Цветан Цветанов

Връзката на Цветан с радиото вече е навършила пълнолетие, но той казва, че е станал водещ по неволя. Ето какво се случило: петнайсетгодишен се обажда в местния михайловградски вестник, за да разбере кога трябва да вземе хонорара за свой публикуван разказ. Случайно вдига (не)подходящият човек - собственик на вестник, радио и телевизия и възкликва: „А! Вие звучите добре! Я, елате, че водещият ни влезе в казарма - искате ли да водите вместо него?" На следващия ден Цветан се явява по служба и оттогава измъкване няма.
По-късно започва да учи Книгоиздаване, но здравословен проблем обръща живота му наопаки. Цецо напълно губи слуха на едното си ухо, вследствие на тромб на слуховия нерв, а това е повече от достатъчно да изкара човек извън релси. Прекарва година, търсейки лечение, но без резултат. Прекъсва следването, изоставя свиренето, без работа е, без жилище. Въобще картинката не е като в приказките.
Късметът му се усмихва един ноемврийски ден - приятел го праща в политическото културно предаване Политура на Анюта Качева и Георг Краев, на което му трябвала рубрика, която „в пет минути да хваща някакви тънки неща в текстовете на New Model Army например". Шест месеца по-късно Цветан Цветанов става виден кадър на Програма Христо Ботев. Вечерният блок Аларма, в който се въртят петима водещи, се ражда няколко години по-късно. Прощъпулникът на фестивала Аларма Пънк Джаз е през 2008-а и в момента е на финалната права на деветото си издание.

Помниш ли как се запали по музиката въобще?
Запалих се по рокенрола от „Дяволския оркестър" на Стивън Кинг, където в едно отвъдно се появяват всички - от Джими Хендрикс до Бъди Холи. Така на 13 открих Хендрикс, на 15 вече много го слушах, а на 16 си дадох сметка, че той електрифицира и прави арт музика от нещо, което е по-старо. Тогава започнах да откривам Биг Бил Бруунзи, Блайнд Лемън Джеферсън и хора от времето, когато блусът си е бил точно блус.
През блуса открих джаза, както и това, до което всички блусари са стигнали (включително и Хюго Рейс) - музиката на Мали.

Имаш история тук, нали?
Да. Като радиоводещ си комуникирах с продуцентите от World Circuit, които издаваха покойния вече крал на блуса Али Фарка Туре. Когато попитах за интервю с него, те казаха: „Имаш късмет, защото идва в Европа за първи път от 10 години. Но първо - можеш ли да намериш Кремона (китара с две дупки, спряна от производство през 71-а, б. а.)?" Мога, защо? „Не знаеш ли, че първият концерт на Али Фарка Туре бил през 68-а на Младежкия фестивал в София и той си купил първата китара оттам. Кремона. Но през 80-те я загубил и оттогава иска такава".
Аз съм се учил на Кремона, но китарата беше при един приятел. Взех я, намерих и още една, а до концерта оставаха два дни. Тогава Дейв от World Circuit прецени, че ще му е по-евтино да ги доставя аз, вместо да ги пращам по куриер. Така отидох на един от важните концерти на Али Фарка Туре - малко преди второто му Грами и година, преди да почине. Дадох му китарата, а той, като я видя, се разплака.

Откъде се появи идеята за радиофестивал?
Когато през 90-те излезе BBC Sessions на Led Zeppelin, където всичките им песни звучаха двайсет пъти по-интересно, отколкото в албумите, си казах: „Ето какво може да направи едно радио." BBC sessions, разбира се, е друг формат. Но първата идея беше концертите да се случват в студио и да звучат по радиото, докато текат.
Така през 2008-а с група Osil Amuk решихме да направим концерт на живо от Първо студио в една петък вечер. Падаше се Хелоуин, на следващия ден беше празника на програма Христо Ботев. Това е хубаво съвпадение, защото в тежка институция, като тази, в която работя, лесно може да объркаш будители с чудовища (смее се).

Как мина първият път?
Получи се. Направихме още два. Идеята беше всеки месец да има по един. Януарският с група Джезве (която за съжаление вече не съществува) напълни Първо студио и си казахме, че по-добре да има фестивал два пъти годишно - пролетен и есенен.
Направихме концерти на почти всички БГ групи с по-интересна музика. А за чуждестранните банди - имам си база данни от хора, които искам да бъдат поканени. Гледам винаги да има и по някоя премиера.
Исках първите 20-30 концерта да са безплатни, за да се получи раздвижване. Но може би това беше грешка. До ден днешен някои хора роптаят колко са скъпи билетите. Затова например беше някак грозно, когато една от формациите на Александър Евтимов-Шаманчето и Георги Дончев свири в радиото с вход свободен и имаше 500 души. А на концерт шест месеца по-късно с билет 5 лв. дойдоха 40 души.

Тогава как успява да се финансира такова начинание?
Получавам институционална подкрепа в рамките на около десет процента от необходимите средства. На спонсори почти никога не мога да разчитам. Фестивалът все пак е под шапката на държавна институция и тежки компании рядко искат да се ангажират. Основно разчитам на билети. И на заеми - вече дължа шейсет хиляди. Но след като има хора, за които това събитие значи нещо, си е струвало. Пък и винаги има вратичка. Един от чичовците на жената на брат ми е главен инженер на нефтена платформа над Абърдийн - мога да заработя там парите.

Музикантите влизат ли в положение?
За този формат на фестивала много от тях влизат в положение и свирят за доста по-малко пари.
Рамбо Амадеус е добър пример. Mixtape 5 се напълни. Но ако се бяха продали още 30 билета, щяхме да сме го избили. След концерта отидох да му дам хонорара. Имахме договорка да му дам и 150 лв. за бензин - деляхме ги с организатора от Ниш. Той ме попита: „Отгоре ли си?", „С малко съм отдолу," - отговорих. - „Остави, тези за пътя ще ги платят хората от Ниш. Те имат," каза Рамбо.

Разкажи за някой концерт, който не си организирал ти.
Отидох в Словения да чуя Джон Зорн с най-голямата му all stars банда Electric Masada. Смених доста транспорт, за да стигна навреме. И попаднах на репетиция заедно с най-добрия словенски музикален фотограф - Жига Коритник. Той с огромните си артилерии, аз с малкото апаратче в джоба.
Но Джон Зорн е човек, който не дава да го снимат и не обича журналисти. Казват, че е любезен веднъж на десет години. Явно беше точният момент, защото се усмихна и каза: „Заповядайте, снимайте колкото искате, защото на концерта няма да дам на никой."
После някак попаднах и на вечерята с музикантите...
Е, как се попада случайно на такива места?
Това беше в Цанкарев дом, тяхното НДК, където има доста странни коридори. Заговаряш се с някой, тръгваш, озоваваш се в някаква зала и те канят да седнеш.
Бях на масата на Джон Зорн и някой изтърси: „Ето това момче е сменило два автобуса и три влака, за да стигне навреме за този концерт." Зорн ме погледна, каза на другите да станат и започнаха да ръкопляскат.
Хубава история.
Има още. След концерта реших да остана малко и, докато се разхождах, засякох Тревър Дън (басиста на Electric Masada) да се шляе. Той ми каза, че има концерт с Fantomas след два дни. Останах и за него и записах интервю с Дън. Бях на крачка да се доредя и до Майк Патън - беше приветлив и непсихеделичен. Но каза „три интервюта" и го дадоха на словенските медии.

Как върви в БНР?
Попаднах там на 21, а човек, когато е млад, е глупав. Демонстрирах ерудиция и това издразни или обиди някои хора. Затова моето положение там не е от най-добрите.
Как така?
Правех предавания, в които засипвах с информация. Вдигнах и продуктивността малко, а там това не трябва да се случва - така някак лъсва това, че никой нищо прави.
Почнах и да си монтирам интервютата - разбира се, не са били перфектни, но идеята беше да бъдат излъчени, когато трябва, а не след три седмици, защото „те са си ценни завинаги".
Отново имаше обидени. В тези институции е така: „Ти нямаш музикално образование, ще ми говориш за музика", „Ти нямаш литературоведско образование, ще ми каниш писатели", „Ти нямаш техническо образование - ще ми монтираш".
Но да имаш предаване за джаз и да не знаеш кой е Орнет Колман, значи, че просто трябва да си ходиш.

