целуващ с благодарност гилотината Някои ще кажат - ами да, крайно време беше 27 години след края на социализма, след отпадането на партийната цензура по театрите и с установяването на автоцензура на същите места, най-сетне културата да се събуди от 45-годишния комунистически сън и да заживее в ритъм с правилата на новата пазарна икономика. Все пак, в 21 век черно-белите телевизори и радио точката са отживелица. Защо тогава системата буксува, а публиката е перманентна жертва на поредния експеримент на т.нар. театрална реформа? Кой днес изобщо дава думата на публиката? За никого не е тайна, че младите театрали предпочитат да работят в столичните театри, както и че в много от театрите в провинцията липсват щатни актьори от средната или младата генерации. От друга страна, зрителите абсолютно навсякъде са потърпевши от безкрайния кичозен поток на театрални халтури и чалга-спектакли с участието на "мечки", служещи като магнит за привикналите с тв шоу и реалити програми скучаещи данъкоплатци. И въпреки това, дори няма опит за конструктивна промяна или някакъв смислен рестарт на ситуацията, освен монотонно преливане от пусто в празно. Със сигурност държавата няма да фалира, ако отдели по-голям процент за култура и за регулаторни органи, които да следят как точно се харчат отпуснатите средства. Но корупцията във всички сфери е абсолютно неовладяема и това не е новина. Въпреки че страната ни е член на ЕС, безспорен факт е, че немалка част от държавните театри не са дори наполовина на европейското ниво. От километри се вижда крещящият дисбаланс между голяма част от сцените в столицата, които съществуват в условията на XXI век и още по-голяма част от театрите в провинцията, които живеят все още в XX век. И това не е метафора, а диагноза. Държавата ли е виновна? Ако гилдията беше малко по-единна, ангажирана и активна, вероятно нямаше да ги има част от проблемите, свързани с неуспешно реализираната реформа. Ето защо вече не са малко и онези, чиито гласове се отличават от хора на оплаквачките. Те излизат с логична, но на практика неосъществима идея: да се превърнат въпросните не достатъчно добре работещи държавни театри в отворени сцени, които да приемат готови продукции на свободен пазарен принцип, вместо да репродуцират старите скучни неща. Но това е процес, който крие в себе си подводни камъни и се нуждае от време, за да бъде възпитан нов вид публика, далечен на еснафския манталитет и мисленето в коловозите на тв шоу програми. А националният фолклорен ансамбъл Филип Кутев? Ситуацията със съдбата му е скандална, защото с изявите си по целия свят ансамбълът е добил популярност като вид национално богатство. Цинично и безсрамно е министерството на културата да извива ръцете не само на държавните театри, но и на културни жалони като Филип Кутев, опитвайки се да принуди насила и без това слабо заплатените хора на изкуството да предават професията си, снизхождайки до комерсиално ниво. Петицията в защита на ансамбъла е активна, но кой ще направи петиция за всички пострадали у нас театри, опери, филхармонии и други важни културни институти? Докато дискусията се води, керванът си върви, а кучетата вече се измориха да лаят.
Възмутително. Скандално. Банално.
Трите думи, които обединиха колективното мнение и за кой ли път разделиха обществото на две, този път са инспирирани от радикалното решение на Министерство на културата да принуди в безмилостен срок от три месеца осем от най-известните държавни сцени и институти, функциониращи във и извън столицата, да заплатят обявените си дефицити, иначе ги чака една на практика смъртоносна трансформация.
Още от социалистическо време държавата си служеше с евфемизми в раздаването на присъди. Ето защо най-малкото изумление буди фактът, че в момента на косъм висят съдбите на легендарния фолклорен ансамбъл Филип Кутев, Държавния музикален и балетен център в София, операта в Стара Загора, театрите в Благоевград, Смолян, Кърджали, Велико Търново и Враца. Превръщането им в открити сцени ще ги убие, защото нито условията, в които се реализира неуспешната реформа, нито средата са достатъчно добри, устойчиви и готови за правилното им функциониране. Нещо повече. Без тези осем института българската култура ще обеднее за десетилетия напред, а пораженията ще се броят след години. Какви са реакциите на всичко това?
Едната гледна точка е апокалиптична, а другата е практична.
Първа позиция. Обходна тактика и кръгова отбрана
След неуспешно реализираната театрална реформа, от която през последните над 15 години пострадаха не един и два български държавни театри; след безпрецедентното закриване (или свиване на щат до екзистенцминимума) на филхармонии, опери и оркестри; след абсурдното сливане на различни по вид театри, например драматичен и куклен уж с цел - тяхното спасение, а всъщност - легитимно ликвидиране на единия и т.н., повече от ясно е, че тук става дума за културен геноцид. И не е нужно сянката на Чърчил от времето на Втората световна да ни напомня, че по време на война културата е най-важният капитал за бъдещето на една нация. Първо, защото знаем това болезнено добре и, второ, защото въпреки всички опити за спасяване в последните 26 години, културата у нас се оказа по-преходна от самия Преход.
Ясно е, че в ситуация, когато небето над страната ни е дадено за свободно ползване от чужди военни самолети, а армията у нас прилича на нелепа карикатура, дегизирана с толкова старо, че едва ли не камуфлажно бойно снаряжение, битката за културата е последната битка, в която сме губещи. Или не е? Не, в момента няма война и все още има някакъв шанс за радикални действия. Да, в момента има война, но е невидима, а рецидивите избухват един след друг като бомби със закъснител. Банален, но насъщен въпрос, който няма да спрем да повтаряме отново и отново:
Какво е мястото на културата извън деветата дупка на кавала?
Това е въпрос, на който различните театрални и музикални гилдии, творчески съюзи и другите видове сериозно ангажирани организации могат веднага да отговорят, при това - в трагически хор. Както биха могли поне от алтруизъм и емпатия, ако не от професионална солидарност и колегиалност, същите тези творчески съюзи и организации поне веднъж да защитят колегите си. Защото има голяма разлика между това да се поддържа жив държавен театър в столицата и да оживее такава сцена в провинцията, където всеки изкаран лев от продадените билети моментално влиза в държавната хазна (повечето данъкоплатци не знаят, че дотациите за продадено зрителско място са символични). А едва след това държавата бавно, на части и без особен ентусиазъм изплаща неголеми субсидии на театрите - не за радост, а за ужас на директорите, които се чудят къде по-напред да инжектират тези пари: в малките, но жизнено важни за актьорските семейства заплати, в театралния бюджет на бъдещия спектакъл или пък в скъпото, но абсолютно необходимо през зимата отопление на театралната зала? Дилема, с която и Александър Велики не би се справил лесно.
Втора позиция, или за емпатията на палача,
целуващ с благодарност гилотината
Някои ще кажат - ами да, крайно време беше 27 години след края на социализма, след отпадането на партийната цензура по театрите и с установяването на автоцензура на същите места, най-сетне културата да се събуди от 45-годишния комунистически сън и да заживее в ритъм с правилата на новата пазарна икономика. Все пак, в 21 век черно-белите телевизори и радио точката са отживелица. Защо тогава системата буксува, а публиката е перманентна жертва на поредния експеримент на т.нар. театрална реформа? Кой днес изобщо дава думата на публиката?
За никого не е тайна, че младите театрали предпочитат да работят в столичните театри, както и че в много от театрите в провинцията липсват щатни актьори от средната или младата генерации. От друга страна, зрителите абсолютно навсякъде са потърпевши от безкрайния кичозен поток на театрални халтури и чалга-спектакли с участието на "мечки", служещи като магнит за привикналите с тв шоу и реалити програми скучаещи данъкоплатци. И въпреки това, дори няма опит за конструктивна промяна или някакъв смислен рестарт на ситуацията, освен монотонно преливане от пусто в празно. Със сигурност държавата няма да фалира, ако отдели по-голям процент за култура и за регулаторни органи, които да следят как точно се харчат отпуснатите средства. Но корупцията във всички сфери е абсолютно неовладяема и това не е новина.
Въпреки че страната ни е член на ЕС, безспорен факт е, че немалка част от държавните театри не са дори наполовина на европейското ниво. От километри се вижда крещящият дисбаланс между голяма част от сцените в столицата, които съществуват в условията на XXI век и още по-голяма част от театрите в провинцията, които живеят все още в XX век. И това не е метафора, а диагноза. Държавата ли е виновна?
Ако гилдията беше малко по-единна, ангажирана и активна, вероятно нямаше да ги има част от проблемите, свързани с неуспешно реализираната реформа. Ето защо вече не са малко и онези, чиито гласове се отличават от хора на оплаквачките. Те излизат с логична, но на практика неосъществима идея: да се превърнат въпросните не достатъчно добре работещи държавни театри в отворени сцени, които да приемат готови продукции на свободен пазарен принцип, вместо да репродуцират старите скучни неща. Но това е процес, който крие в себе си подводни камъни и се нуждае от време, за да бъде възпитан нов вид публика, далечен на еснафския манталитет и мисленето в коловозите на тв шоу програми.
А националният фолклорен ансамбъл Филип Кутев? Ситуацията със съдбата му е скандална, защото с изявите си по целия свят ансамбълът е добил популярност като вид национално богатство. Цинично и безсрамно е министерството на културата да извива ръцете не само на държавните театри, но и на културни жалони като Филип Кутев, опитвайки се да принуди насила и без това слабо заплатените хора на изкуството да предават професията си, снизхождайки до комерсиално ниво. Петицията в защита на ансамбъла е активна, но кой ще направи петиция за всички пострадали у нас театри, опери, филхармонии и други важни културни институти?
Докато дискусията се води, керванът си върви, а кучетата вече се измориха да лаят.