Александра Жекова

Александра е направила първите си стъпки на пясъка на Алепу, а е прокарала ски даже преди да проходи, така че едва ли някой в семейството й се е съмнявал накъде ще я духне вятърът. След ските, баща й я качва на сноуборд. После на сърф. Александра се научава да плува, да кара скейт, колело, уейкборд, зимни кънки, мотор... Май няма спорт, който да не е опитвала, даже минава и през айкидото, обаче то не й ляга така добре.

Няма да ти обясняваме колко е тежко да си спортист в България, как няма средства и условия, колко е трудно да се живее от професионален спорт, защото големите компании предпочитат да се рекламират с поп фолк певици, а не с атлети... Вместо това ще ти разкажем как протича ежедневието на Александра.

Най-късно в средата на май (около месец след приключването на активния състезателен сезон) се започва с тежка кондиционна подготовка за изграждане на специфични качества - издръжливост, сила. Към края на август вече се стъпва на сняг - обикновено в Нова Зеландия, в Аржентина или в Алпите - на глетчер. От септември до началото на декември се ходи на лагери в чужбина. През тези няколко месеца се кара нон-стоп 12 дни и се почива по една седмица. Покрай всичко това, Александра и учи висшето си образование.

Денят й е със задължително ставане в 8:00, без значение в колко си е легнала. Почват се тренировки цяла сутрин, на обяд дремва за 40 минути и после пак отива на следобедна тренировка. След това физиотерапия и подготовка на дъски, а пък ако накрая й остане някакво свободно време, чете и учи.

И между всички тези занимания Александра има няколко седмици в годината, в които може да се види със семейството и с приятелите си, да се разходи из любимата си София и да си поеме глътка въздух. В един от нетолкова заетите си дни Сани ни заведе на изложба в Двореца и ни събра очите в точка с разказите си за живота на професионалния спортист. И да, машина е.

Мислех си да стана палеонтолог. Това беше първата ми мечта. Втората беше свързана с изтребителите - исках да съм пилот. След това ме грабна киното и ми се щеше да се занимавам със спецефекти и грим.
А станах професионален атлет. От това живея.

По планините съм от ранна детска възраст - още не съм можела да ходя добре, когато са ме качили на ски.
Съзнателните ми спомени са някъде от четиригодишна. Помня как се спусках и много обичах да карам направо. Бях толкова мъничка, че трябваше да ме слагат на столчето на лифта на Тодорка и горе да ме смъкват. После по пистите си бях сама. Всички ме познаваха и прекарвах там голяма част от зимата.

Заобиколена съм от широко скроени и всестранно развити личности, тъй като познавам хора от всяка човешка сфера и дейност. И това е истинско богатство.
Сноубордистите са свободолюбиви хора, малко откачени, вечно търсят адреналина, вечно вървят по границата. И са интересни. Повечето.

Основните ми конкурентки са две канадки: Маел Рикър и Доминик Малте. Те са и най-добрите ми приятелки на тура. Това са хора, които изключително много уважавам, и ми е безкрайно приятно да се състезавам с тях и да се развиваме една друга. Стремим се всеки ден да сме по-добри.
Когато застанеш на стартовата врата заедно с още пет жени, знаеш, че трябва да направиш по-малко грешки и да вземеш доста правилни решения за кратък период от време. Ако спечелиш битката със себе си, която е по-скоро психологическа, ще победиш.

Не знам какво ще правя, след като спра да се състезавам. Интересувам се от реклама, спорт - мениджмънт, стратегия, маркетинг, арт и дизайн. Нямам все още идея кой път ще хвана, но според мен най-логично ще е да продължа със спорта и да бъда подкрепа за младите.

Златото не идва толкова бързо. Трябват ти поне осем години, в които да си в световния елит и да имаш константни резултати. Тогава изискванията ще имат покритие и целите могат да бъдат постигнати. В момента навлизам в най-силния си период.
От четири години съм сред петте най-силни в света, което е супер.

Офисът ми е в планината, във фитнес залата, на стадиона, в колата, в саковете ми.
Близо шест месеца от годината живея в два огромни сака. Единият е с екипировката, а другият - с някакви лични вещи, но тъй като винаги съм надвишила позволеното тегло, всяко пътуване е лимитирано до два чифта дънки и два тишърта.

Хората, с които работя, ме смятат за максималист. Казвали са ми го.
Сред приятелите си минавам за готина и малко откачена.
А иначе съм душица. Дори да нямам за себе си, винаги бих дала за другите. По много. Енергия, време, внимание, любов, пък за мен - каквото остане. Понякога ме уморява, но ме прави и щастлива.

На състезание винаги съм с едно кръстче от Йерусалим. Имам и разни енергийни камъни, които баща ми ми е подарил (смее се). Старая се да нося червен конец, понеже много очи ме гледат постоянно и все ще има някой да завиди, ако и да знае, че и на мен не ми е лесно.
Гледам да съм позитивно настроена, да се любувам на природата около мен и да черпя от енергията й. Това ме прави най-силна.
В елитния спорт трябва да си абсолютно хладнокръвен и да приемаш нещата като голям човек, защото стават грешки, които може да струват скъпо.

