Държавата понякога ме гали,
понякога ме хапва на закуска.
А костенурките нагоре пишкат -
и правят кръгчета, и правят кръгчета.
Уолт Уитман, моля те, вземи ме
в ръцете си като последна майка.
Защото писна ми да се събуждам гълъб,
а да си лягам таратайка.
Ех, каква държава си имаме ние! Държава за чудо и приказ. С най-работещите институции. Да ти е кеф да живееш в нея. А като се наложи да обикаляш по институции, за да оправяш документи или по разни други дела! Истинско щастие – весели, усмихнати служители, които всичко биха направили, за да ти помогнат. Политиците и те са ангели небесни, в това няма никакво съмнение. Вестниците са същинска утопия – светъл пример за демократичност, дълбочина и неподкупност. Съдебната ни система е за гордост и даже би трябвало ония упадъчни западни държави, които така настойчиво сами себе си ни сочат за пример, да си вземат поука от нас и да работят по нашия пример. Но те са прекалено самовлюбени в себе си, за да се погледнат в огледалото и да видят, че целият им блясък е един дори не толкова добре сложен грим, който прекалено лесно се изтрива и разтича, изкривявайки до неузнаваемост и без това неприятната им физиономия.
А държавата ни! Това райско селение, в което на всичко отгоре е позволено да се отхапва от ябълката на познанието, иначе бихме ли били толкова интелигентни и всезнаещи ренесансови индивиди! Има там някакви недоволни, но какви са те? Откъде се появиха и не са ли дълбоко упадъчни индивиди. Ето например едно стихотворение от известен поет-таратайка, който очевидно се чувства изяден от държавата:
Държавата понякога ме гали,
понякога ме хапва на закуска.
А костенурките нагоре пишкат -
и правят кръгчета, и правят кръгчета.
Уолт Уитман, моля те, вземи ме
в ръцете си като последна майка.
Защото писна ми да се събуждам гълъб,
а да си лягам таратайка.
Ние не знаем кой му е виновен на Елин Рахнев, а и не искаме да проверим. Но това беше просто един пример за недоволните, за омерзените. Такива ги има навсякъде и е дълбоко спорно те хора ли са изобщо. Както е спорен и въпросът дали поетите са хора? Но това всеки сам може да прецени на базата на личния си опит.
И ето, държавата ни, ах, нашата светла и мила татковина. Тази импресионистична, шарена картина реши да ни зарадва по празниците. И с какъв подарък само! Не знам, уважаеми читатели, дали ви се е случвало по пътищата ни да се сблъсквате с тези подплашени и неразумни животни, пешеходците, ала най-вероятно сте имали „срещи от трети вид” с тях. Ами че те пресичат откъдето им падне. А на пешеходни пътеки изскачат понякога съвсем неразумно. И колкото и да им бибипкаш с клаксона, нищо не помага. Един приятел ни беше осведомил, че за такива случаи директно спира и изважда бухалката от багажника си, но подобни актове, признаваме, съвсем не са по вкуса на всеки. Обаче няма никакво съмнение в едно - пешеходците си го просят.
А какъв е подаръкът, питате вие, вече предвкусвайки удоволствието от този неочакван сюрприз? И ние веднага отговаряме - според решение на справедливия и винаги прав в правотата си Висш Касационен Съд сгазеният на пешеходна пътека пешеходец също има вина за катастрофата, дори когато водачът е карал с превишена скорост. Тук ние, всички шофьори в нашата татковина се усмихваме, защото още докато сме карали шофьорските си курсове, сме разбрали основното правило за движението по пътищата на България: колата е единственият и несменяемият цар на пътните животни в страната. Това пешеходците, велосипедистите, инвалидите - това е нищо. Тези съмнителни особи не би следвало да притежават никакви права, що се отнася до движението по пътищата и могъщите ни магистрали, които нашите мъдри и неповторими управници не спират да строят, вдъхвайки ни небивала вяра в утрешния ден.
Причината за този нечакан, но заслужен празничен подарък, е един случай от 2011, когато във Варна един истински българин, а също така и моторист, прегази и уби едно невнимателно момиче на име Лора Казанлиева. Ситуацията е до болка типична и всички шофьори ще я разберат, а пешеходците могат да си гледат работата. (Ако можем да предположим, че те имат друга работа, освен да пречат на шофьорите по пътищата, което е до голяма степен спорно.) Та въпросното момиче имало наглостта да не се огледа, преди да изскочи на пешеходната пътека, след което мотористът се врязал в нея и тя дала Богу дух. Това се случило към пет сутринта, когато Лора пресичала улица, а мотористът се връщал от работа и изпреварвал такси. Защо не се огледало момичето никой не може да каже и със сигурност това е причината за фаталния инцидент. Да, скоростта на моториста е била над допустимата скорост от 50 км/ч. Спори се дали тя е била 97.3 или 87.9 км/ч, но това не е кой знае колко важно. На всеки човек, тоест на всеки шофьор (защото ония, които не са шофьори, никакви хора не са) му е ясно, че е нормално да попревишиш малко скоростта. Особено когато бързаш да се прибереш вкъщи. Някои ще възразят, че по закон преди пешеходната пътека има знак, който трябва да предупреди шофьора, за да той бъде по-внимателен, но нима всички гледаме знаците? Не е ли по-естествено пешеходецът да се огледа? Да се предпази сам. Разбира се, че именно такъв е редът на нещата и вината за смъртта на това момиче си е изцяло нейна.
До заветното решение на Висшия Касационен Съд вината винаги носехме ние, шофьорите, но сега се появи светлина в края на тунела. Нашата невероятна и безгрешна родина взе нещата в ръцете си и ни даде повече права. И вярваме, ние всичките български шофьори, че това ще продължава и занапред. И кой знае? Може би ще дойде денят, когато законите ни ще са като тези в Китай и Тайланд, където е по-рентабилно ако блъснеш пешеходец, да се увериш, че той е умрял (дори да се наложи да го досгазиш), защото иначе трябва да плащаш прекалено голяма сума за издръжката му, ако той остане индивид. Но нека не вперваме поглед в неясното бъдеще и да се порадваме на тази заслужена и съвсем не маловажна победа за българските шофьори – най-важната част от населението, най-примерните граждани, най-човешките човешки същества в тази страна. Амин! И весели празници!