Пламъци и пърхот

Помните самозапалилия се Пламен Горанов, нали? Няма как да сте го забравили - тогава всички се окичихме с лика му, социалните мрежи почерняха от виртуалните траурни ленти, изразяващи скръбта по българския Ян Палах. Медиите „подпалваха" трупа му всеки ден в продължение на седмици. Кметът на Варна, заради когото момчето пламна, подаде оставка. Протестът за цената на тока избуя. Младежите с маските, познати ни добре от футболните агитки, обърнаха няколко кофи за боклук, полицията ги понаби, Станишев обяви социална революция, разпозна дори мятането на домати по парламента като „активна позиция" и „форма на протест". Гражданите сформираха десетки дискусионни клубове, в които се канеха да вземат властта и да променят политическата система, законовия ред по „граждански модел" и прочее. Правителството на ГЕРБ падна от власт. Всички си отдъхнахме.

После гражданите се поуспокоиха, влязоха в някакви нови формирования, наричани „обществени съвети" към министерствата и парламента, и стана ясно, че няма да променят политическата система, стига да им бъде даден личен достъп до действащата. Тогава Бареков беше още само водещ в компрометирана телевизия, до последно обслужваща акуратно и със страст Бойко Борисов и Цветан Цветанов.

Изборите минаха. Борисов се похвали, че е бил всички и... остана в опозиция. Пак дишахме някак по-леко - кой заради цените на тока, кой заради спомените по уволнени съдии по политически причини, акции с имена на магистрати, милиони за подслушване, Искра Фидисова, пишеща изборен закон и прочее, и прочее.

С известна доза скепсис, но пък и надежда за нормализация, суверенът (както е модерно да се казва) загледа към БСП и ДПС, които седмици по-късно се изплюха в лицето му. Е, с обещание за по-ниски сметки за ток, но пък - храчката си е храчка. Гражданите (онези от горните редове) вече се чувстваха съвсем комфортно, забравиха изцяло безумните си идеи за забрана на партиите и с добре отигран рефлекс продължиха гражданския си „контрол" върху институциите. С чувство на значимост и пълна липса на действителна тежест техните обществени съвети послужиха за легитимация на иначе безумните идеи на правителството.

Тогава, помните, изневиделица една ранна сутрин парламентът назначи Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Настана суматоха от погнуса и възмущение, в която пропуснахме да отбележим, че само Бойко Борисов не се възмути от поста на младия медиен магнат. Вече шест месеца се чудим как да кажем на управляващите, че те трябва да се махнат. Не защото смятаме Борисов за по-добър от тях, както те твърдят. А защото са същите като него. По признак „Пеевски", а после и по доста други отличителни белези.

Изговорихме много думи. Изходихме много крачки. А те, със своите опорни точки, ни внушават, че „не сме съвсем наред с главата". Лошото е, че сякаш им повярвахме и започнахме да се държим от време на време като невменяеми. Та анонимни списъци ли не писахме, та студентите като ударници на морала ли не заснемаха пияните си преподаватели, за да ги публикуват с патос.

За половин година до такава степен свикнахме да не ни обръщат внимание, че спряхме да се възмущаваме от Петното. Сещате се, онзи - от удобните граждани, съблюдаващ в един период работата на кабинета, като част от обществения съвет към Пламен Орешарски.

До такава степен се объркахме (или побъркахме) всички, че в протестите и контрапротестите се появиха граждани и контраграждани. Недоволството стана и мода. Но докато се радвахме, че са направили тениски с надпис „Оставка", забравихме да питаме „Кой" - поне ние, журналистите.

Те пък - управляващите, установиха, че няма никаква нужда дори да се мъчат да отговарят на този въпрос, защото стана част от „индустрията" на недоволството.

Вчера, докато пътувах в колата си, чух следната реклама по радиото: „КОЙ ще те избави от пърхота? КОЙ, КОЙ, КОЙ? Поискай оставка на пърхота".

Думите ни стават на пепел. А дойде ли ред на пепелта, вече дори пушек няма.

Десет месеца след смъртта на Пламен Горанов, ние нямаме идея какви са били злоупотребите в Община Варна. В края на февруари, когато Пламен пламна, такъв развой изглеждаше немислим.

Шест месеца след назначаването на Пеевски бунтът ни става символ на шампоан против пърхот. Дали ще го позволим, ясно е - зависи от нас. И, нали помните - крайната цел не е оставката (не на пърхота, на Орешарски). Тя трябва да бъде едва началото.

