Можем

Любимото ми място на света е Созопол. Без преувеличение. Сумарно там съм прекарал най-много време от живота си, след родната София. А любимото ми място в Созопол беше нос Боруна. Когато бях тийнейджър, на вдадените в морето скали често си правехме плаж през деня, а през нощта палехме огън, дрънкахме с китари, гледахме звездите и чакахме изгрева.

Сега достъпът до Боруна е силно затруднен, да не кажа невъзможен, заради няколкото хотела, които се издигнаха там в края на миналия и началото на този век. Дори и да излезеш на носа обаче, усещането няма нищо общо, когато над теб са надвиснали нечии прозорци.

После дойдоха студентските години. Прекарах няколко незабравими лета на лагера на Софийския университет между Несебър и Равда - малък плаж в тихо заливче, няколко бара, бунгала, само студенти. Райско спокойствие денем, адско забавление нощем.

Но дойдоха багерите, бунгалата изчезнаха и се издигна някакъв комплекс, наподобяващ Китайската стена. С прекрасното ми плажче не знам какво стана, не съм го виждал оттогава.

Започнахме да прекарваме лятото на Смокиня - прочутият къмпинг южно от Созопол. Само допреди няколко години човек там можеше да се разхожда чисто гол, без да пречи на никого. Искаш сянка - забиваш чадър или просто опъваш тента. Но постепенно омразните стационарни чадъри изтласкаха свободните елементи все повече на север, а другите артефакти на „цивилизацията" (боклук, спасители с чантичка тип „банан" на кръста и гръмогласни продавачи на царевица) се настаниха и те трайно - с платената зона на плажа за обитателите на новия хотелски комплекс оттатък пътя.

Любимата Смокиня вече не е същата и едва ли някога ще бъде.

Сигурен съм, че всеки има по няколко подобни истории, които да разказва на децата си, без да има възможност да им покаже тези места, паднали жертва на човешката алчност и глупост.

Едва ли събитията са и особено изненадващи - световната история свидетелства, че във време на преход се случват всякакви неща, противоречащи на логика и разум; институциите на обществото са слаби, а най-адаптивните хищници грабват толкова плячка, колкото успеят да докопат.

Шокиращото и още по-тъжно е, че тези процеси продължават и до днес. Уроците не са научени. Насред цялото това безвремие и безумие останаха да се броят на пръсти пощадените от „инвеститорите" места, където човек да почива качествено и в единение с природата. И Иракли се превърна в символ на борбата за нормалност, за публичното благо - така както Слънчев бряг и някога уютното градче в Пирин, Банско, станаха символи на грозното и сбърканото в българския преход.

С нарастването на строително-криминалните безобразия обаче се засилваше и съпротивата. Хората отказаха да се примирят със статуквото; техните организации натрупаха вече над десетгодишен опит в протести, петиции, съдебни дела, гражданско неподчинение... И ако доскоро в болната ни политическа, икономическа и медийна среда бяхме смятани в най-добрия случай за наивници, това вече изобщо не е така.

След стотици акции в подкрепа на българската природа е ясно, че можем да си реагираме до безкрай на нови и нови посегателства, но това не дава устойчив резултат, докато проблемът не бъде решен като цяло. Един напълно реалистичен подход е обявяването на Национален парк „Българско Черноморие", който да включи все още съхранените местности, където има биоразнообразие за опазване.

Това е и едно от исканията на националния протест С планината и морето в сърцето!, който ще се проведе навръх деня на любовта, 14 февруари. Аз ще съм там, добре е да дойдеш и ти. За да защитим природата на България, която обичаме. Нашата сила е в любовта ни, а тя е непобедима.

Фотография Васил Танев

Любимото ми място на света е Созопол. Без преувеличение. Сумарно там съм прекарал най-много време от живота си, след родната София. А любимото ми място в Созопол беше нос Боруна. Когато бях тийнейджър, на вдадените в морето скали често си правехме плаж през деня, а през нощта палехме огън, дрънкахме с китари, гледахме звездите и чакахме изгрева.

Сега достъпът до Боруна е силно затруднен, да не кажа невъзможен, заради няколкото хотела, които се издигнаха там в края на миналия и началото на този век. Дори и да излезеш на носа обаче, усещането няма нищо общо, когато над теб са надвиснали нечии прозорци.

После дойдоха студентските години. Прекарах няколко незабравими лета на лагера на Софийския университет между Несебър и Равда - малък плаж в тихо заливче, няколко бара, бунгала, само студенти. Райско спокойствие денем, адско забавление нощем.

Но дойдоха багерите, бунгалата изчезнаха и се издигна някакъв комплекс, наподобяващ Китайската стена. С прекрасното ми плажче не знам какво стана, не съм го виждал оттогава.

Започнахме да прекарваме лятото на Смокиня - прочутият къмпинг южно от Созопол. Само допреди няколко години човек там можеше да се разхожда чисто гол, без да пречи на никого. Искаш сянка - забиваш чадър или просто опъваш тента. Но постепенно омразните стационарни чадъри изтласкаха свободните елементи все повече на север, а другите артефакти на „цивилизацията" (боклук, спасители с чантичка тип „банан" на кръста и гръмогласни продавачи на царевица) се настаниха и те трайно - с платената зона на плажа за обитателите на новия хотелски комплекс оттатък пътя.

Любимата Смокиня вече не е същата и едва ли някога ще бъде.

Сигурен съм, че всеки има по няколко подобни истории, които да разказва на децата си, без да има възможност да им покаже тези места, паднали жертва на човешката алчност и глупост.

Едва ли събитията са и особено изненадващи - световната история свидетелства, че във време на преход се случват всякакви неща, противоречащи на логика и разум; институциите на обществото са слаби, а най-адаптивните хищници грабват толкова плячка, колкото успеят да докопат.

Шокиращото и още по-тъжно е, че тези процеси продължават и до днес. Уроците не са научени. Насред цялото това безвремие и безумие останаха да се броят на пръсти пощадените от „инвеститорите" места, където човек да почива качествено и в единение с природата. И Иракли се превърна в символ на борбата за нормалност, за публичното благо - така както Слънчев бряг и някога уютното градче в Пирин, Банско, станаха символи на грозното и сбърканото в българския преход.

С нарастването на строително-криминалните безобразия обаче се засилваше и съпротивата. Хората отказаха да се примирят със статуквото; техните организации натрупаха вече над десетгодишен опит в протести, петиции, съдебни дела, гражданско неподчинение... И ако доскоро в болната ни политическа, икономическа и медийна среда бяхме смятани в най-добрия случай за наивници, това вече изобщо не е така.

След стотици акции в подкрепа на българската природа е ясно, че можем да си реагираме до безкрай на нови и нови посегателства, но това не дава устойчив резултат, докато проблемът не бъде решен като цяло. Един напълно реалистичен подход е обявяването на Национален парк „Българско Черноморие", който да включи все още съхранените местности, където има биоразнообразие за опазване.

Това е и едно от исканията на националния протест С планината и морето в сърцето!, който ще се проведе навръх деня на любовта, 14 февруари. Аз ще съм там, добре е да дойдеш и ти. За да защитим природата на България, която обичаме. Нашата сила е в любовта ни, а тя е непобедима.

Фотография Васил Танев

Гласували общо: 1 потребители