Снощи един
таксиметров шофьор ми каза, че се е
изгубил. Че бил от „изгубеното
поколение"... Беше абсолютно трезвен.
Аз също.
Нямам никакво
намерение да словоблудствам. В момента.
Ама наистина никакво. Нито да размахвам
пръст, нито да го вадя на масата, нито
да звуча като свекърва. Сори, майко...
Не. Снощи един таксиметров шофьор ми
обясни, че му е криво. Защото се чувства
изгубен. Беше на 60, на око.
Навън ръмеше,
ние закъснявахме за театър. Той говореше.
Много. Въпреки отчаяните ми призиви, че
закъсняваме. Той говореше. Но не беше
досаден. Обясняваше с много болка и
учтив глас как се чувства загубен. Аз
не можех да го намеря. Не мога дори да
се опитам. Не искам да го търся. Защото
нямам време. Но той твърдеше, че му е
криво. Защото всички са се загубили.
Според него рязко, според мен - безвъзвратно.
От пазара „Иван
Вазов" до „Славейков" - мъка. Много
лека, учтива, ненатрапчива, интелигентна,
миришеща добре. Мъка. Да ти разгони
фамилията. Цялата. Или поне тая, дето
все още е жива. Мъчно му беше на човека,
който можеше да ми бъде баща. Мъчно му
беше за хората. За него не толкова, защото
ми обясняваше, че не може да се разбере.
Сам - себе си. Ама за хората му беше
мъчно. И е прав.
На мен не ми е
мъчно за хората. Боли ме, че не мога да
променя нищо, но в крайна сметка освен
да изливам емоциите си в този компютърен
файл, друго не правя. Опитвам да се държа
позитивно. Да имам усмивка на лицето
си, дори когато не искам. Но да вдъхвам
поне малко позитивност на хора, на които
им е черно. Не знам дали успявам. Понякога
не знам дали има и смисъл, или се
заблуждавам. Но таксиметровият шофьор
не ми каза, че е висока цената на метана,
на газта, на шибания бензин, на винетките,
на рентата, на данъка... Не се оплака от
клиенти, от фирмата от работодателя.
Не. Каза, че му е криво за хората. Които
живеят тук и сега.
На мен не ми
дреме за хората, които са избягали.
Защото те са ме предали. Мен и моите
деца. Или по-скоро мен. Защото деца все
още нямам. Не ми пука за тия, които са
потърсили щастието навън. Защото там
щастие няма. Щастие има навсякъде, където
може да кажеш „обичам те". А това може
да го кажеш дори и през кръв. Ако имаш
поне малко сили. И емоция. Ама казано
тук, тежи повече.
Не знам колко
редове трябва да се изпишат, за да
престане да му е криво на моя таксиметров
шофьор. Да не му е криво за хората. И да
не се губи повече. Защото е на 60 и някак
не върви точно той да се губи. Защото
всичко опира до нас си. И лъжи, и истини
- всичко си е в нас. И няма как да се внесе
отвън. И колкото повече мрънкаме и
повтаряме, че е зле и че нищо не става,
толкова повече този таксиметров шофьор
ще се губи. И няма да може да се открие.
Ако поне малко
можем да се събудим. Да не разсъждаваме
чалгарски. Да не гледаме телевизия
сутрин, а да гледаме близките си. В очите
по възможност. И да им казваме „благодаря"
и „обичам те".
Може да тръгнем
от една простичка инициатива. Да казваме
често тези две думи. И да се събудим,
хора. Ние сме същите, нали?! Нищо че вече
не се поздравяваме във входа. Нищо че
си оставяме боклука пред вратата, а
преди не беше така... Ние сме същите тия
хора, нали?! Които сме израснали в тоя
град; които сме пушили трева в парка;
които сме спали в тревата пред блоковете,
защото сме пили фалшива кайсиева ракия?!
Ние сме същите хора.... Нали?! Моля ви се...
Да се събудим, а...
