Теодора: Калин е рекламист на 35 години, който е доста отегчен от безцелния си живот, въпреки престижната си работа. Един ден, съвсем случайно, среща на улицата Биляна - авантюристка, която не знае какво иска. Двамата са били заедно в детска банда, която е вършела пакости по цял ден. Изкарват пет дни заедно и си спомнят за мечтите, които са затрупали и за забравеното си обещание. Филмът е за избора дали да преследваш мечтите си или ще го караш така, както си живял и досега.
Той е нискобюджетна продукция, но се прави с изключителен ентусиазъм от замесените в него хора и въпреки ограничените ресурси, всички се раздават. Такава е съдбата му.
Георги: Никой не го възприема като работа, а всички се кефят на темата на филма, на сценария. Любовта към историята сплотява екипа. Как се роди историята?
Георги: Сценария го написахме през 2009 - тогава екипът тук беше съвсем отскоро заедно. Говорехме си как липсва филм, който да кореспондира директно с нас и да се асоциираме с него. Искахме филм за млади хора, които са били деца през 80-те, който да показва какви са били, за какво са мечтали и в какво са се превърнали. Казахме си, че след като никой друг не се е хванал да снима такъв филм, ще го направим ние.
Невена: Това всъщност е първият ни кинопроект заедно. Отидохме за 15 дни на морето заедно, с идеята да напишем хубава история. И се получи.
Теодора: Естествено, преди това имахме нахвърляни идеи, а по-късно мислихме и диалозите, но историята разгърнахме на морето. Искахме да разкажем за 80-те години така, както никой не го направи - през очите на децата. Защото винаги се подхожда с мрачни краски към режима, но го няма чистия поглед на детството от онова време. Зрителите сякаш не успяха да се влюбят в тия филми и си поставихме за цел да направим филм за тях и нас.
Тео: Ние доста добре се върнахме в тези години, защото на морето бяхме като на детски лагер.
Георги: Процесът беше много сладък, защото всеки започна да вади истории от съзнанието си без да има каквато и да е политическа окраска. Разказваме за онова време такова, каквото го видяхме като деца. За това как сме събирали разни неща, как сме фантазирали, как прибирахме каталозите на Neckermann…
Тео: ... за да си правим фунийки (смее се).
Георги: ... как гледахме на всеки, който е ходил в чужбина като на Господ. Историите сами си потекоха. Забелязал съм, че само като подкачиш някой от нашето поколение на тая тема и това цялото нещо се отприщва като един забравен език. Трудно ли избягахте от социализма като тема и акцент във филма?
Теодора: Социализмът присъства дотолкова, доколкото е фон, на който се развива действието; той е и ограничението, защото животът на тези деца протича по онова време. Но филмът е любовна история, разказва и за забравените детски мечти и обещания. Никак не вървеше да обвържем онази детска чистота с някакъв режим.
Теодора: С много тежък кастинг.
Тео: Те бяха към 200 деца.
Георги: Бяхме избрали главните герои като пораснали днес и децата трябваше да имат същата енергия като тях за кадрите от миналото, също и да си кореспондират визуално.
Теодора: Трябваше да напомнят на Иван Юруков и Теодора Духовникова.
Георги: Тук дойде едно от усложненията, защото има много готини деца, оказа се, че не са малко и школите, които подготвят малки артисти. Но като намерихме тези две хлапета, се влюбихме в тях.
Невена: Вчера им гледахме снимки, страхотни са!
Георги: Много е интересно, защото тези деца са на по 10-12 години, а родителите им са в нашата възраст (всички се смеят). И родителите преглеждат сценария със същия кеф, с който го писахме. Във Facebook коментират репликите на децата и се забавляват с тях.
Теодора: На децата, които играят тези роли трябва да им се обясни какво е стреляне с фунийки, какво означават лафове като “албански реотан”, “фецко” (смее се). Цялата терминология, играчките и игрите са им страшно непонятни и те се интересуват живо от всичко това от нашето минало.
Георги: Как да обясниш колко интересен ни беше каталога на Neckermann с цялото си разнообразие, когато днес всеки магазин е като в Neckermann.
Тео: То даже вече е гадно, защото всяка пощенска кутия в блоковете се задръства от различни каталози от магазините.
Георги: Има една реплика във филма от баща към детето му: “За какво са му толкова много играчки?” А навремето определено нямахме много играчки. Тео: Но пък фантазирахме повече. Колко от филма е през 80-те години и колко днес?
Невена: Горе-долу поравно.
Теодора: Водещата история е в настоящето, но чисто обемно, ретроспекциите са около половината от филма.
Теодора: Не успяхме да намерим финансиране - на няколко пъти кандидатствахме в НФЦ и получихме откази. Едва миналата година ни одобриха.
Тео: Явно за това време нещо се е променило без да разберем (смее се).
Невена: Всички пъти обаче бяхме много близо. Точно под чертата.
Георги: Това означава, че ако пуснат два филма за бюджетиране, ние сме третият. Преди 7 години явно приоритетите на киното бяха други. Хубавото е, че нашата тема е вечна. Любов, мечти, детство. Вие сте и създателите на Под Прикритие, как успяхте да напишете два толкова различни сценария - криминален сериал и романтичен филм?
Георги: Най-важното винаги са героите. Разликата е, че в Под Прикритие трябваше да измислим реалистични герои, които са много далече от нас, да им създадем биография, за да ги съживим. Докато в Дъвка за балончета героите са ни много близки и познати.
Теодора: Вярваме, че и зрителите ще се разпознаят. До каква степен ваши лични детски истории са влязли във филма?
Теодора: Почти изцяло. Усещанията, образите имат различни прототипи. Детството ни е послужило по-скоро за вдъхновение да разкажем една хубава история.
Георги: Всички истории са част от наши истински преживявания. Ние сме четирима и работим от страшно много време заедно и до такава степен вече се познаваме, че е абсолютно достатъчно да си разкажем нещо, за да стане една плътна история.Тео: Първите един-два дни май само си говорехме глупости (смее се).
Георги: Не знам защо сме се опитали да ги залостим някъде тези спомени по онова време преди 7 години.
Тео: А, аз за себе си знам - по онова време ходех с мацка, която беше със 7-8 години по-малка от мен и не исках да си проличи колко съм дърт (дружен смях).
Георги: Когато го писахме, бяхме на по 30 години и ето, че човек, който тогава е бил на 23 е нямало да избере историите ни, макар и вероятно да са му интересни.Тео: Ами тя не знаеше къде е бил Мавзолеят! А днешните 25-годишни младежи ще го разберат ли?
Теодора: Със сигурност, защото все пак филмът е любовна история, независимо, че се връща в една епоха малко преди тяхното детство. Всяко дете минава през емоции като първото влюбване, правенето на бели, наказанията в училище.
Георги: Децата във филма са банда от три момчета и едно момиче, като и трите момчета са влюбени в момичето. В един момент главните герои си обещават, че като пораснат, ще се оженят. Предполагам, че такива неща се случват и на днешните хлапета. Това е универсална тема, просто при нас фонът е този конкретен.
Тео: Замислих се, че ако сега съм тийнейджър и гледам този филм, вероятно ще ми е интересно да си представя живота тогава, ще си направя фунийка. Защо филмът се казва Дъвка за балончета?
Георги: Основна сюжетна линия са картинките от дъвки Turbo. И мислехме, че ако има едно нещо, което може да се ползва за символ на нашето детство, то това са дъвките с картинки. За съвременните деца дъвката не е нищо, а за нас беше нещо огромно. Дори само това показва доколко се е променил светът.
Теодора: Освен всичко друго, децата във филма почти истерично събират тези картинки - действието се движи около една липсваща картинка...
Тео: ... която никога не се пада. Това си е истински факт от живота - имаше една картинка, която всички търсеха като бялата лястовица. На нас номер 51 винаги ни се изплъзваше?
(всички избухваме в смях)
Георги: Нали?!
Тео: Нашата е 109. 51 беше ферарито. Имаше и други, които бяха супер редки, но номер 109 беше като Моби Дик - всеки я преследваше.
Теодора: Заглавието е съврзано с вечния спор дали, когато свърши сокът на дъвката, трябва да я изплюеш или да продължиш да дъвчеш. Това е метафората за живота на нашето изгубено поколение.
Георги: Сок му викахме като малки, но това е захарта, сладкото на дъвката. А животът е такъв, че трябва да продължиш да дъвчеш, дори когато сладкото го няма.
Невена: Темата на филма е, че това поколение сякаш не иска да порасне, не може да се примири с края на детството и липсващия сок.
Тео: В момента това правим - хвърляме дъвките дори преди да е свършило сладкото (смее се).
Георги: Имаме огромен избор и все не сме доволни от него. А вие събирали ли сте картинки от дъвки?
Всички в един глас: Да! Какви игри сте играли пред блока?
Теодора: О, много! Като започнем с кър...
Невена: ... стражари и апаши, ластик, ръбче...
Тео: ... кралю - порталю...
Георги: ... топчета... Няколко вида игри на топчета имаше. Как се казваха тези стъклените с шарените дъгички вътре?
Тео: Сирийчета. То навсякъде им казваха различно.
Георги: Да бе, сирийчета!
Тео: И на Star Wars си играехме. И на Седморката на Блейк, като за тая игра си правехме бластери от пръчка и празна тубичка от веро.
Георги: Нее, ти знаеш ли ние как ги правехме? Понеже бяхме до телефонния завод и оттам взимахме кабели, омотавахме ги около пръчка и я прокарвахме през средата на капачка от буркан - ставаха съвсем като във филма (смее се).
Тео: Ти представяш ли си сега да седнеш да си правиш играчка?
Теодора: И момичетата играехме на кър, и момчетата играеха на някои от игрите на ластик.
Георги: Момичетата играеха в къра, за да могат момчетата да ги опипат (смеят се).
Теодора: Играехме и на подаръци или на шише. Даже тази игра присъства в нашия филм.
Тео: И Дама Пика викахме, ама тя никога не идваше.
Георги: Ама всички имаха легенда как на някакъв приятел на приятел нещо му се е случило.
Теодора: Защо, при нас винаги се случваше нещо странно.
Тео: А, при теб сме сигурни! (смеят се) Имали ли сте обещания, които сте си давали или неща, за които съжалявате, че не сте направили?
Теодора: Аз даже имах един списък с неща, които си обещавах, че никога няма да правя като порасна.
Тео: Аз моя такъв списък май съм го задраскал. Защото при мен беше да не пропия, да не пропуша и да не прослушам метъл (бурен смях от всички).
Невена: И метъл ли не си искал да слушаш?
Тео: Ами, много страшни ми бяха метълистите от горните класове. Е, после естествено дадох чек на всичко (смее се). Текст Ивайло Александров/ Фотография Славея Йорданова
Дъвка за балончета е филм, родил се в главите на сценаристите Теодора Маркова, Георги Иванов, Тео Чепилов и Невена Кертова преди цели 7 години. Снимките покрай него тъкмо приключват след 20-дневен снимачен период. Филмът ще излезе догодина към края на лятото, но не се налага да чакаме и авторите му дотогава. Намерихме ги и бързаме да те срещнем с тях, за да ти разкажат и за филма, и за идеите за него. А, както се оказва - и за детството - и тяхното, а и нашето, защото този забавен разговор отключи много спомени. Приятно четене и ако си пазиш старите топчета, картинки от Turbo или списания Дъга - чукни пет!
Здравейте! Разкажете накратко за Дъвка за балончета.
Теодора: Калин е рекламист на 35 години, който е доста отегчен от безцелния си живот, въпреки престижната си работа. Един ден, съвсем случайно, среща на улицата Биляна - авантюристка, която не знае какво иска. Двамата са били заедно в детска банда, която е вършела пакости по цял ден. Изкарват пет дни заедно и си спомнят за мечтите, които са затрупали и за забравеното си обещание. Филмът е за избора дали да преследваш мечтите си или ще го караш така, както си живял и досега.
Той е нискобюджетна продукция, но се прави с изключителен ентусиазъм от замесените в него хора и въпреки ограничените ресурси, всички се раздават. Такава е съдбата му.
Георги: Никой не го възприема като работа, а всички се кефят на темата на филма, на сценария. Любовта към историята сплотява екипа.
Как се роди историята?
Георги: Сценария го написахме през 2009 - тогава екипът тук беше съвсем отскоро заедно. Говорехме си как липсва филм, който да кореспондира директно с нас и да се асоциираме с него. Искахме филм за млади хора, които са били деца през 80-те, който да показва какви са били, за какво са мечтали и в какво са се превърнали. Казахме си, че след като никой друг не се е хванал да снима такъв филм, ще го направим ние.
Невена: Това всъщност е първият ни кинопроект заедно. Отидохме за 15 дни на морето заедно, с идеята да напишем хубава история. И се получи.
Теодора: Естествено, преди това имахме нахвърляни идеи, а по-късно мислихме и диалозите, но историята разгърнахме на морето. Искахме да разкажем за 80-те години така, както никой не го направи - през очите на децата. Защото винаги се подхожда с мрачни краски към режима, но го няма чистия поглед на детството от онова време. Зрителите сякаш не успяха да се влюбят в тия филми и си поставихме за цел да направим филм за тях и нас.
Тео: Ние доста добре се върнахме в тези години, защото на морето бяхме като на детски лагер.
Георги: Процесът беше много сладък, защото всеки започна да вади истории от съзнанието си без да има каквато и да е политическа окраска. Разказваме за онова време такова, каквото го видяхме като деца. За това как сме събирали разни неща, как сме фантазирали, как прибирахме каталозите на Neckermann…
Тео: ... за да си правим фунийки (смее се).
Георги: ... как гледахме на всеки, който е ходил в чужбина като на Господ. Историите сами си потекоха. Забелязал съм, че само като подкачиш някой от нашето поколение на тая тема и това цялото нещо се отприщва като един забравен език.
Трудно ли избягахте от социализма като тема и акцент във филма?
Теодора: Социализмът присъства дотолкова, доколкото е фон, на който се развива действието; той е и ограничението, защото животът на тези деца протича по онова време. Но филмът е любовна история, разказва и за забравените детски мечти и обещания. Никак не вървеше да обвържем онази детска чистота с някакъв режим.
Как намерихте децата, които играят ролите?
Теодора: С много тежък кастинг.
Тео: Те бяха към 200 деца.
Георги: Бяхме избрали главните герои като пораснали днес и децата трябваше да имат същата енергия като тях за кадрите от миналото, също и да си кореспондират визуално.
Теодора: Трябваше да напомнят на Иван Юруков и Теодора Духовникова.
Георги: Тук дойде едно от усложненията, защото има много готини деца, оказа се, че не са малко и школите, които подготвят малки артисти. Но като намерихме тези две хлапета, се влюбихме в тях.
Невена: Вчера им гледахме снимки, страхотни са!
Георги: Много е интересно, защото тези деца са на по 10-12 години, а родителите им са в нашата възраст (всички се смеят). И родителите преглеждат сценария със същия кеф, с който го писахме. Във Facebook коментират репликите на децата и се забавляват с тях.
Теодора: На децата, които играят тези роли трябва да им се обясни какво е стреляне с фунийки, какво означават лафове като “албански реотан”, “фецко” (смее се). Цялата терминология, играчките и игрите са им страшно непонятни и те се интересуват живо от всичко това от нашето минало.
Георги: Как да обясниш колко интересен ни беше каталога на Neckermann с цялото си разнообразие, когато днес всеки магазин е като в Neckermann.
Тео: То даже вече е гадно, защото всяка пощенска кутия в блоковете се задръства от различни каталози от магазините.
Георги: Има една реплика във филма от баща към детето му: “За какво са му толкова много играчки?” А навремето определено нямахме много играчки.
Тео: Но пък фантазирахме повече.
Колко от филма е през 80-те години и колко днес?
Невена: Горе-долу поравно.
Теодора: Водещата история е в настоящето, но чисто обемно, ретроспекциите са около половината от филма.
Защо отне 7 години да се стигне до реализиране на проекта?
Теодора: Не успяхме да намерим финансиране - на няколко пъти кандидатствахме в НФЦ и получихме откази. Едва миналата година ни одобриха.
Тео: Явно за това време нещо се е променило без да разберем (смее се).
Невена: Всички пъти обаче бяхме много близо. Точно под чертата.
Георги: Това означава, че ако пуснат два филма за бюджетиране, ние сме третият. Преди 7 години явно приоритетите на киното бяха други. Хубавото е, че нашата тема е вечна. Любов, мечти, детство.
Вие сте и създателите на Под Прикритие, как успяхте да напишете два толкова различни сценария - криминален сериал и романтичен филм?
Георги: Най-важното винаги са героите. Разликата е, че в Под Прикритие трябваше да измислим реалистични герои, които са много далече от нас, да им създадем биография, за да ги съживим. Докато в Дъвка за балончета героите са ни много близки и познати.
Теодора: Вярваме, че и зрителите ще се разпознаят.
До каква степен ваши лични детски истории са влязли във филма?
Теодора: Почти изцяло. Усещанията, образите имат различни прототипи. Детството ни е послужило по-скоро за вдъхновение да разкажем една хубава история.
Георги: Всички истории са част от наши истински преживявания. Ние сме четирима и работим от страшно много време заедно и до такава степен вече се познаваме, че е абсолютно достатъчно да си разкажем нещо, за да стане една плътна история.Тео: Първите един-два дни май само си говорехме глупости (смее се).
Георги: Не знам защо сме се опитали да ги залостим някъде тези спомени по онова време преди 7 години.
Тео: А, аз за себе си знам - по онова време ходех с мацка, която беше със 7-8 години по-малка от мен и не исках да си проличи колко съм дърт (дружен смях).
Георги: Когато го писахме, бяхме на по 30 години и ето, че човек, който тогава е бил на 23 е нямало да избере историите ни, макар и вероятно да са му интересни.Тео: Ами тя не знаеше къде е бил Мавзолеят!
А днешните 25-годишни младежи ще го разберат ли?
Теодора: Със сигурност, защото все пак филмът е любовна история, независимо, че се връща в една епоха малко преди тяхното детство. Всяко дете минава през емоции като първото влюбване, правенето на бели, наказанията в училище.
Георги: Децата във филма са банда от три момчета и едно момиче, като и трите момчета са влюбени в момичето. В един момент главните герои си обещават, че като пораснат, ще се оженят. Предполагам, че такива неща се случват и на днешните хлапета. Това е универсална тема, просто при нас фонът е този конкретен.
Тео: Замислих се, че ако сега съм тийнейджър и гледам този филм, вероятно ще ми е интересно да си представя живота тогава, ще си направя фунийка.
Защо филмът се казва Дъвка за балончета?
Георги: Основна сюжетна линия са картинките от дъвки Turbo. И мислехме, че ако има едно нещо, което може да се ползва за символ на нашето детство, то това са дъвките с картинки. За съвременните деца дъвката не е нищо, а за нас беше нещо огромно. Дори само това показва доколко се е променил светът.
Теодора: Освен всичко друго, децата във филма почти истерично събират тези картинки - действието се движи около една липсваща картинка...
Тео: ... която никога не се пада. Това си е истински факт от живота - имаше една картинка, която всички търсеха като бялата лястовица.
На нас номер 51 винаги ни се изплъзваше?
(всички избухваме в смях)
Георги: Нали?!
Тео: Нашата е 109. 51 беше ферарито. Имаше и други, които бяха супер редки, но номер 109 беше като Моби Дик - всеки я преследваше.
Теодора: Заглавието е съврзано с вечния спор дали, когато свърши сокът на дъвката, трябва да я изплюеш или да продължиш да дъвчеш. Това е метафората за живота на нашето изгубено поколение.
Георги: Сок му викахме като малки, но това е захарта, сладкото на дъвката. А животът е такъв, че трябва да продължиш да дъвчеш, дори когато сладкото го няма.
Невена: Темата на филма е, че това поколение сякаш не иска да порасне, не може да се примири с края на детството и липсващия сок.
Тео: В момента това правим - хвърляме дъвките дори преди да е свършило сладкото (смее се).
Георги: Имаме огромен избор и все не сме доволни от него.
А вие събирали ли сте картинки от дъвки?
Всички в един глас: Да!
Какви игри сте играли пред блока?
Теодора: О, много! Като започнем с кър...
Невена: ... стражари и апаши, ластик, ръбче...
Тео: ... кралю - порталю...
Георги: ... топчета... Няколко вида игри на топчета имаше. Как се казваха тези стъклените с шарените дъгички вътре?
Тео: Сирийчета. То навсякъде им казваха различно.
Георги: Да бе, сирийчета!
Тео: И на Star Wars си играехме. И на Седморката на Блейк, като за тая игра си правехме бластери от пръчка и празна тубичка от веро.
Георги: Нее, ти знаеш ли ние как ги правехме? Понеже бяхме до телефонния завод и оттам взимахме кабели, омотавахме ги около пръчка и я прокарвахме през средата на капачка от буркан - ставаха съвсем като във филма (смее се).
Тео: Ти представяш ли си сега да седнеш да си правиш играчка?
Теодора, ти спомена първо кър - момичетата играехте ли го?
Теодора: И момичетата играехме на кър, и момчетата играеха на някои от игрите на ластик.
Георги: Момичетата играеха в къра, за да могат момчетата да ги опипат (смеят се).
Теодора: Играехме и на подаръци или на шише. Даже тази игра присъства в нашия филм.
Тео: И Дама Пика викахме, ама тя никога не идваше.
Георги: Ама всички имаха легенда как на някакъв приятел на приятел нещо му се е случило.
Теодора: Защо, при нас винаги се случваше нещо странно.
Тео: А, при теб сме сигурни! (смеят се)
Имали ли сте обещания, които сте си давали или неща, за които съжалявате, че не сте направили?
Теодора: Аз даже имах един списък с неща, които си обещавах, че никога няма да правя като порасна.
Тео: Аз моя такъв списък май съм го задраскал. Защото при мен беше да не пропия, да не пропуша и да не прослушам метъл (бурен смях от всички).
Невена: И метъл ли не си искал да слушаш?
Тео: Ами, много страшни ми бяха метълистите от горните класове. Е, после естествено дадох чек на всичко (смее се).
Текст Ивайло Александров/ Фотография Славея Йорданова