Серия "Хората на Америка" на Фейт Рингголд, 1967
Расизмът в Щатите удари своя [най-отразяван] пик през президентската кампания на Доналд Тръмп, и колкото и всички да го избягваме и да не искаме да говорим за него, факт е, че го има. Има го, личи си, и толкова силно те удря в лицето, че чак боли. А накрая всеки просто предпочита да стои вкъщи, да чете за българското по приоритет, и да игнорира онова дето идва малко по-отзапад. Няма значение. Да се бориш срещу собствените си огньове с чаша вода боли много повече от това да се обадиш на пожарна. А накрая всеки предпочита да не прави нито едно от двете.
Имаше време, когато мислех, че изкуството не отива на никакво по-хубаво място от това, на което вече стоеше от прекалено много време. Наистина бях започнал да се отчайвам. Всяка картина изглеждаше досущ като тази до нея, не питаше никакви въпроси, а на всичкото отгоре и не даваше никакви отговори. (Изкуството принципно дава отговорите на въпроси, които сам не можеш да зададеш). Цялата история, през която бяхме преминали през всички векове започна да губи своя смисъл и да няма никаква политическа наклоненост точно във времената, в които имахме най-голяма нужда от нея. Нещото, което наистина обожавах в изкуството на Фрида Кало например, беше точно този момент на алтернативност във времена на политическа стагнация - чупенето на класическите рамки на семейството и алтернативната му презентация; революцията; комунизмът, ако щеш; партията; идеалът.
Фрида Кало: На границата между Мексико и Съединените щати
Но идеологията и реконструкцията настрана. Те вече се появиха отново. Изкуството пое в някаква посока, която грам не можех да разбера, а много исках. Започнах да виждам черни силуети с много вдигнати ръце; повече отворени усти; ножове; свити юмруци. И все пак нищо нямаше онази дълбочина, която Кало успяваше не просто да намекне, а директно да хвърли в небитието на изследващия нейното изкуство. Кожата на чернокожите започна да става все по-черна, а аз започнах да се питам:
има ли граница между изкуството и политиката? И ако такава има, има ли граница и между Тръмп и идиотизма?
За мен двете вървяха ръка за ръка. Както кожата на черните ставаше все по-черна по картините, и кръвта им и ехото на крясъците им ставаха все по-видими в картините на съвременните художници, така и Тръмп очевидно ставаше все по-невменяем, а последователите му - все по-далече от каквато и да е мисловна дейност, обвързваща ги и задължаваща ги като хора. Наталия Симеонова го каза много точно в
интервюто ми с нея:
да си човек е на първо място задължение, чак след това е свобода.
И се замислих:
свободата ли ни кара да правим изкуство, или задължението да оставим отпечатък? Като хора всички имаме какво да кажем и решаваме да го направим чрез много, наистина много техники, някои, от които включват да замеряме Плевнелиев с ябълка. (Знам, че го повтарям, нарочно е). И в крайна сметка: кое беше онова, което наистина ни прави хора - изкуството, което всеки по своему създава, или идиотщината, която пропагандираме всеки ден чрез действията си?
Де Стайл, Кери Джеймс Маршал (1993)
Тръмп е един от най-коментираните хора за 2016, ама какво от това? Буквално няма значение, имайки предвид, че самият той е прекарал цялата си кариера да рефлектира върху онова, което никога не вижда, тъй като той действително не вижда нищо друго освен себе си. Наблюдавах доста дълго време всяко едно негово движение, и въпреки че ако бях американец, най-вероятно щях да съм гласувал за него, мога най-откровено да кажа, че портретът на Тръмп не е нищо повече от лично негов прекалено задълбан анализ на един статут, който той единствено и само е длъжен пред себе си да поддържа. Защото на никой друг не му дреме.
А изкуството не прави нищо друго, освен да отразява резултатите, които този статут оставя в света; демократизираме и изкуството, и идиотщината. Едното и другото вървят ръка за ръка, както политиката и медията са се хванали от години и думата “независим” вече почти не съществува, тъй като малко можем да си спомним колко е навредила именно тази взаимовръзка на двете по времето на Тошко.
Нека игнорираме силата на всичко расистко, аз нямам против. Всъщност, никой от нас няма против - ние сме си у нас, рядко сме по света, бели сме, обичаме да пием бира на Народен и да мислим за всичко, което си заслужава, стига да не прескача рамките на нашето полезрение по никакъв начин. Чуждото за нас е незначително, а изкуството на съвременната демокрация ни отвращава, защото по наши мисли то
няма място в нито една галерия.
Изкуството е да му се наслаждаваш, не да се учиш от него.
А изводът в крайна сметка какъв е? Борим се с вътрешната ни предубеденост по 0 часа на ден, а оправданията си ги носим като гъз. Пък и за какво да обръщаме на внимание на изкуството? Не ни ли учиха нас като малки, че художник къща не храни?
