Градовете са хората в тях. Градът не е сблъсък между панели и тухли, между чакъл и жълти павета, между предградия и център, а между хора. В битката аз, ти, родителите ни, мутрите, badass-смешниците, чалгесите, наци-нещастниците, псевдоинтелектуалците, кухите wannabe-хипстърчета - всички се борим за парче от града. Всички влачим субкултурите си на гърба като охлюви, оставяйки цветни следи след себе си, в опит да маркираме територия. Логично, най-много печелят онези, които са повече.
Затова София не е моят град. Mалки парчета от нея са.
Един град е и резултат от сблъсъкa между тези, на които им пука, и тези, на които не им пука. В София тежко не ни пука. В София имаме особенo развита чувствителност към "наше" и "чуждо" - като наше, разбирай ценно, е само онова, за което имаме нотариален акт. Отношението си към чуждото изразяваме по различен начин. Някои го пазят. Някои хвърлят боклука си през прозореца. Някои презират онези, които хвърлят боклука си през прозореца, но късат засадените иглики пред блока. А някои садят иглики пред блoка.
Аз съм в София заради последните.
Обичам усещането за пробуждане в София. Малко е като чувството, че се влюбваш още по-силно, когато сутрин видиш съненото лице на най-любимия си човек. Обичам, че в София има хора, които шепнат на града да стане. Или го ритат да стане. Тях обичам най-много.
И не вярвам на хора, които казват, че харесват София такава, каквато е. Мисля, че или адски много се опитват да бъдат харесани, или не са били абсолютно никъде, или просто не може да им пука по-малко.
Единственият смисъл да искаш да останеш в този град е да искаш да го правиш повече свой. Да воюваш за него. И да го променяш.
Единственият смисъл да искаш да останеш в тази държава е да искаш да я правиш повече своя. Да воюваш за нея. И да я променяш.
Но е сложно решение. Това да останеш. Особено когато нито една от групите, които наистина харесваш, не е била на по-малко от 500 км от София. Когато даваш всичките си пари, за да пътуваш и да гледаш изкуство навън. Когато всеки ден те смазва малкият мащаб, липсата на истински събития и на разнообразие. И когато злобата, злорадството, лицемерието и глупостта наоколо всеки ден те подсещат, че имаш един единствен живот.
И все пак. Наздраве за хората, които садят иглики пред блока.
Роден съм в 1-ва градска, живея срещу нея. От вътрешната страна имаме двор. Не съм стъпвал вътре от години, нямам дори ключ от вратата. Навремето не се заключваше. Тогава дворът не беше грозен асфалтов паркинг, а основното място, където вилнеехме. Нашият Двор. Съседните три бяха като някакви чужди държави, с които деляхме граница. Често извършвахме кратки набези през нея. Невинаги ни посрещаха като освободители. Даже напротив. В средния двор живееше някакъв агент, който редовно ни замеряше с 9-волтови батерии от бункера си на четвъртия етаж. Почти невидим враг, който дебнеше иззад огромен фикус на балкона, по бели гащи (буквално) и потник, с арсенал от стари батерии, по-неизчерпаем от петролните кладенци в ОАЕ. Засадите му се развиваха горе-долу така - първо изсвистява батерия, след което идиотът се подава за секунда, колкото да изкрещи "швиебамайките" и се скрива, за да презареди. И всеки път едно и също. Нула точки за изобретателност, златен медал за фанатизъм. Тук бих добавил, че не ставаше въпрос за някакъв хлапак, а за 25-30-годишен мъж. За щастие мерникът му беше трагичен и не помня някога да сме давали жертви.
За сметка на това детето от съседния апартамент беше българският Василий Зайцев*. Подло и талантливо малко копеленце, което веднъж ме издебна и с ФЕНОМЕНАЛЕН изстрел от отсрещния балкон ми заби фунийка в ухото през отворения прозорец на банята, докато си миех зъбите! Фунийка, намазана с люта чушка! Ах ти мръсна, долна, гнусна гад!
Съседните дворове също притежаваха стабилни фрийкове. В единия имаха чудна джанка, по която бяхме станали наркомани, но туземното население я бранеше с огън, меч и... урина. Да - харизматичният Емануилчо редовно се опитваше да ни напикае, докато сме на дървото... От балкона. Пак там, на друг балкон пък някакъв чичак редовно блъскаше чикии, криейки се неумело зад вестник Работническо дело. Може да се каже, че този двор беше по-хардкор и от филмите на Дино Велвет.
Сред целия този снъф, третият двор леко бледнееше, но тяхната тактика бе да ни уморят бавно и постепенно. Оттам по цял ден се носеха истеричните арии на нонстоп-репетиращия оперен певец, чието име така и не научих, но чийто глас не ще забравя.
Там живееше и една Весела, която харесвах. Дори веднъж се опитах да я свалям, обаче се провалих мизерно. До ден-днешен не мога да си го обясня. Може би не трябваше да започвам с: "Искаш ли да ритаме във Френската?"... *прочут съветски снайперист от Втората световна война СОФИЯ, МОЯ ЛЮБОВ. От Митко Павлов
Не искам да се връщам назад. Просто няма смисъл от носталгии, розово хленчене и евтина романтика. Не. Живея тук и сега - и това е по-важното. Аз съм доста краен човек. Или обичам. Или мразя. И рядко съм по средата. Това е положението. И друго едва ли ще бъде. Не искам да ти припомням за малкото автомобили по улиците, за машините, които почистваха вечер, за чистите градинки, фонтаните, чешмите, за върнатите бутилки, за намерените кибрити под балконите, изтупани набързо с покривките, за дворовете, пълни с деца. Не искам да говоря за това. Не искам да се връщам назад. И не защото ме боли. Не. Просто няма смисъл. Малко ще ме разберат. Предимно набори. Или по-големи. За останалите ще е просто един емоционален и безсмислен текст на човек, комуто са го поръчали.
Тук съм се родил. Тук се е родила майка ми. Тук се е родил баща ми. Тук почина баба ми. И другата. И единият ми дядо. И вуйчо ми. Тук са погребани. Най-вероятно тук ще погреба и родителите си. Ако, разбира се, не ги преваря. Това не ми е толкова важно. Важното е, че ще се случи тук.
Тук, където съм целунал за първи път, където съм се насрал за първи път, където съм падал от дърво, чупил глава, крак, ръка и прочее. Да не се гъзарим по томсойеровски сега. Никога не съм мислел за София като за голямата си любов. Но съм се хващал, че мога да живея без България, без българи, но не и без нея. Всичко, което имам, е тук.
Не говоря за материални неща, защото освен едно превозно средство друго нямам. Говоря за спомените си, с които човек трудно се разделя. А веднъж вече ти казах, че или обичам, или мразя. Е, спомените си обичам. Те са ме изградили, те са ме запазили такъв, какъвто съм.
Градът се разрасна неимоверно много. Градът вече не е онова, което беше. Може би е за добро. Не съм градоустройствен архитект, за да се изкажа компетентно по въпроса. Не искам да говоря и за хората, които дойдоха. Които се изсипаха тук. Които засраха града ни. Гнус ме е от тях. Яд ме е на тях.
Не искам да ми миекат толкова по улиците. Не искам да нямат отношение към града ми. Не искам. Ма и нищо не правя, за да ги превъзпитам. Нищичко. Просто стоя и тихичко си ме е яд. Защото никой от тези хора не се е разхождал в този град. Те взимат метро от Младост или Люлин, или Обеля, или където там си живуркат. Отиват в центъра. Там работят, може би. Или в бизнес център някой си. После обратно в метрото. За тях светая светих е НДК. И околоплощовото пространство. Те не знаят, че центърът на София е около и под джамията. Не са се разхождали под "Дондуков". Никога не са виждали кътчетата и малките улички около Женски пазар. Не са надниквали в дворовете под изгорелия цирк. Не са. Принципно те са от София. Ма иначе са от Дебелец. Извинете - на всички от Дебелец. Но когато твърдиш, че си от София, поне я опознай. Виж я. Усети я. Помириши я. Всеки град си има миризма. На канал, на кестени, зависи от сезона.
Затова - разходете се бе, хора, вижте тоя град. Той си е ваш. Откъдето и да сте. Живеете тук. Обичате тук. Децата си гледате тук. Той не е толкова лош. Обичайте го, поне малко, ако не колкото мен. Взе да става емоционално. Ма тук съм роден. И тук ще ме заровят, най-вероятно. Затова ми е така. И щот дворовете стоят. Празни.
СОФИЯ, МОИ СМЕСЕНИ ЧУВСТВА. От Яна Бюрер Тавание
Градовете са
хората в тях.
Градът не е
сблъсък между панели и тухли, между
чакъл и жълти павета, между предградия
и център, а между хора. В битката аз, ти,
родителите ни, мутрите, badass-смешниците,
чалгесите, наци-нещастниците,
псевдоинтелектуалците, кухите
wannabe-хипстърчета - всички се борим за
парче от града. Всички влачим субкултурите
си на гърба като охлюви, оставяйки цветни
следи след себе си, в опит да маркираме
територия. Логично, най-много печелят
онези, които са повече.
Затова София не
е моят град. Mалки парчета от нея са.
Един град е и
резултат от сблъсъкa между тези, на които
им пука, и тези, на които
не им пука. В София тежко не ни пука. В
София имаме особенo развита чувствителност
към "наше" и "чуждо"
- като наше, разбирай ценно, е само онова,
за което имаме нотариален акт. Отношението
си към чуждото изразяваме по различен
начин. Някои го пазят. Някои хвърлят
боклука си през прозореца. Някои презират
онези, които хвърлят боклука си през
прозореца, но късат засадените иглики
пред блока. А някои садят иглики пред
блoка.
Аз съм в София
заради последните.
Обичам усещането
за пробуждане в София. Малко е като
чувството, че се влюбваш още по-силно,
когато сутрин видиш съненото лице на
най-любимия си човек. Обичам, че в София
има хора, които шепнат на града да стане.
Или го ритат да стане. Тях обичам
най-много.
И не вярвам на
хора, които казват, че харесват София
такава, каквато е. Мисля, че или адски
много се опитват да бъдат харесани, или
не са били абсолютно никъде, или просто
не може да им пука по-малко.
Единственият
смисъл да искаш да останеш в този град
е да искаш да го правиш повече свой. Да
воюваш за него. И да го променяш.
Единственият
смисъл да искаш да останеш в тази държава
е да искаш да я правиш повече своя. Да
воюваш за нея. И да я променяш.
Но е сложно
решение. Това да останеш. Особено когато
нито една от групите, които наистина
харесваш, не е била на по-малко от 500 км
от София. Когато даваш всичките си пари,
за да пътуваш и да гледаш изкуство навън.
Когато всеки ден те смазва малкият
мащаб, липсата на истински събития и на
разнообразие. И когато злобата,
злорадството, лицемерието и глупостта
наоколо всеки ден те подсещат, че имаш
един единствен живот.
И
все пак. Наздраве за хората, които садят
иглики пред блока.
THE
BEAUTIFUL PEOPLE. От Насо Русков
Роден
съм в 1-ва градска, живея срещу нея. От
вътрешната страна имаме двор. Не съм
стъпвал вътре от години, нямам дори ключ
от вратата. Навремето не се заключваше.
Тогава дворът не беше грозен асфалтов
паркинг, а основното място, където
вилнеехме. Нашият Двор. Съседните три
бяха като някакви чужди държави, с които
деляхме граница. Често извършвахме
кратки набези през нея. Невинаги ни
посрещаха като освободители. Даже
напротив. В средния двор живееше някакъв
агент, който редовно ни замеряше с
9-волтови батерии от бункера си на
четвъртия етаж. Почти невидим враг,
който дебнеше иззад огромен фикус на
балкона, по бели гащи (буквално)
и потник, с арсенал от стари батерии,
по-неизчерпаем от петролните кладенци
в ОАЕ. Засадите му се развиваха горе-долу
така - първо изсвистява батерия, след
което идиотът се подава за секунда,
колкото да изкрещи "швиебамайките"
и се скрива, за да презареди. И всеки път
едно и също. Нула точки за изобретателност,
златен медал за фанатизъм. Тук бих
добавил, че не ставаше въпрос за някакъв
хлапак, а за 25-30-годишен мъж. За щастие
мерникът му беше трагичен и не помня
някога да сме давали жертви.
За
сметка на това детето от съседния
апартамент беше българският Василий
Зайцев*. Подло
и талантливо малко копеленце, което
веднъж ме издебна и с ФЕНОМЕНАЛЕН изстрел
от отсрещния балкон ми заби фунийка в
ухото през отворения прозорец на банята,
докато си миех зъбите! Фунийка, намазана
с люта чушка! Ах ти мръсна, долна, гнусна
гад!
Съседните
дворове също притежаваха стабилни
фрийкове. В единия имаха чудна джанка,
по която бяхме станали наркомани, но
туземното население я бранеше с огън,
меч и... урина. Да - харизматичният
Емануилчо редовно се опитваше да ни
напикае, докато сме на дървото... От
балкона. Пак там, на друг балкон пък
някакъв чичак редовно блъскаше
чикии, криейки се неумело зад вестник
Работническо дело.
Може да се каже, че този двор беше
по-хардкор и от филмите на Дино Велвет.
Сред
целия този снъф, третият двор леко
бледнееше, но тяхната тактика бе да ни
уморят бавно и постепенно. Оттам по цял
ден се носеха истеричните арии на
нонстоп-репетиращия оперен певец, чието
име така и не научих, но чийто глас не
ще забравя.
Там живееше
и една Весела, която харесвах. Дори
веднъж се опитах да я свалям, обаче се
провалих мизерно. До ден-днешен не мога
да си го обясня. Може би не трябваше да
започвам с: "Искаш ли да ритаме във
Френската?"...
*прочут съветски снайперист от Втората световна война
СОФИЯ, МОЯ ЛЮБОВ. От Митко Павлов
Не искам да
се връщам назад. Просто няма смисъл от
носталгии, розово хленчене и евтина
романтика. Не. Живея тук и сега
- и това е по-важното. Аз съм доста
краен човек. Или обичам. Или мразя. И
рядко съм по средата. Това е положението.
И друго едва ли ще бъде. Не искам да ти
припомням за малкото автомобили по
улиците, за машините, които почистваха
вечер, за чистите градинки, фонтаните,
чешмите, за върнатите бутилки, за
намерените кибрити под балконите,
изтупани набързо с покривките, за
дворовете, пълни с деца. Не искам да
говоря за това. Не искам да се връщам
назад. И не защото ме боли. Не. Просто
няма смисъл. Малко ще ме разберат.
Предимно набори. Или по-големи. За
останалите ще е просто един емоционален
и безсмислен текст на човек, комуто са
го поръчали.
Тук съм се родил. Тук се е родила майка
ми. Тук се е родил баща ми. Тук почина
баба ми. И другата. И единият ми дядо. И
вуйчо ми. Тук са погребани. Най-вероятно
тук ще погреба и родителите си. Ако,
разбира се, не ги преваря. Това не ми е
толкова важно. Важното е, че ще се случи
тук.
Тук, където съм целунал за първи път,
където съм се насрал за първи път, където
съм падал от дърво, чупил глава, крак,
ръка и прочее. Да не се гъзарим по
томсойеровски сега. Никога не съм мислел
за София като за голямата си любов. Но
съм се хващал, че мога да живея без
България, без българи, но не и без нея.
Всичко, което имам, е тук.
Не
говоря за материални неща, защото освен
едно превозно средство друго нямам.
Говоря за спомените си, с които човек
трудно се разделя. А веднъж вече ти
казах, че или обичам, или мразя. Е,
спомените си обичам. Те са ме изградили,
те са ме запазили такъв, какъвто съм.
Градът
се разрасна неимоверно много. Градът
вече не е онова, което беше. Може би е за
добро. Не съм градоустройствен архитект,
за да се изкажа компетентно по въпроса.
Не искам да говоря и за хората, които
дойдоха. Които се изсипаха тук. Които
засраха града ни. Гнус ме е от тях. Яд ме
е на тях.
Не искам да
ми миекат толкова по улиците. Не искам
да нямат отношение към града ми. Не
искам. Ма и нищо не правя, за да ги
превъзпитам. Нищичко. Просто стоя и
тихичко си ме е яд. Защото никой от тези
хора не се е разхождал в този град. Те
взимат метро от Младост или Люлин, или
Обеля, или където там си живуркат. Отиват
в центъра. Там работят, може би. Или в
бизнес център някой си. После обратно
в метрото. За тях светая светих е НДК. И
околоплощовото пространство. Те не
знаят, че центърът на София е около и
под джамията. Не са се разхождали под
"Дондуков". Никога не са виждали
кътчетата и малките улички около Женски
пазар. Не са надниквали в дворовете под
изгорелия цирк. Не са. Принципно те са
от София. Ма иначе са от Дебелец. Извинете
- на всички от Дебелец. Но когато твърдиш,
че си от София, поне я опознай. Виж я.
Усети я. Помириши я. Всеки град си има
миризма. На канал, на кестени, зависи от
сезона.
Затова
- разходете се бе, хора,
вижте тоя град. Той си е ваш. Откъдето и
да сте. Живеете тук. Обичате тук. Децата
си гледате тук. Той не е толкова лош.
Обичайте го, поне малко,
ако не колкото мен. Взе
да става емоционално.
Ма тук съм роден. И тук ще ме заровят,
най-вероятно. Затова ми е така. И щот
дворовете стоят. Празни.