Разговорите с дядо ми са ми най-любими. Не защото го обичам безкрайно много; не защото е на моя акъл, както се казва, а защото винаги ми отваря очите. Отваря ми очите за всичко, което в днешно време е изгубило своя стар смисъл и облик. А ето я и поредната ни тема - отново на пръв поглед доста общо и безинтересно нещо, но пък на свой ред, каращо те да се замислиш.
Заговорихме се една вечер на масата. Дядо дояждаше шопската си салата, направена от баба ми, и допиваше чашата домашна ракия от съседа Лазо. Както си бяхме седнали и гледахме поредното повторение на филм от 2001 по един от телевизионните канали, телевизорът се изключи. Внезапно - от само себе си. А пък си беше нов, бе. От ония, дето заемат цялата стена. Последна технология. Най-доброто на пазара. Поне в това ни убеждаваха продавачите в магазина, когато го избирахме. И тогава в кухнята настъпи мълчание, ей така- за миг. Именно в този момент дядо, леко ядосан от кофти инвестицията, каза през зъби, че телевизорите колкото по-плоски стават, толкова по-лесно се развалят.
Да ти кажа честно, толкова бях уморена в тоя момент, че изказването влезе през едното ми ухо, позавъртя се леко в главата ми, и излезе през другото. Обаче пък нещо ми трепна отвътре. След около 5 минути нечовешки усилия да осъзная какво точно бях чула токущо, изведнъж ми светна. Осъзнах, че с течение на годините хората също стават все по-плоски - точно като телевизорите. И подобно на тях се скапват все по-бързо.
Помниш ли ги онея, старите телевизори? Онея огромните, тежките и масивните? Е, за тях става въпрос. Имахме такива във всяка стая от къщата и честно да ти кажа - много време изкарваха, а и картината и звукът също си ги биваше. Ама времето им дойде и ги заменихме за най-новите. И въпреки че тяхната съдба беше далеч по-къса, поне си пасваха с интериора, който футуристично осветяваха.
А сега се замисли малко - не са ли вече и хората като телевизорите? Не стават ли и те все по-плоски (и не, не си говорим за гръдна обиколка, но ти и сам се сещаш) с всяка измнинала година? Не се ли скапват и те все по-лесно, по-бързо и по-бързо?
Това бяха реторични въпроси, а техният отговор е един и същ. Няма какво да се направи - това е положението. Нито телевизорите можеш да вземеш от миналото и да пренесеш в настоящето, нито пък хората. С времето явно всичко се разваля - някои неща по-бавно, други по-бързо.
Замисли се дали и ти с времето неусетно не си се модернизирал - ставайки по-плосък. И ако усетиш, че действително си започнал да изтъняваш психически, вместо да прескачаш с дистанционното през каналите (днес са стотици, а реално май нищо толкова различно няма), се зареди с някоя и друга книга - по-скоро тя ще ти върне плътността. И спри да се затормозяваш с числото, което се изписва на кантара всеки път, когато се качиш на него, защото очевидно в XXI век това е най-малкият проблем на обществото ни.
Текст: Мина Георгиева
Разговорите с дядо ми са ми най-любими. Не защото го обичам безкрайно много; не защото е на моя акъл, както се казва, а защото винаги ми отваря очите. Отваря ми очите за всичко, което в днешно време е изгубило своя стар смисъл и облик. А ето я и поредната ни тема - отново на пръв поглед доста общо и безинтересно нещо, но пък на свой ред, каращо те да се замислиш.
Заговорихме се една вечер на масата. Дядо дояждаше шопската си салата, направена от баба ми, и допиваше чашата домашна ракия от съседа Лазо. Както си бяхме седнали и гледахме поредното повторение на филм от 2001 по един от телевизионните канали, телевизорът се изключи. Внезапно - от само себе си. А пък си беше нов, бе. От ония, дето заемат цялата стена. Последна технология. Най-доброто на пазара. Поне в това ни убеждаваха продавачите в магазина, когато го избирахме. И тогава в кухнята настъпи мълчание, ей така- за миг. Именно в този момент дядо, леко ядосан от кофти инвестицията, каза през зъби, че телевизорите колкото по-плоски стават, толкова по-лесно се развалят.
Да ти кажа честно, толкова бях уморена в тоя момент, че изказването влезе през едното ми ухо, позавъртя се леко в главата ми, и излезе през другото. Обаче пък нещо ми трепна отвътре. След около 5 минути нечовешки усилия да осъзная какво точно бях чула токущо, изведнъж ми светна. Осъзнах, че с течение на годините хората също стават все по-плоски - точно като телевизорите. И подобно на тях се скапват все по-бързо.
Помниш ли ги онея, старите телевизори? Онея огромните, тежките и масивните? Е, за тях става въпрос. Имахме такива във всяка стая от къщата и честно да ти кажа - много време изкарваха, а и картината и звукът също си ги биваше. Ама времето им дойде и ги заменихме за най-новите. И въпреки че тяхната съдба беше далеч по-къса, поне си пасваха с интериора, който футуристично осветяваха.
А сега се замисли малко - не са ли вече и хората като телевизорите? Не стават ли и те все по-плоски (и не, не си говорим за гръдна обиколка, но ти и сам се сещаш) с всяка измнинала година? Не се ли скапват и те все по-лесно, по-бързо и по-бързо?
Това бяха реторични въпроси, а техният отговор е един и същ. Няма какво да се направи - това е положението. Нито телевизорите можеш да вземеш от миналото и да пренесеш в настоящето, нито пък хората. С времето явно всичко се разваля - някои неща по-бавно, други по-бързо.
Замисли се дали и ти с времето неусетно не си се модернизирал - ставайки по-плосък. И ако усетиш, че действително си започнал да изтъняваш психически, вместо да прескачаш с дистанционното през каналите (днес са стотици, а реално май нищо толкова различно няма), се зареди с някоя и друга книга - по-скоро тя ще ти върне плътността. И спри да се затормозяваш с числото, което се изписва на кантара всеки път, когато се качиш на него, защото очевидно в XXI век това е най-малкият проблем на обществото ни.
Текст: Мина Георгиева
Гласували общо: 1 потребители