и некъв изтупан чичка идва през ден да чуди - що не вървя у дома
обяснявам му - аз ще съм тук засега а домът ми е нещо като паметник
с гвардейци и пушки запо-очест, и мумия в бяло биде
отсреща в шкафа на немчеви има стар хляб, сладко от дюли
по кракра развяват карма кучката таня и кучката дърто незнайно бабе
ние ще седнем на пейка под ясена и в ръцете ни непонятно
откъде ще се вземе плик карамелено щастие и това ще са те, деветдесетте
Тези стихове са на поетесата Мария Вирхов. Името е псевдоним - казва се Мария Стефанова, от Ямбол. И е мъртва. Беше на 42. Дотук - нищо нередно. Отишла си е преждевременно, да кажем.
Обаче. Тялото изплувало на 15 юли от Перловската река - сещате са за кой случай става въпрос. За самоличността му научихме почти 20 дни след огледа на местопрестъплението. От жълт вестник - често жълтите вестници вършат повече работа от "новините по телевизията". Оглеждам да видя какво отразяване е получил тоя факт в медиите - нищо. Гугъл - същата работа. После се появява една статия в Уебкафе. И по нещичко в многобройни руски сайтове и блогове (за това - по-надолу). Слухът върви сред познати, колеги, в социалните мрежи. Тя ли е, не е ли тя, ама погребението й е чак през август, какво точно се е случило с нея? Официална версия няма.
За болшинството от 7 милиона починалата си остава "клошарката, чийто труп беше намерен в Перловската, скоро след убийството на Яна". Върху дюшек на цимента. Като в стихотворението по-горе, я виж ти.
Яна Кръстева също инерционно беше наречена "клошарка" в първите публикации след убийството. После случаят се раздуха и взеха да ни обясняват, че не било баш така. Понякога се чудя дали всички, умрели на улицата, в ничията земя, са клошари, и всички, умрели в тлъстите си джипове и имения, са "бизнесмени" с негативна конотация. Изглежда в публичното ни пространство няма други имена и за двата вида. Сякаш смъртта е нещо, което никога, ама никога не се случва на "нормалните" хора. Особено прибързалата, мистериозна смърт.
Мария, за разлика от Яна, вероятно не е убита. Бунтарка, пънкарка, бездомница по душа, алкохолът и наркотиците й били приятели. Животът й не бил по петолинието на еснафа. Това е едната версия. Другата - или същата - казва, че, например, трудно свързвала двата края след смъртта на мъжа си преди 5 години. Могат да са сигурни само онези, които са били близо до нея - публична истина няма.
Всичко това не й отменя правото на почтеност в смъртта. Мария Вирхов си има име, самоличност, четири книги с поезия, камара преводи. Има семейство. Деца. Фейсбук профил дори. И Ейми Уайнхаус умря от прекомерна близост с алкалоидите, но - с малки изключения - публиката си позволи далеч повече уважение.
А руските сайтове пишат за Маша, понеже я припознават като "своя". Мария превежда от и на руски, понякога пише директно на този език. От 1988-а до 1991-ва живее в СССР, замесва се с местния ъндърграунд, пее в пънк групи. По-късно в Москва е издадена последната й стихосбирка Никомея. Преди няколко месеца руските й приятели правят благотворителна вечер, за да й посъберат средства за живот. Тук, в България, обаче тя остава "клошарка" без име. Поезията често е клошарка, нежелана от обществото - не само днес, не само у нас. Буковски не можем да си отгледаме, то се знае. Но пък Веселин Маринов ще ни пее. До дълбока старост, Господ здраве да му дава. Фотография Васил Танев
на цимента дюшек вместо възглавница некви парцали сгънати акуратно
и некъв изтупан чичка идва през ден да чуди - що не вървя у дома
обяснявам му - аз ще съм тук засега а домът ми е нещо като паметник
с гвардейци и пушки запо-очест, и мумия в бяло биде
отсреща в шкафа на немчеви има стар хляб, сладко от дюли
по кракра развяват карма кучката таня и кучката дърто незнайно бабе
ние ще седнем на пейка под ясена и в ръцете ни непонятно
откъде ще се вземе плик карамелено щастие и това ще са те, деветдесетте
Тези стихове са на поетесата Мария Вирхов. Името е псевдоним - казва се Мария Стефанова, от Ямбол. И е мъртва. Беше на 42. Дотук - нищо нередно. Отишла си е преждевременно, да кажем.
Обаче. Тялото изплувало на 15 юли от Перловската река - сещате са за кой случай става въпрос. За самоличността му научихме почти 20 дни след огледа на местопрестъплението. От жълт вестник - често жълтите вестници вършат повече работа от "новините по телевизията". Оглеждам да видя какво отразяване е получил тоя факт в медиите - нищо. Гугъл - същата работа. После се появява една статия в Уебкафе. И по нещичко в многобройни руски сайтове и блогове (за това - по-надолу). Слухът върви сред познати, колеги, в социалните мрежи. Тя ли е, не е ли тя, ама погребението й е чак през август, какво точно се е случило с нея? Официална версия няма.
За болшинството от 7 милиона починалата си остава "клошарката, чийто труп беше намерен в Перловската, скоро след убийството на Яна". Върху дюшек на цимента. Като в стихотворението по-горе, я виж ти.
Яна Кръстева също инерционно беше наречена "клошарка" в първите публикации след убийството. После случаят се раздуха и взеха да ни обясняват, че не било баш така. Понякога се чудя дали всички, умрели на улицата, в ничията земя, са клошари, и всички, умрели в тлъстите си джипове и имения, са "бизнесмени" с негативна конотация. Изглежда в публичното ни пространство няма други имена и за двата вида. Сякаш смъртта е нещо, което никога, ама никога не се случва на "нормалните" хора. Особено прибързалата, мистериозна смърт.
Мария, за разлика от Яна, вероятно не е убита. Бунтарка, пънкарка, бездомница по душа, алкохолът и наркотиците й били приятели. Животът й не бил по петолинието на еснафа. Това е едната версия. Другата - или същата - казва, че, например, трудно свързвала двата края след смъртта на мъжа си преди 5 години. Могат да са сигурни само онези, които са били близо до нея - публична истина няма.
Всичко това не й отменя правото на почтеност в смъртта. Мария Вирхов си има име, самоличност, четири книги с поезия, камара преводи. Има семейство. Деца. Фейсбук профил дори. И Ейми Уайнхаус умря от прекомерна близост с алкалоидите, но - с малки изключения - публиката си позволи далеч повече уважение.
А руските сайтове пишат за Маша, понеже я припознават като "своя". Мария превежда от и на руски, понякога пише директно на този език. От 1988-а до 1991-ва живее в СССР, замесва се с местния ъндърграунд, пее в пънк групи. По-късно в Москва е издадена последната й стихосбирка Никомея. Преди няколко месеца руските й приятели правят благотворителна вечер, за да й посъберат средства за живот. Тук, в България, обаче тя остава "клошарка" без име. Поезията често е клошарка, нежелана от обществото - не само днес, не само у нас. Буковски не можем да си отгледаме, то се знае. Но пък Веселин Маринов ще ни пее. До дълбока старост, Господ здраве да му дава.
Фотография Васил Танев