Сега накратко. Есето е за разликата между това да харесаш нещо в интернет и да обикнеш нещо в интернет. Авторът Робин Слоун казва, че се тревожи от начина, по който чете и гледа онлайн. Защото има толкова за четене и гледане и толкова много от него е добро. Безкраен потоп, на чиято повърхност се задържаме, като постоянно удряме „like" или „fave" с идеята да се върнем, когато имаме време. Но почти никога не го правим. Продължаваме нататък.
И така, Слоун се чуди - какво означава да обикнеш нещо в интернет? Отговаря си, че любимите му книги и филми са нещата, към които винаги се връща. И дава доста добра дефиниция на любовта: да обичаш е да се завръщаш.
Да обичаш е да се завръщаш.
Ние не гледаме своите риби, твърди Слоун, и разправя историята за професор Луи Агасис, който имал практика да сервира на новите си студенти сурова риба върху метален поднос с репликата „Гледайте". Професорът излизал за няколко часа и после ги разпитвал какво са видели. Те описвали, а Агасис им отговарял „Гледайте още". И отново, и отново. Часове наред. Един от тези студенти споделя, че когато преподавателят се върнал за пореден път и попитал: „Вече виждаш ли го?", ученикът отговорил: „Сигурен съм, че не, но виждам колко малко съм видял в началото".
Ние не гледаме нашите риби, твърди Слоун. Ние хващаме и пускаме.
Хващаме.
И пускаме.
Освен за четенето, есето те кара да се замислиш и за друго. За думите, които ползваме като тоалетна хартия - не само в интернет, а навсякъде. Харесвам. Любимо. Уникално, култово, изключително, емблематично, най, единствено, неповторимо, разтърсващо, смазващо, величествено, страхотно, удивително. Това е само началото на безкраен списък. Думи, които са престанали да значат себе си. Грешни етикети. Лъскави опаковки на тъпи продукти.
И това е проблем, защото сме се превърнали в карцери за своите чувства. Думите, които ги изразяват и които са ключът, който ги пуска навън, са толкова изтъркани от свръхупотреба, толкова избелели и прокъсани, толкова овехтели, толкова нащърбени от тромаво боравене, толкова изцедени от съдържание, толкова кухи, толкова сплескани от всеки задник, сядал отгоре им, че карат нашите чувства да изглеждат плоски, невпечатляващи, пластмасови, неистински, никакви. И понеже (поне някои) го осъзнаваме, твърде често оставяме чувствата си заключени. Има разни работи, които дори не опитваме да изкажем, за да не ги убием завинаги. За да не ги удавим в посредственост. Затова ги оставяме вътре. В тъмното. Докато намерим по-добри думи. Или докато се пръснем. Което дойде първо.
Казвам две неща.
Първо - имаме нужда да създадем нови думи. Всеки за себе си. Или да вложим нови значения в думи. Или да си припомним красиви стари думи. Имаме нужда да вкараме в активния си речник такива, които значат. Значат себе си. И осмислят нас. Защото проблемът не е само, че не гледаме своите риби. А че дори да се вгледаме в тях, нямаме с какво да ги опишем.
Второ - имаме нужда от етикет за споделяне. С една точка: да споделяме само нещата, които обичаме. Да не цъкаме „share" на статии, които не сме чели, но изглеждат умни. Да не даваме „retweet" на постове, защото ще се покажем като яката работа. Да не лайкваме боклуци. Времето е всичко, което тези около нас имат. Нямаме право да го крадем.
„Онова, което се случва в нас, е твърде бързо, огромно и взаимосвързано, че думите да могат да направят повече от това просто да скицират контурите на най-много една съвсем мъничка част от него, в който и да е момент." Казал го е Дейвид Фостър Уолъс, а Мария Попова го е съчетала с музика в новия си проект Literary Jukebox. Ето пример за нещата, които обичам. В тази връзка - абонирай се за бюлетина на Brainpickings, защото е умен, адски интересен и чувстваш, че ти връща обратно изгубеното време. И виж тази реч на Дейвид Уолъс, защото мисля, че е едно от по-добрите неща, които някой е казвал някога.
Докато пиша този текст, слушам Хелмут, на когото попаднах преди няколко дни в един берлински клуб. Хелмут е великан с (към момента) едва 152 лайка във фейсбук. Послушай го и ти. В една от песните му има следните думи: „So much to say/ so much to lose".
Което е всичко, което исках да кажа.
Едно от най-добрите неща, които прочетох през лятото, беше „Fish: a tap essay". За да видиш цялото есе, свали следното приложение, заслужава си всяка минута.
