Oтивам на козметик. Приема ме едра, уморена и невзрачна жена на средна
възраст. Оставям се на меките й кебапчести пръсти, а тя завързва обичайния за
подобни места разговор: за времето, за децата („тези неблагодарни пубери"), за
мъжа („моичкия"), за времето („то това есен като есен ли е?!")... Опитвам се да
демонстрирам съпричастност изпод марлята, с която е покрила лицето ми. Докато
мънкам нещо, тя вече е сменила темата: била в Париж през лятото, ама никога
повече нямало да ходи там. Пръстите й инстинктивно започват да втриват нещо в
бузите ми, по-усилено и по-нервно. „Е защо така?", питам повече от куртоазия,
отколкото от интерес. Козметичката рязко спира, повдига марлята, за да ме
погледне право в очите, и казва: „Защото е пълно с черни!"
В главата ми мигновено нахлува кръв. На половината от процедурата съм, а по
ирония на съдбата лицето ми е намазано с някаква кафява смес. „И какво от
това?!", питам. Козметичката не е усетила напрежението в гласа ми и с готовност
отговаря: „Ами страх ме е от тия, чернилките... Може би съм расистка, не
знам..."
„Знаете ли какво - казвам. - Изобщо не се съмнявайте повече. Вие сте един
истински завършен расист!"
Пред изумения й поглед избърсвам лице, ставам, грабвам чантата и си
тръгвам. Моят малък протест остава да виси в пространството на кварталния
козметичен салон, разбран единствено и само от мен самата.
Израснах в семейство, в което половината роднини бяха турци мюсюлмани, а
другата - класическа балканска смес от албанци, българи и гърци. Празнували сме
заедно Байрам и Рамазан, Коледа и Великден. През 70-те семейството на чичо ми
осинови момиченце мулатче. Една моя братовчедка се омъжи за циганин. Всичко
това никога, ама никога не е представлявало драма за нито един член на
фамилията. Разбрах, че някой може да бъде мразен или отхвърлян само заради
цвета на кожата си или вярата си, едва когато станах тийнейджър.
През 80-те в България все още имаше много чуждестранни африкански студенти
и в Дианабад (тогава Червена звезда) хората с черен цвят на кожата бяха
обичайна гледка, заради близкия Студентски град. В блока ни живееше младо
семейство от Судан. Бях приятелка с жената и често излизах с нея и бебето й в
кварталните градинки на разходка. Един ден, докато си играех и гушках
момченцето им, една съученичка мина покрай нас и зяпна, като ме видя. На другия ден пред класа ме попита как не ме е било гнус да пипам „това маймунче". Нямаше
грам съмнение в правотата на въпроса си. Зададе го директно, с ирония и с подигравка,
които целяха да ме унижат. Никой от класа не ме упрекна, но и никой не ме
защити. В този момент за първи път видях расизма в действие. Ежедневен,
практически, масов и личен. Този, който не се демонстрира, но стои вкоренен във
възпитанието. Не политическият, а „човешкият". Най-опасният.
Между срещата с козметичката и случката със съученичката са минали почти
трийсет години. Светът се е отворил, глобализирали сме политиките, икономиките,
магазините и телевизиите си. Устите са ни заболели да говорим за равенство, а като
българи сме се изтощили да обясняваме на „цивилизования" свят, че сме умен,
достоен и талантлив народ. Хиляди пъти сме се дразнили от генералното
западноевропейско отношение към нас - като към по-слабо развита култура - и сме
се тупали в гърдите как ставаме за всичко. Прикривали сме чувството си за
малоценност с неглижиране на чуждите постижения, когато сме извън България. И
сме демонстрирали колко сме open minded, прилагайки общоприетите съвременни
ценности в домашните си условия. Сами се припознаваме като демократично
настроени, сексуално толерантни, лишени от религиозни предразсъдъци модерни
хора, за които расизмът е отживелица. Само че...
Само че опитайте да се сетите колко пъти някой пред вас е започвал да
разказва история с думите „Не съм расист, дори имам приятелка еврейка, но..."
или с „не разделям хората по цвят, даже познавам двама
негри, но..."
Расизмът е толкова вплетен в българския бит, че хората дори не се притесняват
да обсъждат шумно как например в целия френски национален отбор по футбол
нямало нито един бял. Без никакви угризения пропускат факта, че чернокожи, или
не, с африкански, с американски или с европейски корени, тези играчи са
граждани на френската република, говорят нейния език и спазват нейните закони.
И че отделянето им по цвят на кожата не е просто отживелица, а опасен начин на
мислене.
На официални форуми съм слушала как българската нация се губела заради
циганите. В социалните мрежи ежедневно чета статуси, призоваващи да сме пазели
българския дух от заплахата на: „циганската сган", „еврейската световна
конспирация", „турския фес", „жестокостта на жълтата раса", „негърската агресия".
Ако се беше случила с момчета с по-светъл цвят на кожата, историята с
поругаването на портретите на български исторически личности, която заля facebook и Twitter, щеше да събуди съвсем друг тип дебати. Тогава обществото
щеше да говори за историческо съзнание, за ролята на училището, за уважението към
миналото и за учителя като фигура. В крайна сметка вероятно щеше да определи
инцидента като „необмислена тийнейджърска проява" и с това снизходително да го
забрави. Тъмният тен на лицата на извършителите обаче коренно обърна фокуса. И,
което е най-страшното, заговори с расистки лозунги не само от трибуната на
ежедневния личен статус в социалната мрежа. Оказа се, че езикът на този вид
безпощадна омраза е близък на личности, чийто статус в обществото е повече от
значим. На него си позволи да говори дори уж утвърденият корифей Кеворк
Кеворкян. Патосът му беше толкова органически и автентичен, че даже принципната
журналистическа етика не го спря да употребява в обилните си изказвания по
въпроса откровени улични обиди. И да разчита на аргументация, опряна на
етнически и, в крайна сметка, чиста проба расистки принципи.
Гледах
007 координати: Скайфол преди
няколко дни. Докато поредният и адски готин Джеймс Бонд спасяваше света, някой
в салона шумно нарече красивата му чернокожа колега „мръсна, черна предателка".
Изумих се как спонтанната зрителска реакция може да бъде толкова расистки
категорична. Ако дамата, която стреля и уж убива агент 007, беше бяла,
коментарът със сигурност щеше да свърши до „мръсна предателка". Плашещо е, че
това „черна" се изплъзна от само себе си. За да докаже неоспоримо, че расизмът
е част от възпитанието, поведението и „ценностите" на голяма част от хората
тук. И е на такова клетъчно ниво, че ще трябват години целенасочено възпитание
и национална политика, за да бъде определен от средностатистическия българин - лично
и в себе си - като зло.
Дотогава ще си разказваме истории за „най-добри приятели негри" и ще
извиняваме държавното безхаберие с циганите, а световните политически проблеми
- с някакъв измислен еврейски мегаплан за господство. Чист фашизъм в нов,
рафиниран вид.
Не се сдържах и се обърнах да видя лицето на въпросния коментатор в
киносалона. Беше на видима възраст 20-25 години. Облечен като рапър, със
свлечени панталони, провиснал суичър, шапка с козирка настрани и огромна верига
на врата. Каква ирония...
Oтивам на козметик. Приема ме едра, уморена и невзрачна жена на средна
възраст. Оставям се на меките й кебапчести пръсти, а тя завързва обичайния за
подобни места разговор: за времето, за децата („тези неблагодарни пубери"), за
мъжа („моичкия"), за времето („то това есен като есен ли е?!")... Опитвам се да
демонстрирам съпричастност изпод марлята, с която е покрила лицето ми. Докато
мънкам нещо, тя вече е сменила темата: била в Париж през лятото, ама никога
повече нямало да ходи там. Пръстите й инстинктивно започват да втриват нещо в
бузите ми, по-усилено и по-нервно. „Е защо така?", питам повече от куртоазия,
отколкото от интерес. Козметичката рязко спира, повдига марлята, за да ме
погледне право в очите, и казва: „Защото е пълно с черни!"
В главата ми мигновено нахлува кръв. На половината от процедурата съм, а по
ирония на съдбата лицето ми е намазано с някаква кафява смес. „И какво от
това?!", питам. Козметичката не е усетила напрежението в гласа ми и с готовност
отговаря: „Ами страх ме е от тия, чернилките... Може би съм расистка, не
знам..."
„Знаете ли какво - казвам. - Изобщо не се съмнявайте повече. Вие сте един
истински завършен расист!"
Пред изумения й поглед избърсвам лице, ставам, грабвам чантата и си
тръгвам. Моят малък протест остава да виси в пространството на кварталния
козметичен салон, разбран единствено и само от мен самата.
Израснах в семейство, в което половината роднини бяха турци мюсюлмани, а
другата - класическа балканска смес от албанци, българи и гърци. Празнували сме
заедно Байрам и Рамазан, Коледа и Великден. През 70-те семейството на чичо ми
осинови момиченце мулатче. Една моя братовчедка се омъжи за циганин. Всичко
това никога, ама никога не е представлявало драма за нито един член на
фамилията. Разбрах, че някой може да бъде мразен или отхвърлян само заради
цвета на кожата си или вярата си, едва когато станах тийнейджър.
През 80-те в България все още имаше много чуждестранни африкански студенти
и в Дианабад (тогава Червена звезда) хората с черен цвят на кожата бяха
обичайна гледка, заради близкия Студентски град. В блока ни живееше младо
семейство от Судан. Бях приятелка с жената и често излизах с нея и бебето й в
кварталните градинки на разходка. Един ден, докато си играех и гушках
момченцето им, една съученичка мина покрай нас и зяпна, като ме видя. На другия ден пред класа ме попита как не ме е било гнус да пипам „това маймунче". Нямаше
грам съмнение в правотата на въпроса си. Зададе го директно, с ирония и с подигравка,
които целяха да ме унижат. Никой от класа не ме упрекна, но и никой не ме
защити. В този момент за първи път видях расизма в действие. Ежедневен,
практически, масов и личен. Този, който не се демонстрира, но стои вкоренен във
възпитанието. Не политическият, а „човешкият". Най-опасният.
Между срещата с козметичката и случката със съученичката са минали почти
трийсет години. Светът се е отворил, глобализирали сме политиките, икономиките,
магазините и телевизиите си. Устите са ни заболели да говорим за равенство, а като
българи сме се изтощили да обясняваме на „цивилизования" свят, че сме умен,
достоен и талантлив народ. Хиляди пъти сме се дразнили от генералното
западноевропейско отношение към нас - като към по-слабо развита култура - и сме
се тупали в гърдите как ставаме за всичко. Прикривали сме чувството си за
малоценност с неглижиране на чуждите постижения, когато сме извън България. И
сме демонстрирали колко сме open minded, прилагайки общоприетите съвременни
ценности в домашните си условия. Сами се припознаваме като демократично
настроени, сексуално толерантни, лишени от религиозни предразсъдъци модерни
хора, за които расизмът е отживелица. Само че...
Само че опитайте да се сетите колко пъти някой пред вас е започвал да
разказва история с думите „Не съм расист, дори имам приятелка еврейка, но..."
или с „не разделям хората по цвят, даже познавам двама негри, но..."
Расизмът е толкова вплетен в българския бит, че хората дори не се притесняват
да обсъждат шумно как например в целия френски национален отбор по футбол
нямало нито един бял. Без никакви угризения пропускат факта, че чернокожи, или
не, с африкански, с американски или с европейски корени, тези играчи са
граждани на френската република, говорят нейния език и спазват нейните закони.
И че отделянето им по цвят на кожата не е просто отживелица, а опасен начин на
мислене.
На официални форуми съм слушала как българската нация се губела заради
циганите. В социалните мрежи ежедневно чета статуси, призоваващи да сме пазели
българския дух от заплахата на: „циганската сган", „еврейската световна
конспирация", „турския фес", „жестокостта на жълтата раса", „негърската агресия".
Ако се беше случила с момчета с по-светъл цвят на кожата, историята с
поругаването на портретите на български исторически личности, която заля facebook и Twitter, щеше да събуди съвсем друг тип дебати. Тогава обществото
щеше да говори за историческо съзнание, за ролята на училището, за уважението към
миналото и за учителя като фигура. В крайна сметка вероятно щеше да определи
инцидента като „необмислена тийнейджърска проява" и с това снизходително да го
забрави. Тъмният тен на лицата на извършителите обаче коренно обърна фокуса. И,
което е най-страшното, заговори с расистки лозунги не само от трибуната на
ежедневния личен статус в социалната мрежа. Оказа се, че езикът на този вид
безпощадна омраза е близък на личности, чийто статус в обществото е повече от
значим. На него си позволи да говори дори уж утвърденият корифей Кеворк
Кеворкян. Патосът му беше толкова органически и автентичен, че даже принципната
журналистическа етика не го спря да употребява в обилните си изказвания по
въпроса откровени улични обиди. И да разчита на аргументация, опряна на
етнически и, в крайна сметка, чиста проба расистки принципи.
Гледах 007 координати: Скайфол преди
няколко дни. Докато поредният и адски готин Джеймс Бонд спасяваше света, някой
в салона шумно нарече красивата му чернокожа колега „мръсна, черна предателка".
Изумих се как спонтанната зрителска реакция може да бъде толкова расистки
категорична. Ако дамата, която стреля и уж убива агент 007, беше бяла,
коментарът със сигурност щеше да свърши до „мръсна предателка". Плашещо е, че
това „черна" се изплъзна от само себе си. За да докаже неоспоримо, че расизмът
е част от възпитанието, поведението и „ценностите" на голяма част от хората
тук. И е на такова клетъчно ниво, че ще трябват години целенасочено възпитание
и национална политика, за да бъде определен от средностатистическия българин - лично
и в себе си - като зло.
Дотогава ще си разказваме истории за „най-добри приятели негри" и ще
извиняваме държавното безхаберие с циганите, а световните политически проблеми
- с някакъв измислен еврейски мегаплан за господство. Чист фашизъм в нов,
рафиниран вид.
Не се сдържах и се обърнах да видя лицето на въпросния коментатор в
киносалона. Беше на видима възраст 20-25 години. Облечен като рапър, със
свлечени панталони, провиснал суичър, шапка с козирка настрани и огромна верига
на врата. Каква ирония...
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители