В сравнително кратката история на човешката цивилизация, винаги сме се крепяли на три основни модела, които са поддържали равнището на човечност съвсем близо до нормалното. Тези три модела са: закони, морал и образование. И трите, толкова еднакви едно с друго, че да хванеш първото и да удариш това до него, до такава степен, след хиляди години еволюция, са впити в главите ни, че вече ни е трудно да ги разграничаваме едно от друго. Законите ни са правени спрямо един морал, който се счита за окей още от Платоново време, образованието се движи от същите закони, но в крайна сметка се оказва, че в самото образование няма дори една малка доза морал. Истинският морал, онзи човешкият, за който сме чели в приказките още като малки, отдавна бе заменен с жаждата за още и още, понеже, както казват моите любими гурута на позитив тинкинга, във Вселената има място и достатъчно ресурс за всичко и всеки.
Да, мили хора, ама за съжаление в момента страдаме от липсата на един много сериозен ресурс. Наричаме го ценните кадри. В ерата, в която Всевишният реши да ни хвърли в телата ни, ние сме под едно константно напрежение с какво и как ще успеем да се справим. Като малки майките ни ни раждат, белят ни ябълките и ни мажат филиите докато не станем на заветните 7, а след това не стига, че душите ни се мъчат в тези телесни затвори, ни хвърлят в още един, от който се оплакваме 12 години. Но не, не съм тук, за да седна да разтягам локуми за това колко лошо е училището и колко го мразя. Всъщност, тук съм да направя точно обратното - искам да разкажа за това на какво ме научи училището и как се стигна до тук, че да осъзная, че след 12 години временен престой с тук-таме някоя ваканция, всъщност от прага на любимата ми гимназия, излезе един келеш.
Първия ми учебен ден го помня много добре. Както винаги, след всяко лято, бях със счупена ръка. Единственият бях. А Занева, предишната ми класна, беше една от онези изваяни фигури на авторитета, които те карат да замлъкнеш пред респектиращите й извивки на тялото. Още от ден 1 стана ясно, че няма как да ядем в час, колкото и да сме гладни. Има нещо наречено дисциплина, което с други думи те поставя в още едни рамки, а ако излезеш от тях, спокойно, чакат те други - рамките на невъзпитания, или по-директно казано - простак, ама на 7. И докато ние на 7 се радвахме на кратките петминутни междучасия, любимата Занева преподаваше азбуката с всичките й красоти и ченгелчета. Интересното в метода й на преподаване беше, че винаги ръфаше я някоя ябълка, я някоя солета. Ако седнеш да я питаш защо така прави, винаги отговорът беше, че е на диета, защото се опитва свали някой друг килограм. Така, предпразнично. Тогава нито празници имаше кой знае колко, нито нищо. Занева просто беше една от най-мощните метафори на българщината, която щях да срещна и в следващата ми година, а и в по-следващата, а па и в последната. Занева не ядеше по график, защото искаше да отслабне. Занева ядеше, защото беше гладна.
И постепенно, тръгвайки от заветните ябълки на Занева, и стигайки до заветната ми Адамова ябълка, когато вече бях малко по-осъзнат, аз започнах да забелязвам, че системата малко или много (в повечето случаи много) изобщо не работи. Нито си спомнях какво ми бяха казали за Борис III миналата година, нито ме и интересуваше. Аз исках да си рисувам, исках да пиша, исках да правя туй-онуй, дето Борис така или иначе нямаше да додрапа да види, но започнах да забравям историята на мястото, на което бях отраснал. Нямаше никаква доза баланс в нещата, които правех и тези, които искаха да науча, за да завърша, защото абсолютно винаги предпочитах това, което мога да правя пред това, което мога да знам. Така си остана и до края. В 12 клас нещата стояха по абсолютно същия, недокоснат и все толкова суров начин, по който ги бях започнал. Не исках да знам. Исках да мога.
Красивата ни образователна система е измислена като модел след Втората индустриална революция. Това е един не толкова индустриален, но доста логичен факт. Когато са трябвали хора да управляват машините, са трябвали, за да влязат в рамки и модел, който да може да изпълнява функциите, които Всевишните господа с уиски в ръка и прилежно завъртян мустак са наложили. С течение на времето машините започват да стават все по-независими и изпълняващи себстойността си на повече от 100%, за да можем днес да сме на дереджето, дето трактористите си спят върху тракторите, а тракторите им вършат цялата работа. Но времената се променят много бързо, а ние вървим с тях, сякаш отново сме наредени като чавдарчета с червените връзки на вратлетата. Вече машините започват да ни изместват работната ръка, а ние стоим отстрани и си слагаме етикети на мениджър, че поне да сме в контрол на нещо. Времената са други, емоционалната интелигентност почти я няма, защото на нея в училище не ни учиха. В училище ни учиха да питаме. Ама не интересните въпроси, че на тях учителите рядко могат да отговорят. Учиха ни да питаме кога можем да отидем до тоалетна, че нали трябва някой друг да прецени дали ни е толкова нужно.