Фотография Васил
Танев
Снощи един
таксиметров шофьор ми каза, че се е
изгубил. Че бил от „изгубеното
поколение"... Беше абсолютно трезвен.
Аз също.
Нямам никакво
намерение да словоблудствам. В момента.
Ама наистина никакво. Нито да размахвам
пръст, нито да го вадя на масата, нито
да звуча като свекърва. Сори, майко...
Не. Снощи един таксиметров шофьор ми
обясни, че му е криво. Защото се чувства
изгубен. Беше на 60, на око.
Навън ръмеше,
ние закъснявахме за театър. Той говореше.
Много. Въпреки отчаяните ми призиви, че
закъсняваме. Той говореше. Но не беше
досаден. Обясняваше с много болка и
учтив глас как се чувства загубен. Аз
не можех да го намеря. Не мога дори да
се опитам. Не искам да го търся. Защото
нямам време. Но той твърдеше, че му е
криво. Защото всички са се загубили.
Според него рязко, според мен - безвъзвратно.
От пазара „Иван
Вазов" до „Славейков" - мъка. Много
лека, учтива, ненатрапчива, интелигентна,
миришеща добре. Мъка. Да ти разгони
фамилията. Цялата. Или поне тая, дето
все още е жива. Мъчно му беше на човека,
който можеше да ми бъде баща. Мъчно му
беше за хората. За него не толкова, защото
ми обясняваше, че не може да се разбере.
Сам - себе си. Ама за хората му беше
мъчно. И е прав.
На мен не ми е
мъчно за хората. Боли ме, че не мога да
променя нищо, но в крайна сметка освен
да изливам емоциите си в този компютърен
файл, друго не правя. Опитвам да се държа
позитивно. Да имам усмивка на лицето
си, дори когато не искам. Но да вдъхвам
поне малко позитивност на хора, на които
им е черно. Не знам дали успявам. Понякога
не знам дали има и смисъл, или се
заблуждавам. Но таксиметровият шофьор
не ми каза, че е висока цената на метана,
на газта, на шибания бензин, на винетките,
на рентата, на данъка... Не се оплака от
клиенти, от фирмата от работодателя.
Не. Каза, че му е криво за хората. Които
живеят тук и сега.
На мен не ми
дреме за хората, които са избягали.
Защото те са ме предали. Мен и моите
деца. Или по-скоро мен. Защото деца все
още нямам. Не ми пука за тия, които са
потърсили щастието навън. Защото там
щастие няма. Щастие има навсякъде, където
може да кажеш „обичам те". А това може
да го кажеш дори и през кръв. Ако имаш
поне малко сили. И емоция. Ама казано
тук, тежи повече.
Не знам колко
редове трябва да се изпишат, за да
престане да му е криво на моя таксиметров
шофьор. Да не му е криво за хората. И да
не се губи повече. Защото е на 60 и някак
не върви точно той да се губи. Защото
всичко опира до нас си. И лъжи, и истини
- всичко си е в нас. И няма как да се внесе
отвън. И колкото повече мрънкаме и
повтаряме, че е зле и че нищо не става,
толкова повече този таксиметров шофьор
ще се губи. И няма да може да се открие.
Ако поне малко
можем да се събудим. Да не разсъждаваме
чалгарски. Да не гледаме телевизия
сутрин, а да гледаме близките си. В очите
по възможност. И да им казваме „благодаря"
и „обичам те".
Може да тръгнем
от една простичка инициатива. Да казваме
често тези две думи. И да се събудим,
хора. Ние сме същите, нали?! Нищо че вече
не се поздравяваме във входа. Нищо че
си оставяме боклука пред вратата, а
преди не беше така... Ние сме същите тия
хора, нали?! Които сме израснали в тоя
град; които сме пушили трева в парка;
които сме спали в тревата пред блоковете,
защото сме пили фалшива кайсиева ракия?!
Ние сме същите хора.... Нали?! Моля ви се...
Да се събудим, а...
Фотография Васил
Танев
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители