Започнах през 1965, тогава карах стаж тук в София. След часовете по теория, ни пращаха на практика по киносалоните. Тогава имаше много кина - Цанко Церковски, Севастопол, Москва, Димитър Благоев, Левски.
Как ти влезе в кръвта киното?
През 50-те години на миналия век нямаше киносалони на много места в страната. Тогава кинотехници обикаляха с подвижен прожекционен апарат, опъваха чаршаф на площада и започваха прожекцията. Хората си носеха от вкъщи столчета, сядаха и гледаха. Билети не се продаваха, беше свободно. Предполагам, че от общините покриваха разходите. И до днес си спомням първия филм, който ме запали по киното - Броненосецът „Потьомкин“ на Сергей Айзенщайн.
Той ли те омагьоса?
Ами, магия си е - да видиш как едни картинки се движат на екрана. Това по моловете не е същата магия, то е дигитална работа. Тук на лентата като се опъне можеш да видиш всяка отделна картинка, а като ги завъртиш и образите се движат по екрана. Филмът заживява - има живот и дух. За днешните деца не е същата магия, защото те свикват с образите и движението от мънички;,за тях не е нещо специално да гледат подвижни картинки. Сигурно старото кино им се струва първобитна работа (смее се).
Да - запалих се по киното и реших, че това ще ми е професията. Бях се влюбил в тази магия, в романтиката от тракането на машината и миризмата на кинолентата. Завърших техникум в София - тогава имаше професия киномеханик. Това бяхме специалисти, подготвяни за работа в киномрежата, където прожектирахме филмите.
Какво се случваше, след като завършвахте това училище?
След техникума ни разпределяха по кината. Нас младите ни пращаха по подвижните кина, защото по-лесно понасяме живот и работа на път. И аз така, с една подвижна машинка обикалях селата на Хасковски окръг. Имах един мотор с дисаги - от едната страна стоеше прожекционният апарат, усилвателят от другата, колоните отзад на багажника, връзвах филмите и обикалях от село на село. Това беше и романтиката на киното - тогава по селата хората нямаха никакво друго забавление. Нямаше компютри, интернетът не беше изобретен, само тук-там имаше по някой служебен чернобял телевизор.
А не ти ли пречеше номадският живот?
Изобщо. Даже съм благодарен, че ме пратиха първо по селата с машинката, защото ако бях започнал направо в града, вероятно тая романтика нямаше да я видя. В провинцията не всички хора са с образование, някои дори не могат да четат бързо субтитрите. Тогава излизаше местният учител по български, четеше субтитрите на висок глас, всички слушаха, а след прожекцията имаше обсъждане на филма. Това сближаваше хората.
Доста време обикалях по селата с подвижния прожекционен апарат. После работих в Димитровград. През 1964 и 1965 бях карал стаж тук, във Влайкова, та познавах хората и ми беше лесно да се върна в това кино.
Защо избра точно него?
Защото е квартално кино. Кварталите са част от очарованието на София. В големите кина хората влизат и излизат, забравят лицата, никой никого не знае. А тук се познаваме целият квартал. Като се видим по улицата все ще се заприказваме, ще ме питат кой филм ще завъртим, кога ще докараме някой друг (смее се). Затова си предпочетох кварталното кино. И си пътувам всеки ден от Дървеница до тук.
Как поддържаш старата прожекционна апаратура в изправност?
Като стар Москвич - всеки ден потягаш това, почукваш онова, смазваш, развиваш. Трябва да се провери всичко, за да си сигурен, че ще има прожекция, ако е планирана.
Вече не произвеждат филми на ленти. Всичко е дигитално, защото е по-евтино и по-лесно за съхранение. Ама не е същата магия, пък и дисковете бързо се скапват. А я виж тук (вади няколко ролки със стари филми) - това са ленти на по 30, 40, че и отгоре години! Навремето имаше още една интересна част от занаята. Тъй като даваха само по едно копие за квартал, например тук започва прожекцията в 16:00, свършва първата ролка (един филм беше на няколко от по половин час), от другото кино идва някой, взима я и тича да я носи за прожекцията в 16:30. После взима втората, връща първата, да е тук за прожекцията в 18:00. То затова кварталните кина въртяха филмите през половин час едно от друго (смее се).