Оплаквам се на горкия ми баща. Той го изяжда първи - като мой треньор. Съветвам се с него по всякакви въпроси.
Рядко блокирам. Обикновено винаги знам какво искам и имам план за идните месеци по ден и по час. Ако нещо не ми дойде като решение от първия път, просто го обмислям отново.

Грешките са малко болезнени понякога, но са добри уроци.
Искам да се радвам на това, което имам, без да търся много повече.
Компромиси правя само за хора, на които силно държа.

Работата е удоволствие. Толкова съм благодарна, че така са ми се случили нещата, защото правя нещо, на което отдавам цялата си любов и страст.
Научих се на дисциплина и целеустременост. Научих се да мечтая, да бъда перфекционист, максималист, да обръщам внимание на детайлите и изобщо спортът ми отвори очите към света във всяко отношение.

Едно от най-хубавите неща, което може да се случи на човек, е да пътува. Аз, на тази скромна възраст от 25, съм обиколила почти всички континенти и съм видяла доста.
Амбициозна съм, но не бих минала през всичко и всички, за да успея. Просто имам високи цели и си ги гоня.

Преди няколко месеца направих генерална промяна в начина си на мислене. Сега почти нищо материално не ме интересува - всичко е красиво, духовно, емоция.
Прави ми впечатление, че в България голяма част от хората са много меркантилни и се страхуват да бъдат различни, да бъдат себе си.

Прекалявам с танците. Много обичам да танцувам и харесвам, когато съм в София, да излизам вечер, да слушам хубава музика... Проблемът е, че това е свързано с лягане извън моя спортен режим, което ми се отразява понякога.
Има много големи очаквания към мен, но повечето хора не си дават сметка как се случват нещата.

Никога не знам какво ще ми поднесе съдбата.
Иска ми се аз да съм измислила велкрото (смее се и си припомня филма, който е гледала за великото откритие „велкро"). Но представяте ли си пък колко щеше да е готино, ако аз бях измислила сноуборда...
Или поне да бях казала: „Радвай се на мига."

Освен на пистата, може да видиш Сани Жекова и като лице на благотворителните кампании Аз обичам спорта, България без дим и I can too, които може да подкрепиш и ти

 

Текст Боряна Телбис / Фотография Васил Танев

Александра е направила първите си стъпки на пясъка на Алепу, а е прокарала ски даже преди да проходи, така че едва ли някой в семейството й се е съмнявал накъде ще я духне вятърът. След ските, баща й я качва на сноуборд. После на сърф. Александра се научава да плува, да кара скейт, колело, уейкборд, зимни кънки, мотор... Май няма спорт, който да не е опитвала, даже минава и през айкидото, обаче то не й ляга така добре.

Няма да ти обясняваме колко е тежко да си спортист в България, как няма средства и условия, колко е трудно да се живее от професионален спорт, защото големите компании предпочитат да се рекламират с поп фолк певици, а не с атлети... Вместо това ще ти разкажем как протича ежедневието на Александра.

Най-късно в средата на май (около месец след приключването на активния състезателен сезон) се започва с тежка кондиционна подготовка за изграждане на специфични качества - издръжливост, сила. Към края на август вече се стъпва на сняг - обикновено в Нова Зеландия, в Аржентина или в Алпите - на глетчер. От септември до началото на декември се ходи на лагери в чужбина. През тези няколко месеца се кара нон-стоп 12 дни и се почива по една седмица. Покрай всичко това, Александра и учи висшето си образование.

Денят й е със задължително ставане в 8:00, без значение в колко си е легнала. Почват се тренировки цяла сутрин, на обяд дремва за 40 минути и после пак отива на следобедна тренировка. След това физиотерапия и подготовка на дъски, а пък ако накрая й остане някакво свободно време, чете и учи.

И между всички тези занимания Александра има няколко седмици в годината, в които може да се види със семейството и с приятелите си, да се разходи из любимата си София и да си поеме глътка въздух. В един от нетолкова заетите си дни Сани ни заведе на изложба в Двореца и ни събра очите в точка с разказите си за живота на професионалния спортист. И да, машина е.

Мислех си да стана палеонтолог. Това беше първата ми мечта. Втората беше свързана с изтребителите - исках да съм пилот. След това ме грабна киното и ми се щеше да се занимавам със спецефекти и грим.
А станах професионален атлет. От това живея.

По планините съм от ранна детска възраст - още не съм можела да ходя добре, когато са ме качили на ски.
Съзнателните ми спомени са някъде от четиригодишна. Помня как се спусках и много обичах да карам направо. Бях толкова мъничка, че трябваше да ме слагат на столчето на лифта на Тодорка и горе да ме смъкват. После по пистите си бях сама. Всички ме познаваха и прекарвах там голяма част от зимата.