Помните самозапалилия се Пламен Горанов, нали? Няма как да сте го забравили - тогава всички се окичихме с лика му, социалните мрежи почерняха от виртуалните траурни ленти, изразяващи скръбта по българския Ян Палах. Медиите „подпалваха" трупа му всеки ден в продължение на седмици. Кметът на Варна, заради когото момчето пламна, подаде оставка. Протестът за цената на тока избуя. Младежите с маските, познати ни добре от футболните агитки, обърнаха няколко кофи за боклук, полицията ги понаби, Станишев обяви социална революция, разпозна дори мятането на домати по парламента като „активна позиция" и „форма на протест". Гражданите сформираха десетки дискусионни клубове, в които се канеха да вземат властта и да променят политическата система, законовия ред по „граждански модел" и прочее. Правителството на ГЕРБ падна от власт. Всички си отдъхнахме.

После гражданите се поуспокоиха, влязоха в някакви нови формирования, наричани „обществени съвети" към министерствата и парламента, и стана ясно, че няма да променят политическата система, стига да им бъде даден личен достъп до действащата. Тогава Бареков беше още само водещ в компрометирана телевизия, до последно обслужваща акуратно и със страст Бойко Борисов и Цветан Цветанов.

Изборите минаха. Борисов се похвали, че е бил всички и... остана в опозиция. Пак дишахме някак по-леко - кой заради цените на тока, кой заради спомените по уволнени съдии по политически причини, акции с имена на магистрати, милиони за подслушване, Искра Фидисова, пишеща изборен закон и прочее, и прочее.

С известна доза скепсис, но пък и надежда за нормализация, суверенът (както е модерно да се казва) загледа към БСП и ДПС, които седмици по-късно се изплюха в лицето му. Е, с обещание за по-ниски сметки за ток, но пък - храчката си е храчка. Гражданите (онези от горните редове) вече се чувстваха съвсем комфортно, забравиха изцяло безумните си идеи за забрана на партиите и с добре отигран рефлекс продължиха гражданския си „контрол" върху институциите. С чувство на значимост и пълна липса на действителна тежест техните обществени съвети послужиха за легитимация на иначе безумните идеи на правителството.

Тогава, помните, изневиделица една ранна сутрин парламентът назначи Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Настана суматоха от погнуса и възмущение, в която пропуснахме да отбележим, че само Бойко Борисов не се възмути от поста на младия медиен магнат. Вече шест месеца се чудим как да кажем на управляващите, че те трябва да се махнат. Не защото смятаме Борисов за по-добър от тях, както те твърдят. А защото са същите като него. По признак „Пеевски", а после и по доста други отличителни белези.

Изговорихме много думи. Изходихме много крачки. А те, със своите опорни точки, ни внушават, че „не сме съвсем наред с главата". Лошото е, че сякаш им повярвахме и започнахме да се държим от време на време като невменяеми. Та анонимни списъци ли не писахме, та студентите като ударници на морала ли не заснемаха пияните си преподаватели, за да ги публикуват с патос.

За половин година до такава степен свикнахме да не ни обръщат внимание, че спряхме да се възмущаваме от Петното. Сещате се, онзи - от удобните граждани, съблюдаващ в един период работата на кабинета, като част от обществения съвет към Пламен Орешарски.

До такава степен се объркахме (или побъркахме) всички, че в протестите и контрапротестите се появиха граждани и контраграждани. Недоволството стана и мода. Но докато се радвахме, че са направили тениски с надпис „Оставка", забравихме да питаме „Кой" - поне ние, журналистите.

Те пък - управляващите, установиха, че няма никаква нужда дори да се мъчат да отговарят на този въпрос, защото стана част от „индустрията" на недоволството.

Вчера, докато пътувах в колата си, чух следната реклама по радиото: „КОЙ ще те избави от пърхота? КОЙ, КОЙ, КОЙ? Поискай оставка на пърхота".

Думите ни стават на пепел. А дойде ли ред на пепелта, вече дори пушек няма.

Десет месеца след смъртта на Пламен Горанов, ние нямаме идея какви са били злоупотребите в Община Варна. В края на февруари, когато Пламен пламна, такъв развой изглеждаше немислим.

Шест месеца след назначаването на Пеевски бунтът ни става символ на шампоан против пърхот. Дали ще го позволим, ясно е - зависи от нас. И, нали помните - крайната цел не е оставката (не на пърхота, на Орешарски). Тя трябва да бъде едва началото.

Гласували общо: 1 потребители