Остава ли ти време и за друго?
Според мен на около две години трябва да правиш нещо ново, за да не потънеш в рутината. Наскоро с Пенчо Попов-Чугра направихме едно абсурдистко предаване по Бинар с видеострийминг - Изповедта на Яростин Зезула. Не е ясно дали Яростин Зезула е вампирски княз от Великоморавия или е съвременна даркуейв звезда с наднормено тегло, но това е една личност, за която говорят много хора.
Идеята беше да е нещо като радиокомикс. Смешно е , но не е комедия. По-скоро е дарк.
Просъществува четири броя, но ни закриха, въпреки че не е било некоректно спрямо аудиторията. Ние го продължаваме. Пускаме го в youtube. Не взимаме пари за това, но се забавляваме. Засега не ни пречи физически.

Не се ли уморяваш?
Да. Случвало ми се е да не спя и по три денонощия.
Как издържаш?
Прекалявам с енфието. Това е най-евтиният порок - по-евтин е от твърдия алкохол и от цигарите. С него замествам донякъде кафето - не е хубаво да пиеш по осем на ден.
Мечтая да седна на един балкон, да си изключа интернета и телефона и цял ден да люпя семки и да размишлявам.

На чий концерт искаш да отидеш?
От по-известните Sigur Ros бих видял с удоволствие. Разбира се, и Бьорк. И понеже тръгнах на исландска вълна - от по-непопулярните бих гледал Slowblow - групата на исландско-датския режисьор Дагур Кари. Много приятна - мрачничка, акустична.
Когато спрях да чувам с едното си ухо, се изплаших да не оглушея напълно и затова тръгнах по концерти и фестивали - исках да чуя каквото мога от любимите си групи. Но доста хора бих видял за втори или трети път.

Текст Нели А. Калчева / Фотография Васил Танев

Връзката на Цветан с радиото вече е навършила пълнолетие, но той казва, че е станал водещ по неволя. Ето какво се случило: петнайсетгодишен се обажда в местния михайловградски вестник, за да разбере кога трябва да вземе хонорара за свой публикуван разказ. Случайно вдига (не)подходящият човек - собственик на вестник, радио и телевизия и възкликва: „А! Вие звучите добре! Я, елате, че водещият ни влезе в казарма - искате ли да водите вместо него?" На следващия ден Цветан се явява по служба и оттогава измъкване няма.
По-късно започва да учи Книгоиздаване, но здравословен проблем обръща живота му наопаки. Цецо напълно губи слуха на едното си ухо, вследствие на тромб на слуховия нерв, а това е повече от достатъчно да изкара човек извън релси. Прекарва година, търсейки лечение, но без резултат. Прекъсва следването, изоставя свиренето, без работа е, без жилище. Въобще картинката не е като в приказките.
Късметът му се усмихва един ноемврийски ден - приятел го праща в политическото културно предаване Политура на Анюта Качева и Георг Краев, на което му трябвала рубрика, която „в пет минути да хваща някакви тънки неща в текстовете на New Model Army например". Шест месеца по-късно Цветан Цветанов става виден кадър на Програма Христо Ботев. Вечерният блок Аларма, в който се въртят петима водещи, се ражда няколко години по-късно. Прощъпулникът на фестивала Аларма Пънк Джаз е през 2008-а и в момента е на финалната права на деветото си издание.

Помниш ли как се запали по музиката въобще?
Запалих се по рокенрола от „Дяволския оркестър" на Стивън Кинг, където в едно отвъдно се появяват всички - от Джими Хендрикс до Бъди Холи. Така на 13 открих Хендрикс, на 15 вече много го слушах, а на 16 си дадох сметка, че той електрифицира и прави арт музика от нещо, което е по-старо. Тогава започнах да откривам Биг Бил Бруунзи, Блайнд Лемън Джеферсън и хора от времето, когато блусът си е бил точно блус.
През блуса открих джаза, както и това, до което всички блусари са стигнали (включително и Хюго Рейс) - музиката на Мали.

Имаш история тук, нали?
Да. Като радиоводещ си комуникирах с продуцентите от World Circuit, които издаваха покойния вече крал на блуса Али Фарка Туре. Когато попитах за интервю с него, те казаха: „Имаш късмет, защото идва в Европа за първи път от 10 години. Но първо - можеш ли да намериш Кремона (китара с две дупки, спряна от производство през 71-а, б. а.)?" Мога, защо? „Не знаеш ли, че първият концерт на Али Фарка Туре бил през 68-а на Младежкия фестивал в София и той си купил първата китара оттам. Кремона. Но през 80-те я загубил и оттогава иска такава".
Аз съм се учил на Кремона, но китарата беше при един приятел. Взех я, намерих и още една, а до концерта оставаха два дни. Тогава Дейв от World Circuit прецени, че ще му е по-евтино да ги доставя аз, вместо да ги пращам по куриер. Така отидох на един от важните концерти на Али Фарка Туре - малко преди второто му Грами и година, преди да почине. Дадох му китарата, а той, като я видя, се разплака.

Откъде се появи идеята за радиофестивал?
Когато през 90-те излезе BBC Sessions на Led Zeppelin, където всичките им песни звучаха двайсет пъти по-интересно, отколкото в албумите, си казах: „Ето какво може да направи едно радио." BBC sessions, разбира се, е друг формат. Но първата идея беше концертите да се случват в студио и да звучат по радиото, докато текат.
Така през 2008-а с група Osil Amuk решихме да направим концерт на живо от Първо студио в една петък вечер. Падаше се Хелоуин, на следващия ден беше празника на програма Христо Ботев. Това е хубаво съвпадение, защото в тежка институция, като тази, в която работя, лесно може да объркаш будители с чудовища (смее се).

Как мина първият път?
Получи се. Направихме още два. Идеята беше всеки месец да има по един. Януарският с група Джезве (която за съжаление вече не съществува) напълни Първо студио и си казахме, че по-добре да има фестивал два пъти годишно - пролетен и есенен.
Направихме концерти на почти всички БГ групи с по-интересна музика. А за чуждестранните банди - имам си база данни от хора, които искам да бъдат поканени. Гледам винаги да има и по някоя премиера.
Исках първите 20-30 концерта да са безплатни, за да се получи раздвижване. Но може би това беше грешка. До ден днешен някои хора роптаят колко са скъпи билетите. Затова например беше някак грозно, когато една от формациите на Александър Евтимов-Шаманчето и Георги Дончев свири в радиото с вход свободен и имаше 500 души. А на концерт шест месеца по-късно с билет 5 лв. дойдоха 40 души.

Тогава как успява да се финансира такова начинание?
Получавам институционална подкрепа в рамките на около десет процента от необходимите средства. На спонсори почти никога не мога да разчитам. Фестивалът все пак е под шапката на държавна институция и тежки компании рядко искат да се ангажират. Основно разчитам на билети. И на заеми - вече дължа шейсет хиляди. Но след като има хора, за които това събитие значи нещо, си е струвало. Пък и винаги има вратичка. Един от чичовците на жената на брат ми е главен инженер на нефтена платформа над Абърдийн - мога да заработя там парите.

Музикантите влизат ли в положение?
За този формат на фестивала много от тях влизат в положение и свирят за доста по-малко пари.
Рамбо Амадеус е добър пример. Mixtape 5 се напълни. Но ако се бяха продали още 30 билета, щяхме да сме го избили. След концерта отидох да му дам хонорара. Имахме договорка да му дам и 150 лв. за бензин - деляхме ги с организатора от Ниш. Той ме попита: „Отгоре ли си?", „С малко съм отдолу," - отговорих. - „Остави, тези за пътя ще ги платят хората от Ниш. Те имат," каза Рамбо.

Разкажи за някой концерт, който не си организирал ти.
Отидох в Словения да чуя Джон Зорн с най-голямата му all stars банда Electric Masada. Смених доста транспорт, за да стигна навреме. И попаднах на репетиция заедно с най-добрия словенски музикален фотограф - Жига Коритник. Той с огромните си артилерии, аз с малкото апаратче в джоба.
Но Джон Зорн е човек, който не дава да го снимат и не обича журналисти. Казват, че е любезен веднъж на десет години. Явно беше точният момент, защото се усмихна и каза: „Заповядайте, снимайте колкото искате, защото на концерта няма да дам на никой."
После някак попаднах и на вечерята с музикантите...
Е, как се попада случайно на такива места?
Това беше в Цанкарев дом, тяхното НДК, където има доста странни коридори. Заговаряш се с някой, тръгваш, озоваваш се в някаква зала и те канят да седнеш.
Бях на масата на Джон Зорн и някой изтърси: „Ето това момче е сменило два автобуса и три влака, за да стигне навреме за този концерт." Зорн ме погледна, каза на другите да станат и започнаха да ръкопляскат.
Хубава история.
Има още. След концерта реших да остана малко и, докато се разхождах, засякох Тревър Дън (басиста на Electric Masada) да се шляе. Той ми каза, че има концерт с Fantomas след два дни. Останах и за него и записах интервю с Дън. Бях на крачка да се доредя и до Майк Патън - беше приветлив и непсихеделичен. Но каза „три интервюта" и го дадоха на словенските медии.

Как върви в БНР?
Попаднах там на 21, а човек, когато е млад, е глупав. Демонстрирах ерудиция и това издразни или обиди някои хора. Затова моето положение там не е от най-добрите.
Как така?
Правех предавания, в които засипвах с информация. Вдигнах и продуктивността малко, а там това не трябва да се случва - така някак лъсва това, че никой нищо прави.
Почнах и да си монтирам интервютата - разбира се, не са били перфектни, но идеята беше да бъдат излъчени, когато трябва, а не след три седмици, защото „те са си ценни завинаги".
Отново имаше обидени. В тези институции е така: „Ти нямаш музикално образование, ще ми говориш за музика", „Ти нямаш литературоведско образование, ще ми каниш писатели", „Ти нямаш техническо образование - ще ми монтираш".
Но да имаш предаване за джаз и да не знаеш кой е Орнет Колман, значи, че просто трябва да си ходиш.

Остава ли ти време и за друго?
Според мен на около две години трябва да правиш нещо ново, за да не потънеш в рутината. Наскоро с Пенчо Попов-Чугра направихме едно абсурдистко предаване по Бинар с видеострийминг - Изповедта на Яростин Зезула. Не е ясно дали Яростин Зезула е вампирски княз от Великоморавия или е съвременна даркуейв звезда с наднормено тегло, но това е една личност, за която говорят много хора.
Идеята беше да е нещо като радиокомикс. Смешно е , но не е комедия. По-скоро е дарк.
Просъществува четири броя, но ни закриха, въпреки че не е било некоректно спрямо аудиторията. Ние го продължаваме. Пускаме го в youtube. Не взимаме пари за това, но се забавляваме. Засега не ни пречи физически.

Не се ли уморяваш?
Да. Случвало ми се е да не спя и по три денонощия.
Как издържаш?
Прекалявам с енфието. Това е най-евтиният порок - по-евтин е от твърдия алкохол и от цигарите. С него замествам донякъде кафето - не е хубаво да пиеш по осем на ден.
Мечтая да седна на един балкон, да си изключа интернета и телефона и цял ден да люпя семки и да размишлявам.

На чий концерт искаш да отидеш?
От по-известните Sigur Ros бих видял с удоволствие. Разбира се, и Бьорк. И понеже тръгнах на исландска вълна - от по-непопулярните бих гледал Slowblow - групата на исландско-датския режисьор Дагур Кари. Много приятна - мрачничка, акустична.
Когато спрях да чувам с едното си ухо, се изплаших да не оглушея напълно и затова тръгнах по концерти и фестивали - исках да чуя каквото мога от любимите си групи. Но доста хора бих видял за втори или трети път.

Текст Нели А. Калчева / Фотография Васил Танев

Гласували общо: 1 потребители

☆ ☆ ☆ ☆ ☆