Но станах свободен.
Важно ми е да не съм ограничен в начина, по който се изразявам. Не ми харесва, че хората трябва да се възприемат по един начин в професионален контекст и по друг в личния си живот. Все едно си тотално различно същество. А всъщност трябва да си отговорен и да си вършиш работата. Заобиколен съм от хора, които са много позитивни. И то чрез действията си, а не чрез това, което говорят.
Добрият екип е важен, защото ми позволява да правя повече неща. Моите способности всъщност са доста ограничени. Човек трябва да знае къде са му силните страни. Мисля, че вече знам своите и мога да се фокусирам над нещо. Смисълът на екипа е всеки да знае точното място за себе си и да не се бърка другаде. Провалите ми са много повече, отколкото успехи. За мен това е важно, защото иначе може да се надъхаш, че всичко е супер. Имам чувството, че повечето хора, когато постигнат нещо голямо, много рядко се замислят защо са го постигнали. Освен мисълта, че си страхотен, разбира се. Може да е било късмет, например... Но когато се провалиш, ако искаш да вървиш напред, със сигурност трябва да разбереш защо не си успял. Относно провалите, ето история: возих се в едно такси, в което шофьорът си имаше на таблото таблет и въртеше валутна търговия. И понеже аз се занимавам от десет години с това, се заговорихме. И той ми разказа, че имал малък инвестиционен фонд, но покрай кризата загубил всичко. Това го довело почти до тотален емоционален срив. Беше някъде около 55-56-годишен. Разказваше, че е станал таксиметров шофьор, просто за да се концентрира над нещо, да не мисли за неуспеха. Едновременно с това се занимава и с психологически практики. Много приятно впечатление ми направи този човек. В България си има страшно много възможности. Проблемът е, че хората не са готови да направят достатъчно, за да ги достигнат. Не казвам, че е лесно - става въпрос за квалификация, за години труд, за насока, за получаване на по-ниска заплата известно време, но не е ли навсякъде така? Да не би като отидеш в чужбина веднага да ти дават докторска степен? Забелязвам, че много по-малко хора имат желание да излизат в чужбина.
Според мен основният проблем е липсата на самочувствието, което те потиска до степен, че ти не виждаш смисъл да се образоваш. Забелязвам, че тук да се натискаш за нещо, да имаш хъс, не се възприема добре. А това, че хората имат амбиция, и драйв движи бизнеса във всяка по-развита държава. Колегите ми ме виждат по различен начин в зависимост от това колко са ми близки. Мнозина ме смятат за сериозен, което ме учудва.
Сред приятелите си минавам за странния. Въпреки че всичките ми приятели са странни по някакъв начин...
А по душа съм спокоен.
Още не съм се намерил съвсем къде съм. Затова правя толкова много неща, за да си открия средата.
Идеите идват, когато имаш време да мислиш, да се разходиш, да излезеш извън града... Единственото, от което се притеснявам, е един ден да не се събудя и да се окаже, че се чудя защо не съм направил нещо, когато съм имал възможност.
Блокирам, когато трябва да взимам лесни решения. Трудни взимам лесно (щраква с пръсти, б.а.), но какво да обядвам например е страшен проблем. Компромисите са недопустими, освен в личния живот.
От работата си научих да не се взимам насериозно. Покрай това се поражда възможността да си искрен, защото не се притесняваш от реакцията на човека отсреща; не се страхувам, че някой може да ме уволни... Защото мога много силно да викам (казва го тихо, б.а.)... Въпреки че не съм го правил, между другото... (още по-тихо, б.а.) Тези, които са се взели насериозно, изглеждат несериозни. Престорено, изкуствено, фалшиво. Личи си, когато някой прикрива несигурност или неспособност, или съмнение. Предпочитам, като не мога, да си кажа; като ме дразни нещо, да си го споделя; като не ми харесва някой, да не работя с него. Скачам в дълбокото, винаги когато мога. Дълбокото е всичко ново. Всичко, което ми е дискомфортно.
Успехът е еднократно, временно, преходно явление. Много хора цял живот се водят от един успех, който са постигнали преди време. Не е хубаво да се оставяш пасивно на базата на нещо. Постоянно се чувствам щастлив.
