Тя била родена през 1915г. в китното балканско градче Берковица. Като най-голямото дете в семейството се грижела за по-малките си братя и сестри. Не знам колко са били, но повечето живеели по домове. Бедно семейство, едва свързвали двата края. Не стига това, ами и осиротяват. Решава да замине за София, да работи. И там го среща.
Той пък бил руснак. За него лично аз не знам много. Дошъл в България да се бие за нашия фронт като доброволец. Имали около 10 години разлика. Но пък се обикнали от пръв поглед.
След съдбовната им среща през 1941г. започнали да си пишат писма. Много е романтично. Била забременяла - радостна новина и за двамата, въпреки тежката ситуация тогава – война, глад, мизерия.
Детето (баба ми Вера) се ражда година по-късно. Еуфорията, че вече са родители, е голяма. Дори успяват да сключат, макар и само църковен, но все пак, брак. Но на съвместния им живот не било писано да трае дълго – скоро след това прадядо ми пак трябвало да замине за фронта, а заради бомбардировките над София тя се връща в Берковица за повече сигурност и безопасност за нея и дъщеря й.
Отново започнали да си пишат, докато един ден това не спира. Просто прабаба ми вече не получавала никакви писма. Минава време, след което се разбира, че съпругът й е загинал край Дупница. В този момент светът за нея сякаш спира да съществува. Трагедията не й дава мира, осъзнава, че вече е сама, няма си никого освен дъщеря й, която вече е полусирак. Но пък тя й дала сили да продължи. В очите й тя виждала душата на Михаил, на своята най-голяма любов. Вера, плодът на тяхната любов, станала нейната опора в живота.
Вероятно повечето жени биха се отказали от всичко в такъв момент на трудност и дълбока скръб. Но не и моята прабаба. За мен тя е пример за изключителната, силната жена - ето, останала е сама твърде млада, трябвало да порасне прекалено бързо, за да се погрижи за своите братя и сестри. Нейното детство преминало в чистене, готвене, недоспиване, лишения. Краткото време, за което среща своята първа и единствена любов, ражда дете и е безкрайно щастлива, е може би това, което променило живота й из основи. Въпреки трагичната смърт на своя любим, тя не се е предала на мъката, а открила надеждата за живот в своето дете.
Това е историята на моята прабаба, но съм сигурна, че има още много, много такива. Всички знаем, че войната разделя хората един от друг, но в този случай тя ражда една любов, а след нея идва и всичко останало. Прабаба ми беше една от най-силните жени, които познавам. Моментите, в които ми разказваше историите й, бяха толкова силни, че даже като дете стоях и я гледах с изумение в очите. А днес, когато вече я няма, искам да направя едно: да разкажа нейната история и да я предам нататък. Нещото, което винаги е искала и самата тя.
Автор: Йоана Николаева
Тя била родена през 1915г. в китното балканско градче Берковица. Като най-голямото дете в семейството се грижела за по-малките си братя и сестри. Не знам колко са били, но повечето живеели по домове. Бедно семейство, едва свързвали двата края. Не стига това, ами и осиротяват. Решава да замине за София, да работи. И там го среща.
Той пък бил руснак. За него лично аз не знам много. Дошъл в България да се бие за нашия фронт като доброволец. Имали около 10 години разлика. Но пък се обикнали от пръв поглед.
След съдбовната им среща през 1941г. започнали да си пишат писма. Много е романтично. Била забременяла - радостна новина и за двамата, въпреки тежката ситуация тогава – война, глад, мизерия.
Детето (баба ми Вера) се ражда година по-късно. Еуфорията, че вече са родители, е голяма. Дори успяват да сключат, макар и само църковен, но все пак, брак. Но на съвместния им живот не било писано да трае дълго – скоро след това прадядо ми пак трябвало да замине за фронта, а заради бомбардировките над София тя се връща в Берковица за повече сигурност и безопасност за нея и дъщеря й.
Отново започнали да си пишат, докато един ден това не спира. Просто прабаба ми вече не получавала никакви писма. Минава време, след което се разбира, че съпругът й е загинал край Дупница. В този момент светът за нея сякаш спира да съществува. Трагедията не й дава мира, осъзнава, че вече е сама, няма си никого освен дъщеря й, която вече е полусирак. Но пък тя й дала сили да продължи. В очите й тя виждала душата на Михаил, на своята най-голяма любов. Вера, плодът на тяхната любов, станала нейната опора в живота.
Вероятно повечето жени биха се отказали от всичко в такъв момент на трудност и дълбока скръб. Но не и моята прабаба. За мен тя е пример за изключителната, силната жена - ето, останала е сама твърде млада, трябвало да порасне прекалено бързо, за да се погрижи за своите братя и сестри. Нейното детство преминало в чистене, готвене, недоспиване, лишения. Краткото време, за което среща своята първа и единствена любов, ражда дете и е безкрайно щастлива, е може би това, което променило живота й из основи. Въпреки трагичната смърт на своя любим, тя не се е предала на мъката, а открила надеждата за живот в своето дете.
Това е историята на моята прабаба, но съм сигурна, че има още много, много такива. Всички знаем, че войната разделя хората един от друг, но в този случай тя ражда една любов, а след нея идва и всичко останало. Прабаба ми беше една от най-силните жени, които познавам. Моментите, в които ми разказваше историите й, бяха толкова силни, че даже като дете стоях и я гледах с изумение в очите. А днес, когато вече я няма, искам да направя едно: да разкажа нейната история и да я предам нататък. Нещото, което винаги е искала и самата тя.
Автор: Йоана Николаева
Гласували общо: 1 потребители