Обединени (Сцена в клуб), Кери Джеймс Маршал (2013)
Христо Станчев
Редактор
Серия "Хората на Америка" на Фейт Рингголд, 1967
Расизмът в Щатите удари своя [най-отразяван] пик през президентската кампания на Доналд Тръмп, и колкото и всички да го избягваме и да не искаме да говорим за него, факт е, че го има. Има го, личи си, и толкова силно те удря в лицето, че чак боли. А накрая всеки просто предпочита да стои вкъщи, да чете за българското по приоритет, и да игнорира онова дето идва малко по-отзапад. Няма значение. Да се бориш срещу собствените си огньове с чаша вода боли много повече от това да се обадиш на пожарна. А накрая всеки предпочита да не прави нито едно от двете.
Имаше време, когато мислех, че изкуството не отива на никакво по-хубаво място от това, на което вече стоеше от прекалено много време. Наистина бях започнал да се отчайвам. Всяка картина изглеждаше досущ като тази до нея, не питаше никакви въпроси, а на всичкото отгоре и не даваше никакви отговори. (Изкуството принципно дава отговорите на въпроси, които сам не можеш да зададеш). Цялата история, през която бяхме преминали през всички векове започна да губи своя смисъл и да няма никаква политическа наклоненост точно във времената, в които имахме най-голяма нужда от нея. Нещото, което наистина обожавах в изкуството на Фрида Кало например, беше точно този момент на алтернативност във времена на политическа стагнация - чупенето на класическите рамки на семейството и алтернативната му презентация; революцията; комунизмът, ако щеш; партията; идеалът.
Фрида Кало: На границата между Мексико и Съединените щати
Но идеологията и реконструкцията настрана. Те вече се появиха отново. Изкуството пое в някаква посока, която грам не можех да разбера, а много исках. Започнах да виждам черни силуети с много вдигнати ръце; повече отворени усти; ножове; свити юмруци. И все пак нищо нямаше онази дълбочина, която Кало успяваше не просто да намекне, а директно да хвърли в небитието на изследващия нейното изкуство. Кожата на чернокожите започна да става все по-черна, а аз започнах да се питам: има ли граница между изкуството и политиката? И ако такава има, има ли граница и между Тръмп и идиотизма?
За мен двете вървяха ръка за ръка. Както кожата на черните ставаше все по-черна по картините, и кръвта им и ехото на крясъците им ставаха все по-видими в картините на съвременните художници, така и Тръмп очевидно ставаше все по-невменяем, а последователите му - все по-далече от каквато и да е мисловна дейност, обвързваща ги и задължаваща ги като хора. Наталия Симеонова го каза много точно в интервюто ми с нея: да си човек е на първо място задължение, чак след това е свобода.
И се замислих: свободата ли ни кара да правим изкуство, или задължението да оставим отпечатък? Като хора всички имаме какво да кажем и решаваме да го направим чрез много, наистина много техники, някои, от които включват да замеряме Плевнелиев с ябълка. (Знам, че го повтарям, нарочно е). И в крайна сметка: кое беше онова, което наистина ни прави хора - изкуството, което всеки по своему създава, или идиотщината, която пропагандираме всеки ден чрез действията си?
Де Стайл, Кери Джеймс Маршал (1993)
Тръмп е един от най-коментираните хора за 2016, ама какво от това? Буквално няма значение, имайки предвид, че самият той е прекарал цялата си кариера да рефлектира върху онова, което никога не вижда, тъй като той действително не вижда нищо друго освен себе си. Наблюдавах доста дълго време всяко едно негово движение, и въпреки че ако бях американец, най-вероятно щях да съм гласувал за него, мога най-откровено да кажа, че портретът на Тръмп не е нищо повече от лично негов прекалено задълбан анализ на един статут, който той единствено и само е длъжен пред себе си да поддържа. Защото на никой друг не му дреме.
А изкуството не прави нищо друго, освен да отразява резултатите, които този статут оставя в света; демократизираме и изкуството, и идиотщината. Едното и другото вървят ръка за ръка, както политиката и медията са се хванали от години и думата “независим” вече почти не съществува, тъй като малко можем да си спомним колко е навредила именно тази взаимовръзка на двете по времето на Тошко.
Нека игнорираме силата на всичко расистко, аз нямам против. Всъщност, никой от нас няма против - ние сме си у нас, рядко сме по света, бели сме, обичаме да пием бира на Народен и да мислим за всичко, което си заслужава, стига да не прескача рамките на нашето полезрение по никакъв начин. Чуждото за нас е незначително, а изкуството на съвременната демокрация ни отвращава, защото по наши мисли то няма място в нито една галерия. Изкуството е да му се наслаждаваш, не да се учиш от него.
А изводът в крайна сметка какъв е? Борим се с вътрешната ни предубеденост по 0 часа на ден, а оправданията си ги носим като гъз. Пък и за какво да обръщаме на внимание на изкуството? Не ни ли учиха нас като малки, че художник къща не храни?
Обединени (Сцена в клуб), Кери Джеймс Маршал (2013)
Христо Станчев
Редактор
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители