На пръв поглед всичко изглежда именно така - животът си е такъв, ние сме пешките, които чат-пат му се размятат по шахматната дъска, понякога падаме, а ако се ужулим, знаем кого да обвиним - именно него. На него можем да му хвърлим всичко в краката, да се облегнем назад, понякога и да си поревем, и накрая пак да стигнем до извода, че нещата в живота се случват така, ние сме жертвите, най-изстрадалите сме, няма други като нас (въпреки че има деца в Пакистан, които проситуират, за да могат да си вземат дневната доза хероин), обуваме си насраните гащи и започваме да грешим отново. Само че има едно велико нещо, което всеки от нас, а дори и най-готините гурута на позитивната мисъл, не иска да си признае и усвои на клетъчно ниво и то е:
ние просто не можем да си признаваме грешките.
Мразим да грешим, мразим да се проваляме, мразим всеки, който изглежда, сякаш му е лесно, и стигаме до едно прекалено типично за нас място всеки път, и то е да се попитаме дали аджеба няма някой, който е прецакан поне толкова, колкото сме и ние.
Оки доки, тя си има всичко. Добре й е. Има хубава работа, хубава кола, качва си снимки от ваканции, закусва кроасани, пие нискомаслено капучино и фреш от портокал, офисът й понякога е на плажа или в парка. Изглежда всякаш води един много готин живот, АМА не е ли поне толкова прецакана, колкото и аз?
Слава Богу, отговорът е да. Всички сме прецакани на едно толкова дълбоко ниво, а толкова ни е срам да си го признаем сами на себе си, че ни се налага всяка сутрин да се гримираме, за да крепим самочувствието, да качваме снимки, за да подсещаме, че сме живи и да четем книги, за да се правим, че сме умни. Аз лично не вярвам в четенето на книги и не го правя, просто защото видях какво ниво на излишна снобарщина това носи у хората. Нещото, в което вярвам, обаче, е в правото ми да бъда пристрастен.
Дядо ми беше пристрастен към вестници, аз съм пристрастен към телефона си. Това за мен е отражението на света, което искам да държа в ръката си. Чета избирателно, гледам избирателно, подхождам към абсолютно всичко избирателно. И така ми е добре - чувствам се наистина комфортно в ръката си да държа този жезъл от междузвездни войни, който ще разцепи и най-тъмния мрак.
Все пак не искам да си призная, че съм
действително пристрастен към телефона си. Не искам, защото определението на пристрастяване отдавна не ми допада. За останалите да си пристрастен задължително изисква определен вид субстанция; за мен да си пристрастен изисква да правиш всичко възможно да се откъсваш от това, което си.
Пуша, за да не се подсещам кой съм, ползвам си телефона, за да не се подсещам кой съм и също живея, за да не се подсещам кой съм. Изгубих същността си много отдавна по пътя на стремежа ми към успех, страх ме е да си го призная, не искам да го осъзная и именно затова го пиша. Пиша го, защото това е по-лесната алтернатива. Говорим за истинност и автентичност, но не разбираме, че за да имаме именно тях, трябва да стигнем до едно много свещено място, което аз наричам
Мястото на Великите провали и падения; да не искаме да излезем от там и да започнем да ценим провалите си като най-скъпите ни бижута.
И не, не ме разбирайте погрешно. Не искам да говоря за Великите провали в професионално отношение, а за тези в най-битовата част на животите ни. Всеки ден се проваляме и изтрещяваме тотално от тъпотиите, които ни се случват. Тук много хора биха ми казали, че съм наивен и не мога да взема живота си в свои ръце. Аз бих им казал, че отдавна съм го направил, а и че те са наивните, защото постоянно бягат от собствената си истина.
Скъпите бижута на Криси и Алексей
Нека взема за пример една моя приятелка, която от няколко години резидира в Лондон. Ще я кръстим Кристина. Кристина на пръв поглед води точно онзи живот с кроасаните и нискомасленото капучино - дрехите й са хубави, апартаментът й е повече от приятен. Общо взето, Кристина има онези неща, които всеки иска, ама не може да си ги докара сам. Преди близо година, тя се запознава с приятеля си (и на него му давам друго име) Алексей. Алексей и Кристина са перфектната двойка, имат перфектните почивки, Кристина получава от Алексей перфектните диамантени гривни от
Tiffany & Co. Даже не си измислям. Наистина е така.
След едно определено време обаче, Кристина започва малко по малко да осъзнава, че тази нейна връзка не я удовлетворява именно защото не й носи абсолютно никаква доза адреналин, не може да я накара да излезе от комфортната си зона, и най-главното - не може да я накара да бъде щастлива. Криси много добре знае, че щастието не е нещо, което се преследва като изоглавен, а нещо, което получаваш, когато най-малко го търсиш, но въпреки всичко решава да бъде в една връзка, която изобщо не дава дори една индикация да пробуди поне малко щастие у нея. Консултира се с майка си, а тя й казва точно онова, с което започнах и аз: такъв е животът.
Такъв е животът, Криси. На двайсет и шест години си вече, нямаш време за губене. Твоите приятелки отдавна си изгубиха времето, а ти намери човек, който ти дава всичко. Семейството му те обожава. Той те обожава. Знаеш ли каква рядкост е това?
И точно както всеки от нас, Криси малко по малко започва да губи същността си в това да прилегне към един идеал за жена, да загърби това, което е, да има времето да преследва професионалните си мечти, но тотално да загърби собствения си идеал за щастие. Криси ми се обади в един момент от живота си, в който прекалено много неща вече се бяха обърнали, а това, което тя беше осъзнала, бе, че личното й щастие отдавна не съществува, а с времето беше започнала да обича идеята за Алексей и бъдещето им заедно много повече, отколкото обичаше самия Алексей и сегашното състояние на връзката им. Това беше хвърлило Криси в едно много опасно място, а именно дълбините на комфортната й зона.
Комфортно ми е с него. Удобно ми е. Добре ми е, а и много го обичам. Само че имахме едни определени проблеми, тъй като за кратко се бяхме разделили, и сега всеки път като се скараме, той ги изважда и започва да ги чопли.
Криси и Алексей наистина се бяха разделили за кратко, а през този период Криси най-сетне беше решила да опита какво е свобода. Казах й, че да си човек на първо място е отговорност, чак след това всичко останало, а тя леко се изсмя и ми каза, че съм абсолютно прав. Криси не искаше да прекрати сегашната си връзка с Алексей, защото не искаше тя да стане един провал, който да събира прах в албумите й със снимки. Искаше да превърне връзката си с Алексей в един успех, който и двамата знаехме, че няма да просъществува.
Гневът на оптимиста
Винаги съм бил от по-гневните. Гневен съм, защото винаги съм бил един краен оптимист на подсъзнателно ниво. Аз съм човекът, който пищи от нерви, когато нещо не се получава. Аз съм човекът, който визуализира паркомястото, преди да сме го намерили, а ако случайно Вселената ме прецака и вече пет минути не можем да го намерим, пак започвам да пищя, просто защото аз съм наистина един краен оптимист. Вярвам в най-позитивния резултат и именно заради това се ядосвам, ако така и не го видя. По същия начин се ядосвам и за Криси и Алексей.
Двамата предпочитат да поддържат връзката си такава, каквато е - скучна, незадоволяваща, губеща времето и на двамата, отколкото да я развалят. Криси не иска да дава край на тази връзка, именно защото и тя на подсъзнателно ниво е един краен оптимист. Точно като мен.
Само че в ерата на публичната мастурбация и липсата на всякаква искреност, ние, крайните оптимисти, е време да разберем, че единствената болест, от която трябва да се излекуваме е точно този наш оптимизъм. Защото той ни храни надеждите за нещо по-добро и винаги търсим начин да подобрим ситуацията, вместо да я прекратим. А случаят на Криси беше малко по-патологичен от някакъв си оптимизъм. Тя не просто не искаше да кръсти връзката си провал и да й сложи край, а искаше да я превърне в един малък успех без никаква стойност.
Точно това, мои приятели, е
Психологията на провала. Това е тя! Това е.
Мисленето, че е много по-добре да имаш няколко малки успеха, вместо един грандиозен провал. А няма по-висш пилотаж в изкуството от този да се проваляш грандиозно. Нали именно така се ражда и всеки грандиозен успех.
Христо Станчев
На пръв поглед всичко изглежда именно така - животът си е такъв, ние сме пешките, които чат-пат му се размятат по шахматната дъска, понякога падаме, а ако се ужулим, знаем кого да обвиним - именно него. На него можем да му хвърлим всичко в краката, да се облегнем назад, понякога и да си поревем, и накрая пак да стигнем до извода, че нещата в живота се случват така, ние сме жертвите, най-изстрадалите сме, няма други като нас (въпреки че има деца в Пакистан, които проситуират, за да могат да си вземат дневната доза хероин), обуваме си насраните гащи и започваме да грешим отново. Само че има едно велико нещо, което всеки от нас, а дори и най-готините гурута на позитивната мисъл, не иска да си признае и усвои на клетъчно ниво и то е: ние просто не можем да си признаваме грешките.
Мразим да грешим, мразим да се проваляме, мразим всеки, който изглежда, сякаш му е лесно, и стигаме до едно прекалено типично за нас място всеки път, и то е да се попитаме дали аджеба няма някой, който е прецакан поне толкова, колкото сме и ние.
Оки доки, тя си има всичко. Добре й е. Има хубава работа, хубава кола, качва си снимки от ваканции, закусва кроасани, пие нискомаслено капучино и фреш от портокал, офисът й понякога е на плажа или в парка. Изглежда всякаш води един много готин живот, АМА не е ли поне толкова прецакана, колкото и аз?
Слава Богу, отговорът е да. Всички сме прецакани на едно толкова дълбоко ниво, а толкова ни е срам да си го признаем сами на себе си, че ни се налага всяка сутрин да се гримираме, за да крепим самочувствието, да качваме снимки, за да подсещаме, че сме живи и да четем книги, за да се правим, че сме умни. Аз лично не вярвам в четенето на книги и не го правя, просто защото видях какво ниво на излишна снобарщина това носи у хората. Нещото, в което вярвам, обаче, е в правото ми да бъда пристрастен.
Дядо ми беше пристрастен към вестници, аз съм пристрастен към телефона си. Това за мен е отражението на света, което искам да държа в ръката си. Чета избирателно, гледам избирателно, подхождам към абсолютно всичко избирателно. И така ми е добре - чувствам се наистина комфортно в ръката си да държа този жезъл от междузвездни войни, който ще разцепи и най-тъмния мрак.
Все пак не искам да си призная, че съм действително пристрастен към телефона си. Не искам, защото определението на пристрастяване отдавна не ми допада. За останалите да си пристрастен задължително изисква определен вид субстанция; за мен да си пристрастен изисква да правиш всичко възможно да се откъсваш от това, което си.
Пуша, за да не се подсещам кой съм, ползвам си телефона, за да не се подсещам кой съм и също живея, за да не се подсещам кой съм. Изгубих същността си много отдавна по пътя на стремежа ми към успех, страх ме е да си го призная, не искам да го осъзная и именно затова го пиша. Пиша го, защото това е по-лесната алтернатива. Говорим за истинност и автентичност, но не разбираме, че за да имаме именно тях, трябва да стигнем до едно много свещено място, което аз наричам Мястото на Великите провали и падения; да не искаме да излезем от там и да започнем да ценим провалите си като най-скъпите ни бижута.
И не, не ме разбирайте погрешно. Не искам да говоря за Великите провали в професионално отношение, а за тези в най-битовата част на животите ни. Всеки ден се проваляме и изтрещяваме тотално от тъпотиите, които ни се случват. Тук много хора биха ми казали, че съм наивен и не мога да взема живота си в свои ръце. Аз бих им казал, че отдавна съм го направил, а и че те са наивните, защото постоянно бягат от собствената си истина.
Скъпите бижута на Криси и Алексей
Нека взема за пример една моя приятелка, която от няколко години резидира в Лондон. Ще я кръстим Кристина. Кристина на пръв поглед води точно онзи живот с кроасаните и нискомасленото капучино - дрехите й са хубави, апартаментът й е повече от приятен. Общо взето, Кристина има онези неща, които всеки иска, ама не може да си ги докара сам. Преди близо година, тя се запознава с приятеля си (и на него му давам друго име) Алексей. Алексей и Кристина са перфектната двойка, имат перфектните почивки, Кристина получава от Алексей перфектните диамантени гривни от Tiffany & Co. Даже не си измислям. Наистина е така.