Еми, да, Занева, ама докато ти си ръфаше ябълката и ни караше да трием тебешира от дъската след теб, в главите ни имаше много въпроси, на които ти не можеше да отговориш. Излизаме от училище без да знаем какво е кредит, не можем да плащаме сметки, нямаме идея какво аджеба е работа. Тук не говоря за себе си, просто декламирам генерализации за това как действително се случват нещата в главите на гимназистите. Гледайте ги и им се радвайте - виждате ги как отиват на училище, ама в края на деня последното нещо, с което заспиват, повярвайте ми, е Законът на Ом. Защото, докато всички си знаеха уроците от-до, аз правех това, което аз исках да правя, не правех това, което те искаха да знам. Връщам се назад и не съжалявам за секунда. Защото така се стекоха нещата, че в ден днешен, нямаш даже секунда за съжаление, защото трябва да я оползотвориш с нещо.
Да се учиш е ценно, само че никой никога не ти го казва така. Карат те да учиш, понеже и оценката пак представлява вид одобрение. Трябва да бъдеш одобрен. Отново. Отново влизаш в шибаната рамка на Втората индустриална революция, която отдавна приключи. Забравихме какво е личностна революция, нея я няма. Караме децата да учат за оценки, не да учат за себе си. На тях не им трябва да учат за себе си, защото, когато излязат, трябва да си намерят работа. Трябва това, трябва онова. Ние им казваме какво трябва, те ни казват какво искат. И накрая винаги и двете страни (и двете, понеже съм на границата) пропускаме едно много важно нещо; знаем да казваме какво трябва и какво искаме, но така и не се научихме какво да избираме. А изборите - те са двигателите на човешкия прогрес в най-изявената му форма. И точно те не са за подценяване.
Защото и аз, също като всички останали, излязох от училище без да мога да правя избори. Вече мога, де, научих се. Егото ми говори. Ама чак след като излязох се научих, а в училище избори не можех да правя. Нямах това право. Нямах го, защото даже ме караха да питам, когато трябва да отида до тоалетна. А накрая, винаги предпочитах да се напикая. Нали нямаше да го чистя аз.
Редактор: Христо Станчев
Фотография: Рени Ганчева
РЕДАКТОРСКА БЕЛЕЖКА: Ако случайно се почувствате обидени от нещо казано или смятате, че не е вярно, моля, припомнете си кои сте. Всички сме деца на една и съща тъпа система.
В сравнително кратката история на човешката цивилизация, винаги сме се крепяли на три основни модела, които са поддържали равнището на човечност съвсем близо до нормалното. Тези три модела са: закони, морал и образование. И трите, толкова еднакви едно с друго, че да хванеш първото и да удариш това до него, до такава степен, след хиляди години еволюция, са впити в главите ни, че вече ни е трудно да ги разграничаваме едно от друго. Законите ни са правени спрямо един морал, който се счита за окей още от Платоново време, образованието се движи от същите закони, но в крайна сметка се оказва, че в самото образование няма дори една малка доза морал. Истинският морал, онзи човешкият, за който сме чели в приказките още като малки, отдавна бе заменен с жаждата за още и още, понеже, както казват моите любими гурута на позитив тинкинга, във Вселената има място и достатъчно ресурс за всичко и всеки.
Да, мили хора, ама за съжаление в момента страдаме от липсата на един много сериозен ресурс. Наричаме го ценните кадри. В ерата, в която Всевишният реши да ни хвърли в телата ни, ние сме под едно константно напрежение с какво и как ще успеем да се справим. Като малки майките ни ни раждат, белят ни ябълките и ни мажат филиите докато не станем на заветните 7, а след това не стига, че душите ни се мъчат в тези телесни затвори, ни хвърлят в още един, от който се оплакваме 12 години. Но не, не съм тук, за да седна да разтягам локуми за това колко лошо е училището и колко го мразя. Всъщност, тук съм да направя точно обратното - искам да разкажа за това на какво ме научи училището и как се стигна до тук, че да осъзная, че след 12 години временен престой с тук-таме някоя ваканция, всъщност от прага на любимата ми гимназия, излезе един келеш.
Първия ми учебен ден го помня много добре. Както винаги, след всяко лято, бях със счупена ръка. Единственият бях. А Занева, предишната ми класна, беше една от онези изваяни фигури на авторитета, които те карат да замлъкнеш пред респектиращите й извивки на тялото. Още от ден 1 стана ясно, че няма как да ядем в час, колкото и да сме гладни. Има нещо наречено дисциплина, което с други думи те поставя в още едни рамки, а ако излезеш от тях, спокойно, чакат те други - рамките на невъзпитания, или по-директно казано - простак, ама на 7. И докато ние на 7 се радвахме на кратките петминутни междучасия, любимата Занева преподаваше азбуката с всичките й красоти и ченгелчета. Интересното в метода й на преподаване беше, че винаги ръфаше я някоя ябълка, я някоя солета. Ако седнеш да я питаш защо така прави, винаги отговорът беше, че е на диета, защото се опитва свали някой друг килограм. Така, предпразнично. Тогава нито празници имаше кой знае колко, нито нищо. Занева просто беше една от най-мощните метафори на българщината, която щях да срещна и в следващата ми година, а и в по-следващата, а па и в последната. Занева не ядеше по график, защото искаше да отслабне. Занева ядеше, защото беше гладна.
