако трябва да попадам на необитаем остров, бих взел две: Светото писание и Дао Дъ Дзин.

Книгата, променила най-много света?
Едвин Сугарев: Не е точно книга. А някакъв пещерен свод, върху която човек е изрисувал с прилепска тор някое четириного - и е разбрал, че съществува знак и чрез него - памет, а чрез паметта - възможността да мислиш и да се представяш.
Владимир Левчев: Вероятно Библията. И тези Свещени книги, както казва Елиът, са променили света не защото са били смятани за голяма литература, а именно защото са били смятани за Слово Божие. Библията, заедно с древногръцкото наследство, е културната основа на цялата европейска цивилизация.
Мен лично на съзнателна възраст може би най-много са ме променили Достоевски и Елиът. От българските поети - Коста Павлов, Атанас Далчев. Но хората най-много се променят от приказките, които са им разказвали и чели майките или бабите им.

А идеята, дала най-много на света?
Владимир Левчев: Кремъкът, добивът на метали, гутенберговата преса, законите на Нютон, атомният разпад. Но си мисля, че може би станахме свидетели на (за добро или за зло) на най-радикално променящата света идея - компютъра и интернет - създаването на виртуалния свят, в който все повече се преселваме.

Вечната тема в литературата?
Владимир Левчев: Раждане, любов и смърт. Няма други теми.

Най-голямата подлост по отношение на литературата?
Едвин Сугарев: Да пишеш, без да има какво да кажеш.
Георги Господинов: Бездарието, събрано с агресивност. Да бъда по-мек - липсата на вкус.

Литературен вестник е в по-добрите книжарници и репове; излиза всяка седмица. За да не стане обратното, помогни с дребна или не толкова дребна сума, която можеш да преведеш по-банков път: Пощенска банка, BG56BPBI79401049389602, BIC: BPBIBGSF

Фотография Васил Танев

Гласували общо: 1 потребители

☆ ☆ ☆ ☆ ☆