А прожектирате ли още филми на лента тук?
Само чат-пат, по поръчка. И то трябва да са филми, на които не е изтекъл лицензът. Но пък понеже ние сме читалищно кино - салона си го делим читалището и киното, тук се провеждат много други мероприятия. Има детски празници по Коледа, тук раздават свидетелствата на учениците. Имаме и концерти. Правим специални събития за исторически дати - Априлското въстание, Руско-турската война, Балканската война. Викаме лектори от университети и институти и покрай тези събития, въртим и документални филми. Така се прави и връзка с хората от квартала.
Колкото се променя, толкова някои неща си остават същите. Например през зимата идват ученици - бягат от час, пъхват се тук на топло и се крият. Питам ги: „Кой филм искате, деца?”, те си казват и им го пускам. През деня нямаме строга програма. Та филмът се върти, а те - кои го гледат, кои се хванали по двойки и си крадат по някоя целувка в тъмното (смее се).
Нужно ли е да се променят кината, за да оцелеят?
И сами виждате какво става - закриха малките киносалони и останаха само тия в моловете и мултиплексите. И за какво да се променят - ето Сердика тъкмо си обмениха киносалона, купиха модерна техника, ремонтираха залата и го затвориха. Изток се промени (смее се с лека горчивина) - стана супермаркет. Ти вече си пенсионер - не ти ли омръзва все още да пътуваш до тук и да работиш?
Нали ти разказах за миризмата на лентата и тракането на машината? То е като при шофьорите - влезе ли ти бензин в задника, не те оставя (смее се). Та това е - крастата ни държи по кината старите кинаджии. Не е заради парите - то тук с каквото изкараме от билетчета, плащаме наемите на филмите и ако остане нещо, взимаме заплати. Иначе с читалището, понеже сме заедно, то поема сметките за ток, вода и парно. Така съжителстваме.
Какви филми обичаш да гледаш?
Винаги са ми били любими музикалните филми. Ето тук си пазя един аржентински филм от 50-те години - Във възрастта на любовта. Катерина Валенте също много я харесвах. Иначе като деца обичахме военните филми, тогава имаше съветски филми на военна тематика. Както сега пък хлапетиите харесват екшъните.
(прихва) Смеем се с едни приятели, които като ме питат какво правя, им казвам, че основното ми задължение е да разходя сутрин кучката на жена ми (смее се). Иначе в квартала, в Дървеница, до реката сме си разработили едно местенце и си садим едно-друго - лучец, марулки. Жената пък сади цветя там.
Кои са ти любимите места в София?
Витоша е любимото ми място. Даже си мисля, че е любима на всеки софиянец, независимо дали е роден тук или е пришълец като мен. С жената си хващаме рейса от Симеоново и после вървим по пътеката към Алеко. А наобратно слизаме през Бистрица. Особено над Симеоново, покрай рекичката има толкова любими местенца. И минат, не минат десетина ден, хващам жената и се качваме нагоре, не може да се седи само в града. Само че сега годинките понапреднаха, та вече хитруваме и си хващаме лифта (смее се). Още истински истории за София, виж на staytrue.bg. Текст Ивайло Александров/ Фотография Венета Паунова
Включваме се в инициативата #StayTrueSofia на SoSofia и Ballantine’s в търсене на интересните образи на София. Но тези, за които не се сещаш веднага, а това най-често са хората, които имат най-любопитните истории - тези, които виждат града и хората му с други очи и пазят истинските му истории.
На staytrue.bg можеш да се запознаеш с музикантите на Народния, гид от Free Sofia Tour или продавач от символичния площад Славейков. Можеш да погледнеш на града отдолу през очите на обущар от емблематичен клекшоп, или отгоре в историята на директора на ТВ кула Копитото, и да чуеш истории за хората на столицата от фотографа на People of Sofia. София Нощем е видяна през погледа на Мартин Михайлов от Сторежа и Терминал 1, а за музикалните символи на София от 50 години разказват от първо лице Щурците.
Всички го знаят като Чичо Митко - човекът, който прожектира филмите в кино Влайкова. Някога е бил сред хората, които строят Димитровград, по-късно номадства с прожекционен апарат и киноекран из България, преди четвърт век започва работа в кварталното кино на ул. Иван Асен и е там до ден днешен - неизменна част от квартала и един от хората, които придават чар на София.
От колко време си в занаята?
Започнах през 1965, тогава карах стаж тук в София. След часовете по теория, ни пращаха на практика по киносалоните. Тогава имаше много кина - Цанко Церковски, Севастопол, Москва, Димитър Благоев, Левски.
Как ти влезе в кръвта киното?
През 50-те години на миналия век нямаше киносалони на много места в страната. Тогава кинотехници обикаляха с подвижен прожекционен апарат, опъваха чаршаф на площада и започваха прожекцията. Хората си носеха от вкъщи столчета, сядаха и гледаха. Билети не се продаваха, беше свободно. Предполагам, че от общините покриваха разходите. И до днес си спомням първия филм, който ме запали по киното - Броненосецът „Потьомкин“ на Сергей Айзенщайн.
Той ли те омагьоса?
Ами, магия си е - да видиш как едни картинки се движат на екрана. Това по моловете не е същата магия, то е дигитална работа. Тук на лентата като се опъне можеш да видиш всяка отделна картинка, а като ги завъртиш и образите се движат по екрана. Филмът заживява - има живот и дух. За днешните деца не е същата магия, защото те свикват с образите и движението от мънички;,за тях не е нещо специално да гледат подвижни картинки. Сигурно старото кино им се струва първобитна работа (смее се).
И реши да се занимаваш с кино?
Да - запалих се по киното и реших, че това ще ми е професията. Бях се влюбил в тази магия, в романтиката от тракането на машината и миризмата на кинолентата. Завърших техникум в София - тогава имаше професия киномеханик. Това бяхме специалисти, подготвяни за работа в киномрежата, където прожектирахме филмите.
Какво се случваше, след като завършвахте това училище?
След техникума ни разпределяха по кината. Нас младите ни пращаха по подвижните кина, защото по-лесно понасяме живот и работа на път. И аз така, с една подвижна машинка обикалях селата на Хасковски окръг. Имах един мотор с дисаги - от едната страна стоеше прожекционният апарат, усилвателят от другата, колоните отзад на багажника, връзвах филмите и обикалях от село на село. Това беше и романтиката на киното - тогава по селата хората нямаха никакво друго забавление. Нямаше компютри, интернетът не беше изобретен, само тук-там имаше по някой служебен чернобял телевизор.
А не ти ли пречеше номадският живот?
Изобщо. Даже съм благодарен, че ме пратиха първо по селата с машинката, защото ако бях започнал направо в града, вероятно тая романтика нямаше да я видя. В провинцията не всички хора са с образование, някои дори не могат да четат бързо субтитрите. Тогава излизаше местният учител по български, четеше субтитрите на висок глас, всички слушаха, а след прожекцията имаше обсъждане на филма. Това сближаваше хората.
Как попадна в кино Влайкова?
Доста време обикалях по селата с подвижния прожекционен апарат. После работих в Димитровград. През 1964 и 1965 бях карал стаж тук, във Влайкова, та познавах хората и ми беше лесно да се върна в това кино.
Защо избра точно него?
Защото е квартално кино. Кварталите са част от очарованието на София. В големите кина хората влизат и излизат, забравят лицата, никой никого не знае. А тук се познаваме целият квартал. Като се видим по улицата все ще се заприказваме, ще ме питат кой филм ще завъртим, кога ще докараме някой друг (смее се). Затова си предпочетох кварталното кино. И си пътувам всеки ден от Дървеница до тук.
Как поддържаш старата прожекционна апаратура в изправност?
Като стар Москвич - всеки ден потягаш това, почукваш онова, смазваш, развиваш. Трябва да се провери всичко, за да си сигурен, че ще има прожекция, ако е планирана.
Всички филми тук ли се прожектират на лента?
Вече не произвеждат филми на ленти. Всичко е дигитално, защото е по-евтино и по-лесно за съхранение. Ама не е същата магия, пък и дисковете бързо се скапват. А я виж тук (вади няколко ролки със стари филми) - това са ленти на по 30, 40, че и отгоре години! Навремето имаше още една интересна част от занаята. Тъй като даваха само по едно копие за квартал, например тук започва прожекцията в 16:00, свършва първата ролка (един филм беше на няколко от по половин час), от другото кино идва някой, взима я и тича да я носи за прожекцията в 16:30. После взима втората, връща първата, да е тук за прожекцията в 18:00. То затова кварталните кина въртяха филмите през половин час едно от друго (смее се).
А прожектирате ли още филми на лента тук?
Само чат-пат, по поръчка. И то трябва да са филми, на които не е изтекъл лицензът. Но пък понеже ние сме читалищно кино - салона си го делим читалището и киното, тук се провеждат много други мероприятия. Има детски празници по Коледа, тук раздават свидетелствата на учениците. Имаме и концерти. Правим специални събития за исторически дати - Априлското въстание, Руско-турската война, Балканската война. Викаме лектори от университети и институти и покрай тези събития, въртим и документални филми. Така се прави и връзка с хората от квартала.
Променя ли се публиката, която идва на кино във Влайкова през годините?
Колкото се променя, толкова някои неща си остават същите. Например през зимата идват ученици - бягат от час, пъхват се тук на топло и се крият. Питам ги: „Кой филм искате, деца?”, те си казват и им го пускам. През деня нямаме строга програма. Та филмът се върти, а те - кои го гледат, кои се хванали по двойки и си крадат по някоя целувка в тъмното (смее се).
Нужно ли е да се променят кината, за да оцелеят?
И сами виждате какво става - закриха малките киносалони и останаха само тия в моловете и мултиплексите. И за какво да се променят - ето Сердика тъкмо си обмениха киносалона, купиха модерна техника, ремонтираха залата и го затвориха. Изток се промени (смее се с лека горчивина) - стана супермаркет.
Ти вече си пенсионер - не ти ли омръзва все още да пътуваш до тук и да работиш?
Нали ти разказах за миризмата на лентата и тракането на машината? То е като при шофьорите - влезе ли ти бензин в задника, не те оставя (смее се). Та това е - крастата ни държи по кината старите кинаджии. Не е заради парите - то тук с каквото изкараме от билетчета, плащаме наемите на филмите и ако остане нещо, взимаме заплати. Иначе с читалището, понеже сме заедно, то поема сметките за ток, вода и парно. Така съжителстваме.
Какви филми обичаш да гледаш?
Винаги са ми били любими музикалните филми. Ето тук си пазя един аржентински филм от 50-те години - Във възрастта на любовта. Катерина Валенте също много я харесвах. Иначе като деца обичахме военните филми, тогава имаше съветски филми на военна тематика. Както сега пък хлапетиите харесват екшъните.
Какво правиш, когато не си на работа?
(прихва) Смеем се с едни приятели, които като ме питат какво правя, им казвам, че основното ми задължение е да разходя сутрин кучката на жена ми (смее се). Иначе в квартала, в Дървеница, до реката сме си разработили едно местенце и си садим едно-друго - лучец, марулки. Жената пък сади цветя там.
Кои са ти любимите места в София?
Витоша е любимото ми място. Даже си мисля, че е любима на всеки софиянец, независимо дали е роден тук или е пришълец като мен. С жената си хващаме рейса от Симеоново и после вървим по пътеката към Алеко. А наобратно слизаме през Бистрица. Особено над Симеоново, покрай рекичката има толкова любими местенца. И минат, не минат десетина ден, хващам жената и се качваме нагоре, не може да се седи само в града. Само че сега годинките понапреднаха, та вече хитруваме и си хващаме лифта (смее се).
Още истински истории за София, виж на staytrue.bg.
Текст Ивайло Александров/ Фотография Венета Паунова