След едно определено време обаче, Кристина започва малко по малко да осъзнава, че тази нейна връзка не я удовлетворява именно защото не й носи абсолютно никаква доза адреналин, не може да я накара да излезе от комфортната си зона, и най-главното - не може да я накара да бъде щастлива. Криси много добре знае, че щастието не е нещо, което се преследва като изоглавен, а нещо, което получаваш, когато най-малко го търсиш, но въпреки всичко решава да бъде в една връзка, която изобщо не дава дори една индикация да пробуди поне малко щастие у нея. Консултира се с майка си, а тя й казва точно онова, с което започнах и аз: такъв е животът.
Такъв е животът, Криси. На двайсет и шест години си вече, нямаш време за губене. Твоите приятелки отдавна си изгубиха времето, а ти намери човек, който ти дава всичко. Семейството му те обожава. Той те обожава. Знаеш ли каква рядкост е това?
И точно както всеки от нас, Криси малко по малко започва да губи същността си в това да прилегне към един идеал за жена, да загърби това, което е, да има времето да преследва професионалните си мечти, но тотално да загърби собствения си идеал за щастие. Криси ми се обади в един момент от живота си, в който прекалено много неща вече се бяха обърнали, а това, което тя беше осъзнала, бе, че личното й щастие отдавна не съществува, а с времето беше започнала да обича идеята за Алексей и бъдещето им заедно много повече, отколкото обичаше самия Алексей и сегашното състояние на връзката им. Това беше хвърлило Криси в едно много опасно място, а именно дълбините на комфортната й зона.
Комфортно ми е с него. Удобно ми е. Добре ми е, а и много го обичам. Само че имахме едни определени проблеми, тъй като за кратко се бяхме разделили, и сега всеки път като се скараме, той ги изважда и започва да ги чопли.
Криси и Алексей наистина се бяха разделили за кратко, а през този период Криси най-сетне беше решила да опита какво е свобода. Казах й, че да си човек на първо място е отговорност, чак след това всичко останало, а тя леко се изсмя и ми каза, че съм абсолютно прав. Криси не искаше да прекрати сегашната си връзка с Алексей, защото не искаше тя да стане един провал, който да събира прах в албумите й със снимки. Искаше да превърне връзката си с Алексей в един успех, който и двамата знаехме, че няма да просъществува.
Гневът на оптимиста
Винаги съм бил от по-гневните. Гневен съм, защото винаги съм бил един краен оптимист на подсъзнателно ниво. Аз съм човекът, който пищи от нерви, когато нещо не се получава. Аз съм човекът, който визуализира паркомястото, преди да сме го намерили, а ако случайно Вселената ме прецака и вече пет минути не можем да го намерим, пак започвам да пищя, просто защото аз съм наистина един краен оптимист. Вярвам в най-позитивния резултат и именно заради това се ядосвам, ако така и не го видя. По същия начин се ядосвам и за Криси и Алексей.
Двамата предпочитат да поддържат връзката си такава, каквато е - скучна, незадоволяваща, губеща времето и на двамата, отколкото да я развалят. Криси не иска да дава край на тази връзка, именно защото и тя на подсъзнателно ниво е един краен оптимист. Точно като мен.
Само че в ерата на публичната мастурбация и липсата на всякаква искреност, ние, крайните оптимисти, е време да разберем, че единствената болест, от която трябва да се излекуваме е точно този наш оптимизъм. Защото той ни храни надеждите за нещо по-добро и винаги търсим начин да подобрим ситуацията, вместо да я прекратим. А случаят на Криси беше малко по-патологичен от някакъв си оптимизъм. Тя не просто не искаше да кръсти връзката си провал и да й сложи край, а искаше да я превърне в един малък успех без никаква стойност.
Точно това, мои приятели, е Психологията на провала. Това е тя! Това е.
Мисленето, че е много по-добре да имаш няколко малки успеха, вместо един грандиозен провал. А няма по-висш пилотаж в изкуството от този да се проваляш грандиозно. Нали именно така се ражда и всеки грандиозен успех.
Христо Станчев
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители