За едно кучешко лайно

Гледам я от пет минути. Върти се и се оглежда като човек, на когото току-що някой му е отмъкнал колелото от паркинга пред супера. Дакелът й я гледа с очакване и сам прави несиметрични окръжности около близките храсти и борчета. Тя пристъпва от крак на крак, прави се, че търси нещо в джоба си, рови дълбоко в чантата си, говори уж по телефона - изобщо всичко, което може да запълни със съдържание етюд на тема "Изобщо не съм видяла, че кучето ми се изака на публично място!". Към цялото това нещо прибавя втори артистичен план, който може най-кратко да се опише така: "И ако някой все пак ме е видял, че съм видяла, че кучето ми се изака на публично място, ето сега да види, че усилено търся пликче, за да прибера произведението и изобщо не се правя, че всъщност нищо не съм видяла!". Понеже ме е мернала с периферното си зрение, че я гледам и тъй като не е сигурна точно кой пласт от драматичното съдържание съм усвоила, специално за мен играе и още един нюанс - "Ееейййй, май нямам пликче да събера акото на кучето си!". Тихичко продължавам да я наблюдавам. В момента, в който ме вижда да се навеждам към собственото си куче, за да го освободя от завилата се около тялото му каишка, като навита с механично ключе играчка грабва дакела на ръце и с бодри крачки напуска сцената.

"Хей - провиквам се - искате ли да Ви дам пликче за акото - имам в повече?" Тя забързва, за да изглежда още по-достоверно, че не ме е чула. "Ехооооо! - подвиквам аз. Ще си приберете ли лайното?". На това вече няма как да реагира. Спира, обръща се гневно към мен, сваля очилата си, за да ме стрелне с поглед и просъсква: "Като ти е толкова кеф да събираш кучешки лайна, що не събереш и моето, а?!"

Е, има възмездие. Оставям я да си тръгне, но три крачки по-натам кракът с бялата й новичка маратонка звучно се потапя в огромно, размекнато от слънцето и дъжда кучешко кексче, произведено вероятно от по-едрия домашен любимец на някой така артистичен кучкар като нея. Тя започва да псува и да прави погнусени физиономии, аз и още няколко човека на полянката се смеем, а дакелът се радва на новата игра на господарката си да търси пръчки, с които да си почисти грайферите.

Цялото това театро само и само едно дребно кучешко изпражнение да не бъде почистено.

Като собственик на две кучета, при това от едри породи, всеки ден бродя из паркове и градинки, за да ги разхождам. Нагледала съм се на какво ли не из тях. Но изумлението ми от това какви боклуци може да натвори човекът и колко уютно може да се чувства в тях, нараства с всеки изминал ден. Например, в известния като кучешки парк зад сградата на музея Земята и хората можеш понякога да се нагледаш на цели арт инсталации от най-различни боклуци. В края на есента насред поляната стояха като току-що събути две леко смачкани дамски обувки в стил 70-те. Беше почти изкуство. На следващия ден в близост до тях се появи наръч чаршафи и завивки. После пластмасови шишета и спукана топка. После счупено шкафче. Цялото това нещо стоя непокътнато сигурно около седмица. Изчезна и се появи в още по-обогатен вид в другия край на парка, където, оказа се, има нещо като импровизирана палатка, в която живеят клошари. Храстите са превърнали в подобие на четиристаен апартамент, затова из дърветата се веят гащи и чорапи, по тревата можеш да откриеш остатъци от менюто им от последния месец, а бездомните кучета разнасят из алеите консервните им кутии и смачканите кофички от кисело мляко. Това обаче, казваш си, са клошарите! Нямат дом хората, какво да правят? Понякога се белва по някой задник из треволяците, използвани като тоалетна, ама човещинка е! Закриваш очи, забързваш походка и се опитваш скоро да забравиш за гледката. Лесна работа.

Ама когато мърлящината е присъща на повече от половината народ около теб, в чиито домове иначе вероятно се влиза по чорапи, нещата загрубяват.

Нали знаете как чисти българинът? Правилно, изнася всичко пред собствената си врата. Виждала съм кооперации, населени с хора с по три автомобила и ваканции по острови, където пликчетата с личния, домашен боклук прекарват пред вратите им по една седмица. Извън моите квадратни метри ли е, не ме интересува! Като с кучешкото произведение - нали не е позиционирано в средата на хола ми, защо да го чистя? Все ще се намери някой, на когото да му писне и да изхвърли торбичката! Пък за кучешкото... ми то си е разградим боклук, какво толкова, ще мине половин година и помен няма да има от него!

С детето ми, като беше малко, прекарвахме доста време с майките из градинките между кварталните блокове. Един ден, докато си бъбрехме по женски за детски болести и първи бебешки думички, моето се приближи и гордо ми заяви: "Аз пишам, мамо!". На нейния език това означаваше, че рисува. Погледнах я зарадвано - твори, детето, чудесно! Само че... откъде се е сдобила с белия тебешир, който се мъдри в ръчичката й?! Ми не беше бял тебешир. Беше си изсъхнало, побеляло и трансформирало се в рисуващ инструмент кучешко лайно. В ръчичката на двегодишната ми дъщеря.

Направило ми е впечатление, че ние, гражданите, сме особено гнусливи и чувствителни на тема чистота. Чувала съм хора да разказват впечатления от посещенията си в разни екзотични страни и във всички тях присъства изречението "Ау, колко е мръсно!". В същото време, обаче, подминават като спрял влак хълмовете от хвърлени памперси, изпокъсани торби със смет и парцали, когато ежедневно изминават петдесетте метра от дома до паркинга или близката спирка на автобусите. Около Великден винаги масово се провежда някаква медийна акция за почистване, която само показва утопичното ни вярване, че за един ден можем да изчистим всичко, което иначе мърляме за останалите триста шестдесет и четири. За тези акции се знае, но за да няма неразбрали, няколко години подред оставях и напомняща табелка на входа в кооперацията, където живея. Истината е, че от десет апартамента и близо трийсет човека, населяващи ги, да чистим излизаме едва две-три. Все "обичайните заподозрени" или "лудите", както съм чувала да ни наричат зад гърба. И така си е - на никого не му се занимава да броди из храстите наоколо и да събира гнусотиите на съседите - къде по приятно е в съботния ден да отидеш на фитнес или просто да си поспиш в чистото легло! И което е още по-лошо, още на следващия ден същите тези хора, съперничещи по артистизъм на жената от началото на този текст, небрежно мятат от балконите си поредните пликчета с боклуци или съвсем без притеснения хвърлят фасове в двора, където дори играят децата им.

Желанието да цапаш невинаги е само проява на ниска култура. То може да бъде и реален социален протест. Точно заради това например в големите градове в по-бедните квартали лампите са изпочупени, автобусните спирки се трошат за една нощ, а графитите са навсякъде. Социалната агресия идва най-вече от хора, които изпитват такава към неуредиците в собственото си битие и държавата, причинила ги по някакъв начин. В този смисъл съвсем обясними са и част от мърлящините из нашите градове - наясно сме, че хич не сме цъфнали и вързали откъм кариери, финанси и реализация, че да очакваме народа масово да засажда мушката и да бди над чистотата на публичния тротоар.

При нас обаче има нещо друго. И то не е социално недоволство, изразено в граждански протест чрез унищожаване. У нас това е култура. То е традиция. То е начин на мислене. "Вкъщи да ми е чисто, пък навън да се оправят!" или "Що ще им чистя аз на другите!" Ей това - сакън да не се минеш да почистиш на някого (защото то никога не е за себе си, нали!) мотивира безкрайно много хора всеки ден, константно и необезпокоявано да си цапат. Ще си пусне билетчето от метрото на земята, вместо в кошчето. Ще си метне фаса в тревата наоколо. Ще отиде на пикник, ще се възмути, че не може да си намери чисто място от простаци, оставили си боклуците из природата, и когато най-накрая го намери, ще се постарае да го накендза по същия начин! На детето му ще му се припишка, а той ще го събуе насред града и ще го изпикае на воля до някое дръвче, защото "то детенце, какво толкова!". Детенце, ама в състава на произведенията, които излизат от отделителната му система, няма вакуумирани стерилни пакети с планински въздух! И това детенце утре, като стане голямо, ще започне да пикае по ъглите на сградите без изобщо да му минава през акъла, че прави нещо нередно.

Преди месец пътувах със самолет от София до екзотична и любима на българите пазарна дестинация. Докато се качвахме по стълбичката на самолета една майка, облечена видимо в дрехи на обща стойност поне над петстотин лева, примъкна четиригодишния си син встрани на съоръжението и най-спокойно го изпика пред цялата самолетна аудитория!

Мога само да кажа, че всички се усетихме щастливи, че не му се беше приакало...

Гледам я от пет минути. Върти се и се оглежда като човек, на когото току-що някой му е отмъкнал колелото от паркинга пред супера. Дакелът й я гледа с очакване и сам прави несиметрични окръжности около близките храсти и борчета. Тя пристъпва от крак на крак, прави се, че търси нещо в джоба си, рови дълбоко в чантата си, говори уж по телефона - изобщо всичко, което може да запълни със съдържание етюд на тема "Изобщо не съм видяла, че кучето ми се изака на публично място!". Към цялото това нещо прибавя втори артистичен план, който може най-кратко да се опише така: "И ако някой все пак ме е видял, че съм видяла, че кучето ми се изака на публично място, ето сега да види, че усилено търся пликче, за да прибера произведението и изобщо не се правя, че всъщност нищо не съм видяла!". Понеже ме е мернала с периферното си зрение, че я гледам и тъй като не е сигурна точно кой пласт от драматичното съдържание съм усвоила, специално за мен играе и още един нюанс - "Ееейййй, май нямам пликче да събера акото на кучето си!". Тихичко продължавам да я наблюдавам. В момента, в който ме вижда да се навеждам към собственото си куче, за да го освободя от завилата се около тялото му каишка, като навита с механично ключе играчка грабва дакела на ръце и с бодри крачки напуска сцената.

"Хей - провиквам се - искате ли да Ви дам пликче за акото - имам в повече?" Тя забързва, за да изглежда още по-достоверно, че не ме е чула. "Ехооооо! - подвиквам аз. Ще си приберете ли лайното?". На това вече няма как да реагира. Спира, обръща се гневно към мен, сваля очилата си, за да ме стрелне с поглед и просъсква: "Като ти е толкова кеф да събираш кучешки лайна, що не събереш и моето, а?!"

Е, има възмездие. Оставям я да си тръгне, но три крачки по-натам кракът с бялата й новичка маратонка звучно се потапя в огромно, размекнато от слънцето и дъжда кучешко кексче, произведено вероятно от по-едрия домашен любимец на някой така артистичен кучкар като нея. Тя започва да псува и да прави погнусени физиономии, аз и още няколко човека на полянката се смеем, а дакелът се радва на новата игра на господарката си да търси пръчки, с които да си почисти грайферите.

Цялото това театро само и само едно дребно кучешко изпражнение да не бъде почистено.

Като собственик на две кучета, при това от едри породи, всеки ден бродя из паркове и градинки, за да ги разхождам. Нагледала съм се на какво ли не из тях. Но изумлението ми от това какви боклуци може да натвори човекът и колко уютно може да се чувства в тях, нараства с всеки изминал ден. Например, в известния като кучешки парк зад сградата на музея Земята и хората можеш понякога да се нагледаш на цели арт инсталации от най-различни боклуци. В края на есента насред поляната стояха като току-що събути две леко смачкани дамски обувки в стил 70-те. Беше почти изкуство. На следващия ден в близост до тях се появи наръч чаршафи и завивки. После пластмасови шишета и спукана топка. После счупено шкафче. Цялото това нещо стоя непокътнато сигурно около седмица. Изчезна и се появи в още по-обогатен вид в другия край на парка, където, оказа се, има нещо като импровизирана палатка, в която живеят клошари. Храстите са превърнали в подобие на четиристаен апартамент, затова из дърветата се веят гащи и чорапи, по тревата можеш да откриеш остатъци от менюто им от последния месец, а бездомните кучета разнасят из алеите консервните им кутии и смачканите кофички от кисело мляко. Това обаче, казваш си, са клошарите! Нямат дом хората, какво да правят? Понякога се белва по някой задник из треволяците, използвани като тоалетна, ама човещинка е! Закриваш очи, забързваш походка и се опитваш скоро да забравиш за гледката. Лесна работа.

Ама когато мърлящината е присъща на повече от половината народ около теб, в чиито домове иначе вероятно се влиза по чорапи, нещата загрубяват.

Нали знаете как чисти българинът? Правилно, изнася всичко пред собствената си врата. Виждала съм кооперации, населени с хора с по три автомобила и ваканции по острови, където пликчетата с личния, домашен боклук прекарват пред вратите им по една седмица. Извън моите квадратни метри ли е, не ме интересува! Като с кучешкото произведение - нали не е позиционирано в средата на хола ми, защо да го чистя? Все ще се намери някой, на когото да му писне и да изхвърли торбичката! Пък за кучешкото... ми то си е разградим боклук, какво толкова, ще мине половин година и помен няма да има от него!

С детето ми, като беше малко, прекарвахме доста време с майките из градинките между кварталните блокове. Един ден, докато си бъбрехме по женски за детски болести и първи бебешки думички, моето се приближи и гордо ми заяви: "Аз пишам, мамо!". На нейния език това означаваше, че рисува. Погледнах я зарадвано - твори, детето, чудесно! Само че... откъде се е сдобила с белия тебешир, който се мъдри в ръчичката й?! Ми не беше бял тебешир. Беше си изсъхнало, побеляло и трансформирало се в рисуващ инструмент кучешко лайно. В ръчичката на двегодишната ми дъщеря.

Направило ми е впечатление, че ние, гражданите, сме особено гнусливи и чувствителни на тема чистота. Чувала съм хора да разказват впечатления от посещенията си в разни екзотични страни и във всички тях присъства изречението "Ау, колко е мръсно!". В същото време, обаче, подминават като спрял влак хълмовете от хвърлени памперси, изпокъсани торби със смет и парцали, когато ежедневно изминават петдесетте метра от дома до паркинга или близката спирка на автобусите. Около Великден винаги масово се провежда някаква медийна акция за почистване, която само показва утопичното ни вярване, че за един ден можем да изчистим всичко, което иначе мърляме за останалите триста шестдесет и четири. За тези акции се знае, но за да няма неразбрали, няколко години подред оставях и напомняща табелка на входа в кооперацията, където живея. Истината е, че от десет апартамента и близо трийсет човека, населяващи ги, да чистим излизаме едва две-три. Все "обичайните заподозрени" или "лудите", както съм чувала да ни наричат зад гърба. И така си е - на никого не му се занимава да броди из храстите наоколо и да събира гнусотиите на съседите - къде по приятно е в съботния ден да отидеш на фитнес или просто да си поспиш в чистото легло! И което е още по-лошо, още на следващия ден същите тези хора, съперничещи по артистизъм на жената от началото на този текст, небрежно мятат от балконите си поредните пликчета с боклуци или съвсем без притеснения хвърлят фасове в двора, където дори играят децата им.

Желанието да цапаш невинаги е само проява на ниска култура. То може да бъде и реален социален протест. Точно заради това например в големите градове в по-бедните квартали лампите са изпочупени, автобусните спирки се трошат за една нощ, а графитите са навсякъде. Социалната агресия идва най-вече от хора, които изпитват такава към неуредиците в собственото си битие и държавата, причинила ги по някакъв начин. В този смисъл съвсем обясними са и част от мърлящините из нашите градове - наясно сме, че хич не сме цъфнали и вързали откъм кариери, финанси и реализация, че да очакваме народа масово да засажда мушката и да бди над чистотата на публичния тротоар.

При нас обаче има нещо друго. И то не е социално недоволство, изразено в граждански протест чрез унищожаване. У нас това е култура. То е традиция. То е начин на мислене. "Вкъщи да ми е чисто, пък навън да се оправят!" или "Що ще им чистя аз на другите!" Ей това - сакън да не се минеш да почистиш на някого (защото то никога не е за себе си, нали!) мотивира безкрайно много хора всеки ден, константно и необезпокоявано да си цапат. Ще си пусне билетчето от метрото на земята, вместо в кошчето. Ще си метне фаса в тревата наоколо. Ще отиде на пикник, ще се възмути, че не може да си намери чисто място от простаци, оставили си боклуците из природата, и когато най-накрая го намери, ще се постарае да го накендза по същия начин! На детето му ще му се припишка, а той ще го събуе насред града и ще го изпикае на воля до някое дръвче, защото "то детенце, какво толкова!". Детенце, ама в състава на произведенията, които излизат от отделителната му система, няма вакуумирани стерилни пакети с планински въздух! И това детенце утре, като стане голямо, ще започне да пикае по ъглите на сградите без изобщо да му минава през акъла, че прави нещо нередно.

Преди месец пътувах със самолет от София до екзотична и любима на българите пазарна дестинация. Докато се качвахме по стълбичката на самолета една майка, облечена видимо в дрехи на обща стойност поне над петстотин лева, примъкна четиригодишния си син встрани на съоръжението и най-спокойно го изпика пред цялата самолетна аудитория!

Мога само да кажа, че всички се усетихме щастливи, че не му се беше приакало...

Гласували общо: 1 потребители

☆ ☆ ☆ ☆ ☆