Колко е важно да бъдеш малък

Тия дни всички, които нямат кураж да слушат чалга, дори след един часа през нощта, си отнесоха комплимента „интелектуалци". Тук той се използва за хора, за чието творчество искаш да подчертаеш, че се цени в тесен приятелски кръг от двама души, понеже другите близки са я на очен, я на ушен преглед. И конкретно за тези, които не си сложиха широкоскроената усмивка при вестта за спечелените от Пайнер Медия ООД близо 2 милиона лева европейски пари. За малко да повярваме, че с финансирането от Пайнер ще вдигат все повече нивото на музиката и ще разкриват все повече работни места, за да заживеем в една щастлива страна, кълчейки се всекидневно в офисите си. Но Европейската комисия поиска от властите ни да проверят дали са спазени правилата около проекта, така че ще си циклим на някакъв претенциозен джаз още бая работни дни.

Малко преди ЕК да се притесни обаче, се намериха хора, които държат да ми обяснят защо чалга индустрията си заслужава тези парички с най-приспивния аргумент. Че Пайнер са пример за завършен музикален бизнес, не само най-голямата, но и единствената печеливша компания у нас. В музикалния бизнес обаче, както и във всеки друг, свързан с изкуство, съществува един съзнателен избор, на който дължим доста. Изборът да не бъдеш голям (силиконов, зависим). Казва го Ричард Ръсел, шеф на XL Recordings - инди лейбълът, благодарение на който Адел не беше принудена да пее по шорти и нестабилен корсет, за да се хареса и да се продаде (в цял свят). По същото време гигантите EMI видяха само един от издадените от тях албуми в класациите - Mylo Xyloto на Coldplay, а Sony Music нямаха и един в Топ 10.

Малките XL стартират през 1989 г., издавайки по-късно записа „Charly" на Prodigy. Компанията, ръководена от Ръсел (рейв маниак), е известна с това, че умее да пренася новаторска музика сред масите, но и да казва „не" дори на известни и апетитни изпълнители - в случай че не се изкефи песента им.

Покрай новината за ударения от Пайнер джакпот малко забравихме да си представяме каква щеше да бъде музиката, ако в нея нямаше място за пънкарска философия, противна на бизнес правилата. Това, че стана модерно да сме ласкави към чалгата - защото иначе рискуваме да изглеждаме като параноици, които обвиняват надарени певици, че закусват с деца - го разбирам. Но тези, които непрекъснато дават Пайнер за смислен модел за машина за правене на пари, отправят глупава подигравка към хората, които менажират и самоменажират музика зад гърба на всичко, което гърми по кръчмите, включително в центъра на София. Освен защото е малък и заврян на Балканите, нашият пазар е неблагоприятен за лейбъли като XL, понеже ние самите се скъсахме да повтаряме, че и това, което си заслужава слушането, първо трябва да оглавява списъка с борсови котировки или праймтайма.

Иначе няма причина да не вярваме, че дори без неизплатените все още европейски милиони Пайнер ще вкарат новаторство поне в жанра си. Например предизборен поп-фолк.

Фотография Васил Танев

Тия дни всички, които нямат кураж да слушат чалга, дори след един часа през нощта, си отнесоха комплимента „интелектуалци". Тук той се използва за хора, за чието творчество искаш да подчертаеш, че се цени в тесен приятелски кръг от двама души, понеже другите близки са я на очен, я на ушен преглед. И конкретно за тези, които не си сложиха широкоскроената усмивка при вестта за спечелените от Пайнер Медия ООД близо 2 милиона лева европейски пари. За малко да повярваме, че с финансирането от Пайнер ще вдигат все повече нивото на музиката и ще разкриват все повече работни места, за да заживеем в една щастлива страна, кълчейки се всекидневно в офисите си. Но Европейската комисия поиска от властите ни да проверят дали са спазени правилата около проекта, така че ще си циклим на някакъв претенциозен джаз още бая работни дни.

Малко преди ЕК да се притесни обаче, се намериха хора, които държат да ми обяснят защо чалга индустрията си заслужава тези парички с най-приспивния аргумент. Че Пайнер са пример за завършен музикален бизнес, не само най-голямата, но и единствената печеливша компания у нас. В музикалния бизнес обаче, както и във всеки друг, свързан с изкуство, съществува един съзнателен избор, на който дължим доста. Изборът да не бъдеш голям (силиконов, зависим). Казва го Ричард Ръсел, шеф на XL Recordings - инди лейбълът, благодарение на който Адел не беше принудена да пее по шорти и нестабилен корсет, за да се хареса и да се продаде (в цял свят). По същото време гигантите EMI видяха само един от издадените от тях албуми в класациите - Mylo Xyloto на Coldplay, а Sony Music нямаха и един в Топ 10.

Малките XL стартират през 1989 г., издавайки по-късно записа „Charly" на Prodigy. Компанията, ръководена от Ръсел (рейв маниак), е известна с това, че умее да пренася новаторска музика сред масите, но и да казва „не" дори на известни и апетитни изпълнители - в случай че не се изкефи песента им.

Покрай новината за ударения от Пайнер джакпот малко забравихме да си представяме каква щеше да бъде музиката, ако в нея нямаше място за пънкарска философия, противна на бизнес правилата. Това, че стана модерно да сме ласкави към чалгата - защото иначе рискуваме да изглеждаме като параноици, които обвиняват надарени певици, че закусват с деца - го разбирам. Но тези, които непрекъснато дават Пайнер за смислен модел за машина за правене на пари, отправят глупава подигравка към хората, които менажират и самоменажират музика зад гърба на всичко, което гърми по кръчмите, включително в центъра на София. Освен защото е малък и заврян на Балканите, нашият пазар е неблагоприятен за лейбъли като XL, понеже ние самите се скъсахме да повтаряме, че и това, което си заслужава слушането, първо трябва да оглавява списъка с борсови котировки или праймтайма.

Иначе няма причина да не вярваме, че дори без неизплатените все още европейски милиони Пайнер ще вкарат новаторство поне в жанра си. Например предизборен поп-фолк.

Фотография Васил Танев

Гласували общо: 1 потребители