Най обичам да пътувам. Където и да е. Дали ще е с приятели, или сам... Всичко става. Много обичам и да пиша, защото обикновено става въпрос за голяма изолация, което е сред любимите ми неща. Никога не знам накъде.
Ще ми се аз да съм измислил джезвето. Е, това ли беше... (ами толкова, да, б.а.) Две поколения е вече по книжарниците и е твоя само срещу 10 лв Текст Боряна Телбис / Фотография Васил Танев
Боян е единственият човек, когото познаваме, който може да докара изречение като „Когато бях малък и се занимавах с маркетинг...". От визитката му вече си разбрал, че не го е свъртало още като младеж, така че е решил да си устрои малък спретнат бизнес и да види какво ще излезе от цялата работа. И няколко години по-късно взели, че го обявили за млад предприемач на Обединеното Кралство в класацията на списание Start Your Business. И сме сигурни, че сега леко ни се муси, че пак споменаваме тази пуста класация, дето постоянно говорят за нея, обаче ние можем да разкажем и историйка.
Та, значи, обикаля си Боян Бенев из китната Майка България по разни неотложни бизнес дела (с имоти някакви) и телефонът му звъни. „Хелоу, обаждаме ви се от списание Start Your Business и много искаме да ви включим в нашата класация на десетте най-успели млади предприемачи във Великобритания." „Страхотно, благодаря ви, сложете ме на седмо или на първо място." И тук не можем да цитираме друг отговор от страна на списанието освен: „?!!!". Ами, вижте какво, казал Боян, просто тези цифри са ми любимите и бих ви отказал, ако например искате да ме сложите на четвърто място.
Така или иначе Боян фигурира на първо място в тази класация и сме далеч от мисълта, че са го наредили точно там, защото 1 му е любимо число. Той самият обаче не обръща голямо внимание на подобни отличия - не защото скромничи излишно, а понеже е наясно, че няма как да се гордее с нещо такова цял живот. От успехи и класации не му е по-вкусна храната и не му става по-приятен разговорът с приятели.
Освен това бизнесът не му е самоцел. Предприемачеството е само едно от забавленията на Боян. Приятно му е да пише (негови са още и Малка книга за бизнеса и Малка книга за реалността) и му харесва да държи книгата си в ръце. Две поколения е оптимистична прогноза за България, но много малка част от нея е бизнес ориентирана. „Не съм се опитвал да правя плакатни послания, защото няма смисъл. Опитах се съвсем реалистично да видя къде сме в момента и накъде може да отидем."
Може би мнозина ще погледнат скептично на позитивизма на Боян (особено в ситуацията, в която е държавата в момента), но нека да прочетат Две поколения и тогава да видим.
Ето как да се настроиш: „... ако искаме да създадем нова визия за нашата страна, трябва да сме прагматични. Трябва да сме способни да видим колкото се може повече от картината. Крещейки „долу правителството", най-вероятно няма да постигнем нищо. Възможно е дори нещата да се влошат. Ако един безотговорен политик се хване за непоследователните оплаквания срещу правителството, най-лесното за него би било да се включи и той - „ако ни изберете, ще вдигнем пенсиите, ще вдигнем заплатите". Звучи ли ви познато?"
Не си спомням какъв мислех да стана като дете.
Но станах свободен.
Бизнесът не ми е интересен. Интересна ми е свободата, която той ти дава.
Важно ми е да не съм ограничен
в начина, по който се изразявам.
Не ми харесва, че хората трябва да се възприемат по един начин в професионален контекст и по друг в личния си живот. Все едно си тотално различно същество. А всъщност трябва да си отговорен и да си вършиш работата.
Заобиколен съм от хора, които са много позитивни. И то чрез действията си, а
не чрез това, което говорят.
Добрият екип е важен, защото ми
позволява да правя повече неща. Моите способности всъщност са доста ограничени.
Човек трябва да знае къде са му силните страни. Мисля, че вече знам своите и
мога да се фокусирам над нещо. Смисълът на екипа е всеки да знае точното място
за себе си и да не се бърка другаде.
Провалите ми са много повече, отколкото успехи. За мен това е важно, защото иначе може да се надъхаш, че всичко е супер. Имам чувството, че повечето хора, когато постигнат нещо голямо, много рядко се замислят защо са го постигнали. Освен мисълта, че си страхотен, разбира се. Може да е било късмет, например... Но когато се провалиш, ако искаш да вървиш напред, със сигурност трябва да разбереш защо не си успял.
Относно провалите, ето история: возих се в едно такси, в което шофьорът си имаше на таблото таблет и въртеше валутна търговия. И понеже аз се занимавам от десет години с това, се заговорихме. И той ми разказа, че имал малък инвестиционен фонд, но покрай кризата загубил всичко. Това го довело почти до тотален емоционален срив. Беше някъде около 55-56-годишен. Разказваше, че е станал таксиметров шофьор, просто за да се концентрира над нещо, да не мисли за неуспеха. Едновременно с това се занимава и с психологически практики. Много приятно впечатление ми направи този човек.
В България си има страшно много възможности. Проблемът е, че хората не са готови да направят достатъчно, за да ги достигнат. Не казвам, че е лесно - става въпрос за квалификация, за години труд, за насока, за получаване на по-ниска заплата известно време, но не е ли навсякъде така? Да не би като отидеш в чужбина веднага да ти дават докторска степен?
Забелязвам, че много по-малко хора имат желание да излизат в чужбина.
Според мен основният проблем е липсата на самочувствието, което те потиска до
степен, че ти не виждаш смисъл да се образоваш. Забелязвам, че тук да се
натискаш за нещо, да имаш хъс, не се възприема добре. А това, че хората имат
амбиция, и драйв движи бизнеса във всяка по-развита държава.
Колегите ми ме виждат по различен начин в зависимост от това
колко са ми близки. Мнозина ме смятат за сериозен, което ме учудва.
Сред приятелите си минавам за странния. Въпреки че всичките ми приятели са странни по някакъв начин...
А по душа съм спокоен.
Никога не работя с хора, които не харесвам. Част от свободата е да
си избирам с кого да работя.
Още не съм се намерил съвсем къде
съм. Затова правя толкова много неща, за да си открия средата.
Идеите идват, когато имаш време да
мислиш, да се разходиш, да излезеш извън града...
Единственото, от което се притеснявам, е един ден да не се събудя и да се окаже, че се
чудя защо не съм направил нещо, когато съм имал възможност.
Блокирам, когато трябва да взимам
лесни решения. Трудни взимам лесно (щраква
с пръсти, б.а.), но какво да обядвам например е страшен проблем.
Компромисите са недопустими, освен в личния живот.
От работата си научих да не се
взимам насериозно. Покрай това се поражда възможността да си искрен, защото не
се притесняваш от реакцията на човека отсреща; не се страхувам, че някой може
да ме уволни... Защото мога много силно да викам (казва го тихо, б.а.)... Въпреки че не съм го правил, между другото...
(още по-тихо, б.а.)
Тези, които са се взели насериозно, изглеждат несериозни. Престорено, изкуствено, фалшиво. Личи си, когато някой прикрива несигурност или неспособност, или съмнение. Предпочитам, като не мога, да си кажа; като ме дразни нещо, да си го споделя; като не ми харесва някой, да не работя с него.
Скачам в дълбокото, винаги когато мога. Дълбокото е всичко ново.
Всичко, което ми е дискомфортно.
Успехът е еднократно, временно,
преходно явление. Много хора цял живот се водят от един успех, който са
постигнали преди време. Не е хубаво да се оставяш пасивно на базата на нещо.
Постоянно се чувствам щастлив.
Най обичам да пътувам. Където и да
е. Дали ще е с приятели, или сам... Всичко става. Много обичам и да пиша,
защото обикновено става въпрос за голяма изолация, което е сред любимите ми
неща.
Никога не знам накъде.
Ще ми се аз да съм измислил джезвето.
Е, това ли беше... (ами толкова, да, б.а.)
Две поколения е вече по книжарниците и е твоя само срещу 10 лв
Текст Боряна Телбис / Фотография Васил Танев