И постепенно, тръгвайки от заветните ябълки на Занева, и стигайки до заветната ми Адамова ябълка, когато вече бях малко по-осъзнат, аз започнах да забелязвам, че системата малко или много (в повечето случаи много) изобщо не работи. Нито си спомнях какво ми бяха казали за Борис III миналата година, нито ме и интересуваше. Аз исках да си рисувам, исках да пиша, исках да правя туй-онуй, дето Борис така или иначе нямаше да додрапа да види, но започнах да забравям историята на мястото, на което бях отраснал. Нямаше никаква доза баланс в нещата, които правех и тези, които искаха да науча, за да завърша, защото абсолютно винаги предпочитах това, което мога да правя пред това, което мога да знам. Така си остана и до края. В 12 клас нещата стояха по абсолютно същия, недокоснат и все толкова суров начин, по който ги бях започнал. Не исках да знам. Исках да мога.
Красивата ни образователна система е измислена като модел след Втората индустриална революция. Това е един не толкова индустриален, но доста логичен факт. Когато са трябвали хора да управляват машините, са трябвали, за да влязат в рамки и модел, който да може да изпълнява функциите, които Всевишните господа с уиски в ръка и прилежно завъртян мустак са наложили. С течение на времето машините започват да стават все по-независими и изпълняващи себстойността си на повече от 100%, за да можем днес да сме на дереджето, дето трактористите си спят върху тракторите, а тракторите им вършат цялата работа. Но времената се променят много бързо, а ние вървим с тях, сякаш отново сме наредени като чавдарчета с червените връзки на вратлетата. Вече машините започват да ни изместват работната ръка, а ние стоим отстрани и си слагаме етикети на мениджър, че поне да сме в контрол на нещо. Времената са други, емоционалната интелигентност почти я няма, защото на нея в училище не ни учиха. В училище ни учиха да питаме. Ама не интересните въпроси, че на тях учителите рядко могат да отговорят. Учиха ни да питаме кога можем да отидем до тоалетна, че нали трябва някой друг да прецени дали ни е толкова нужно.
Еми, да, Занева, ама докато ти си ръфаше ябълката и ни караше да трием тебешира от дъската след теб, в главите ни имаше много въпроси, на които ти не можеше да отговориш. Излизаме от училище без да знаем какво е кредит, не можем да плащаме сметки, нямаме идея какво аджеба е работа. Тук не говоря за себе си, просто декламирам генерализации за това как действително се случват нещата в главите на гимназистите. Гледайте ги и им се радвайте - виждате ги как отиват на училище, ама в края на деня последното нещо, с което заспиват, повярвайте ми, е Законът на Ом. Защото, докато всички си знаеха уроците от-до, аз правех това, което аз исках да правя, не правех това, което те искаха да знам. Връщам се назад и не съжалявам за секунда. Защото така се стекоха нещата, че в ден днешен, нямаш даже секунда за съжаление, защото трябва да я оползотвориш с нещо.
Да се учиш е ценно, само че никой никога не ти го казва така. Карат те да учиш, понеже и оценката пак представлява вид одобрение. Трябва да бъдеш одобрен. Отново. Отново влизаш в шибаната рамка на Втората индустриална революция, която отдавна приключи. Забравихме какво е личностна революция, нея я няма. Караме децата да учат за оценки, не да учат за себе си. На тях не им трябва да учат за себе си, защото, когато излязат, трябва да си намерят работа. Трябва това, трябва онова. Ние им казваме какво трябва, те ни казват какво искат. И накрая винаги и двете страни (и двете, понеже съм на границата) пропускаме едно много важно нещо; знаем да казваме какво трябва и какво искаме, но така и не се научихме какво да избираме. А изборите - те са двигателите на човешкия прогрес в най-изявената му форма. И точно те не са за подценяване.
Защото и аз, също като всички останали, излязох от училище без да мога да правя избори. Вече мога, де, научих се. Егото ми говори. Ама чак след като излязох се научих, а в училище избори не можех да правя. Нямах това право. Нямах го, защото даже ме караха да питам, когато трябва да отида до тоалетна. А накрая, винаги предпочитах да се напикая. Нали нямаше да го чистя аз.
Редактор: Христо Станчев
Фотография: Рени Ганчева
РЕДАКТОРСКА БЕЛЕЖКА: Ако случайно се почувствате обидени от нещо казано или смятате, че не е вярно, моля, припомнете си кои сте. Всички сме деца на една и съща тъпа система.
Гласували общо: 1 потребители