Заобиколена съм от широко скроени и всестранно развити личности, тъй като познавам хора от всяка човешка сфера и дейност. И това е истинско богатство.
Сноубордистите са свободолюбиви хора, малко откачени, вечно търсят адреналина, вечно вървят по границата. И са интересни. Повечето.

Основните ми конкурентки са две канадки: Маел Рикър и Доминик Малте. Те са и най-добрите ми приятелки на тура. Това са хора, които изключително много уважавам, и ми е безкрайно приятно да се състезавам с тях и да се развиваме една друга. Стремим се всеки ден да сме по-добри.
Когато застанеш на стартовата врата заедно с още пет жени, знаеш, че трябва да направиш по-малко грешки и да вземеш доста правилни решения за кратък период от време. Ако спечелиш битката със себе си, която е по-скоро психологическа, ще победиш.

Не знам какво ще правя, след като спра да се състезавам. Интересувам се от реклама, спорт - мениджмънт, стратегия, маркетинг, арт и дизайн. Нямам все още идея кой път ще хвана, но според мен най-логично ще е да продължа със спорта и да бъда подкрепа за младите.

Златото не идва толкова бързо. Трябват ти поне осем години, в които да си в световния елит и да имаш константни резултати. Тогава изискванията ще имат покритие и целите могат да бъдат постигнати. В момента навлизам в най-силния си период.
От четири години съм сред петте най-силни в света, което е супер.

Офисът ми е в планината, във фитнес залата, на стадиона, в колата, в саковете ми.
Близо шест месеца от годината живея в два огромни сака. Единият е с екипировката, а другият - с някакви лични вещи, но тъй като винаги съм надвишила позволеното тегло, всяко пътуване е лимитирано до два чифта дънки и два тишърта.

Хората, с които работя, ме смятат за максималист. Казвали са ми го.
Сред приятелите си минавам за готина и малко откачена.
А иначе съм душица. Дори да нямам за себе си, винаги бих дала за другите. По много. Енергия, време, внимание, любов, пък за мен - каквото остане. Понякога ме уморява, но ме прави и щастлива.

На състезание винаги съм с едно кръстче от Йерусалим. Имам и разни енергийни камъни, които баща ми ми е подарил (смее се). Старая се да нося червен конец, понеже много очи ме гледат постоянно и все ще има някой да завиди, ако и да знае, че и на мен не ми е лесно.
Гледам да съм позитивно настроена, да се любувам на природата около мен и да черпя от енергията й. Това ме прави най-силна.
В елитния спорт трябва да си абсолютно хладнокръвен и да приемаш нещата като голям човек, защото стават грешки, които може да струват скъпо.

Оплаквам се на горкия ми баща. Той го изяжда първи - като мой треньор. Съветвам се с него по всякакви въпроси.
Рядко блокирам. Обикновено винаги знам какво искам и имам план за идните месеци по ден и по час. Ако нещо не ми дойде като решение от първия път, просто го обмислям отново.

Грешките са малко болезнени понякога, но са добри уроци.
Искам да се радвам на това, което имам, без да търся много повече.
Компромиси правя само за хора, на които силно държа.

Работата е удоволствие. Толкова съм благодарна, че така са ми се случили нещата, защото правя нещо, на което отдавам цялата си любов и страст.
Научих се на дисциплина и целеустременост. Научих се да мечтая, да бъда перфекционист, максималист, да обръщам внимание на детайлите и изобщо спортът ми отвори очите към света във всяко отношение.

Едно от най-хубавите неща, което може да се случи на човек, е да пътува. Аз, на тази скромна възраст от 25, съм обиколила почти всички континенти и съм видяла доста.
Амбициозна съм, но не бих минала през всичко и всички, за да успея. Просто имам високи цели и си ги гоня.

Преди няколко месеца направих генерална промяна в начина си на мислене. Сега почти нищо материално не ме интересува - всичко е красиво, духовно, емоция.
Прави ми впечатление, че в България голяма част от хората са много меркантилни и се страхуват да бъдат различни, да бъдат себе си.

Прекалявам с танците. Много обичам да танцувам и харесвам, когато съм в София, да излизам вечер, да слушам хубава музика... Проблемът е, че това е свързано с лягане извън моя спортен режим, което ми се отразява понякога.
Има много големи очаквания към мен, но повечето хора не си дават сметка как се случват нещата.

Никога не знам какво ще ми поднесе съдбата.
Иска ми се аз да съм измислила велкрото (смее се и си припомня филма, който е гледала за великото откритие „велкро"). Но представяте ли си пък колко щеше да е готино, ако аз бях измислила сноуборда...
Или поне да бях казала: „Радвай се на мига."

Освен на пистата, може да видиш Сани Жекова и като лице на благотворителните кампании Аз обичам спорта, България без дим и I can too, които може да подкрепиш и ти

 

Текст Боряна Телбис / Фотография Васил Танев

Гласували общо: 1 потребители

☆ ☆ ☆ ☆ ☆