Пътувах и слушах, слушах и карах. Баби поздравяваха внуци, дядовци - бабите си. Братовчеди си честитяха, сестри се усмихваха на братята си. И то - чрез национален ефир. Изслушах цялото предаване и, съвсем честно, на моменти се просълзих - от умиление и, вероятно, от изпития предишната вечер алкохол.
Защото, приятели, слушах най-позитивното нещо от много време насам. Слушах българи, които никой никога няма да интервюира, никой никога няма да пусне в ефир, никой никога няма да забележи. Слушах как си пожелават нещо хубаво. Един на друг. Жена поздрави своя приятелка и колежка, която не е виждала от 20 години. Някакъв мъж обясни как в селото, от което се обажда, някъде на север, са останали три семейства, но поздравява всички изселници и техните деца, да са здрави и да си спомнят за село и за дядо Стоил. Те са там и ги чакат. И това продължи около три часа и половина. Три часа и кусур хората се обичаха, не ги интересуваше кой какъв силикон има или кой кого е наебал. Тези хора уважаваха някого.
Ревеше ми се през цялото време. Защото не всичко е такъв фалш, в какъвто газим всекидневно. Има и хубави неща, дори в медиите, всекидневно. Трябва само да ги потърсим. Аз бях жив свидетел как българи обичат българи. Толкова рядко ми се случва, че не можех да повярвам. Но има и такива хора. И трябва да им даваме път, да ги уважаваме, да не ги забравяме.
И моето всекидневие е свързано с помия. Помията, която се излива върху всеки един. Всеки ден. По много, по малко. Но някъде в нея има и нещо чисто. Щот сме хора в крайна сметка. Щот не сме лоши, нищо че ни карат да се чувстваме така. И ако трябва десет поздравителни концерта ще изслушате, но, повярвайте ми - има смисъл. Неделя по обяд, приятели. По държавното радио. Българи обичат българи. И то трезви. Роднини си честитят деня. Без повод. Това е истина. Чух го със собствените си уши.
Поздравявам ви. И ви желая всичко най-добро.
Миналата седмица,
докато пътувах от Албена към София,
слушах „Хоризонт". Или „Христо Ботев".
Едно от двете, но със сигурност беше
държавното радио. През по-голямата част
се лееше поздравителен концерт, ама не
от онези, в които пияни чичковци
поздравяват останалите от масата, а от
тези, в които лелички поздравяват
внучетата си. Един ефир, изпъстрен от
телефонни обаждания, които все едно
нямаха край.
Пътувах и слушах,
слушах и карах. Баби поздравяваха внуци,
дядовци - бабите си. Братовчеди си
честитяха, сестри се усмихваха на братята
си. И то - чрез национален ефир. Изслушах
цялото предаване и, съвсем честно, на
моменти се просълзих - от умиление и,
вероятно, от изпития предишната вечер
алкохол.
Защото, приятели,
слушах най-позитивното нещо от много
време насам. Слушах българи, които никой
никога няма да интервюира, никой никога
няма да пусне в ефир, никой никога няма
да забележи. Слушах как си пожелават
нещо хубаво. Един на друг. Жена поздрави
своя приятелка и колежка, която не е
виждала от 20 години. Някакъв мъж обясни
как в селото, от което се обажда, някъде
на север, са останали три семейства, но
поздравява всички изселници и техните
деца, да са здрави и да си спомнят за
село и за дядо Стоил. Те са там и ги чакат.
И това продължи около три часа и половина.
Три часа и кусур хората се обичаха, не
ги интересуваше кой какъв силикон има
или кой кого е наебал. Тези хора уважаваха
някого.
Ревеше ми се през
цялото време. Защото не всичко е такъв
фалш, в какъвто газим всекидневно. Има
и хубави неща, дори в медиите, всекидневно.
Трябва само да ги потърсим. Аз бях жив
свидетел как българи обичат българи.
Толкова рядко ми се случва, че не можех
да повярвам. Но има и такива хора. И
трябва да им даваме път, да ги уважаваме,
да не ги забравяме.
И моето всекидневие
е свързано с помия. Помията, която се
излива върху всеки един. Всеки ден. По
много, по малко. Но някъде в нея има и
нещо чисто. Щот сме хора в крайна сметка.
Щот не сме лоши, нищо че ни карат да се
чувстваме така. И ако трябва десет
поздравителни концерта ще изслушате,
но, повярвайте ми - има смисъл.
Неделя
по обяд, приятели. По държавното радио.
Българи обичат българи. И то трезви.
Роднини си честитят деня. Без повод.
Това е истина. Чух го със собствените
си уши.
Поздравявам ви.
И ви желая всичко най-добро.
Фотография Васил Танев