Сега накратко. Есето е за разликата между това да харесаш нещо
в интернет и да обикнеш нещо в интернет. Авторът Робин Слоун казва, че се тревожи
от начина, по който чете и гледа онлайн. Защото има толкова за четене и
гледане и толкова много от него е добро. Безкраен потоп, на чиято повърхност
се задържаме, като постоянно удряме „like" или „fave" с идеята да се върнем, когато имаме време. Но почти никога не го правим. Продължаваме нататък.
И така, Слоун се чуди - какво означава да обикнеш нещо в
интернет? Отговаря си, че любимите му книги и филми са нещата, към които винаги
се връща. И дава доста добра дефиниция на любовта: да обичаш е да се
завръщаш.
Да обичаш е да се завръщаш.
Ние не гледаме своите риби, твърди Слоун, и разправя историята
за професор Луи
Агасис, който имал практика да сервира на новите си студенти сурова риба върху метален
поднос с репликата „Гледайте". Професорът излизал за няколко часа и после ги
разпитвал какво са видели. Те описвали, а Агасис им отговарял „Гледайте още". И
отново, и отново. Часове наред. Един от тези студенти споделя, че когато преподавателят се върнал за пореден път и попитал: „Вече виждаш ли го?", ученикът отговорил: „Сигурен
съм, че не, но виждам колко малко съм видял в началото".
Ние не гледаме нашите риби, твърди Слоун. Ние хващаме и
пускаме.
Хващаме.
И пускаме.
Освен за четенето, есето те кара да се замислиш и за друго.
За думите, които ползваме като тоалетна хартия - не само в интернет, а навсякъде.
Харесвам. Любимо. Уникално, култово, изключително, емблематично, най, единствено,
неповторимо, разтърсващо, смазващо, величествено, страхотно, удивително. Това е
само началото на безкраен списък. Думи, които са престанали да значат себе си.
Грешни етикети. Лъскави опаковки на тъпи продукти.
И това е проблем, защото сме се превърнали в карцери за
своите чувства. Думите, които ги изразяват и които са ключът, който ги пуска
навън, са толкова изтъркани от свръхупотреба, толкова избелели и прокъсани,
толкова овехтели, толкова нащърбени от тромаво боравене, толкова изцедени от
съдържание, толкова кухи, толкова сплескани от всеки задник, сядал отгоре им,
че карат нашите чувства да изглеждат плоски, невпечатляващи, пластмасови,
неистински, никакви. И понеже (поне някои) го осъзнаваме, твърде често оставяме
чувствата си заключени. Има разни работи, които дори не опитваме да изкажем, за
да не ги убием завинаги. За да не ги удавим в посредственост. Затова ги оставяме
вътре. В тъмното. Докато намерим по-добри думи. Или докато се пръснем. Което
дойде първо.
Казвам две неща.
Първо - имаме нужда да създадем нови думи. Всеки за себе си.
Или да вложим нови значения в думи. Или да си припомним красиви стари думи.
Имаме нужда да вкараме в активния си речник такива, които значат. Значат себе си.
И осмислят нас. Защото проблемът не е само, че не гледаме своите риби. А че
дори да се вгледаме в тях, нямаме с какво да ги опишем.
Второ - имаме нужда от етикет за споделяне. С една точка: да
споделяме само нещата, които обичаме. Да не цъкаме „share" на статии, които не
сме чели, но изглеждат умни. Да не даваме „retweet" на постове, защото ще се
покажем като яката работа. Да не лайкваме боклуци. Времето е всичко, което тези
около нас имат. Нямаме право да го крадем.
„Онова, което се случва в нас, е твърде бързо, огромно и
взаимосвързано, че думите да могат да направят повече от това просто да
скицират контурите на най-много една съвсем мъничка част от него, в който и да
е момент." Казал го е Дейвид Фостър Уолъс, а Мария Попова го е съчетала с
музика в новия си проект Literary
Jukebox. Ето пример за нещата, които обичам. В тази връзка - абонирай се за
бюлетина на Brainpickings, защото е умен, адски интересен и чувстваш, че
ти връща обратно изгубеното време. И виж тази
реч на Дейвид Уолъс, защото мисля, че е едно от по-добрите неща, които
някой е казвал някога.
Докато пиша този текст, слушам Хелмут, на когото попаднах преди няколко
дни в един берлински клуб. Хелмут е великан с (към момента) едва 152 лайка във
фейсбук. Послушай го и ти. В една от песните му има следните думи: „So much to say/ so much to lose".
Което е всичко, което исках да кажа.