Филип Бояджиев

Филип е от хората, които приковават вниманието ти моментално. Не е нужно много време да те спечели на своя страна и да те въвлече в заниманията си, че даже и да му повярваш и да разбереш защо е избрал именно този път. Стои сто процента зад нещата, които прави и нищо не му коства да извади гайда от кожената си чанта - ей така, докато си бъбрим с кафето в ръка. На нас ни подари лично изпълнение на „Рипни Калинке", а на теб - историята си, която вдъхновява с целеустремеността и позитивизмa си.

Филип, разкажи ни с какво се занимаваш и какви са приоритетите в момента?
Занимавам се с много нещa, дори се описвам често като experience junky. Постоянно търся нови преживявания, които да ме обогатят и развият. Конкретно съм графичен дизайнер и се занимавам с изграждането на брандова идентичност и визуална комуникация. Заедно с колегите Кирил Златков и Боряна Зафирова създадохме студиото за дизайн FULLMASTERS. Набъркал съм се и в културната сфера с организацията на различни събития, последното от които беше фестивала Фотофабрика. От няколко месеца пък основното ми занимание е в Националната художествена академия и в частност катедра "Книга и печатна графика", където преподавам.

Не младееш ли за преподавател?
Мисля, че точно възрастта е една от силните ми страни. Много скоро съм минал по пътеката и разбирам добре проблемите, които изпитват понякога студентите. По този начин мога да предам опита си ефективно.

Каква е есенцията в работата ти?
Професията ни е изключително отговорна. Един дизайнер има реална възможност да възпитава обществото и трябва да бъде много отговорен в това си начинание. За мен преподаването е призвание и не трябва да се влияе от стереотипи. В специалността Книга и печатна графика се опитваме да стимулираме студентите да се развиват като художници и всеки от тях да намери своя път.

Кое е най-важното, което искаш да предадеш на студентите си?
На първо място искам да ги стимулирам да се развиват като личности и да не се плашат от предизвикателствата, независимо дали те са в личен или в професионален план. В дизайнерската професия няма работно време - ние живеем дизайн. Ето защо е много важно да развиваш - освен творческото и професионалното в себе си - теб самия. Дизайнът е решаване на проблеми от всякакъв характер, точно както е и в живота.

Трудно ли се прави култура в България?
Отговорите на този въпрос са два - да и не. Всичко зависи от гледната ти точка. Трудно се прави, защото - за жалост, голяма част от обществото ни е притиснато от битови проблеми и няма време, а пък какво остава за желание, да се обогати душевно. Аз вярвам, че средата възпитава. Лошото е, че в България резултатите са некачествени практики и криворазбрани ценности. Точно затова в един момент адресатът на културата се оказва една сравнително затворена група от индивиди. Въпреки усилията на много от нас да направим културата достъпна за всички, спечелените битки са малко, но пък ги има. Това ни мотивира да продължаваме, защото крайната цел е да спечелим войната! От друга страна не е толкова трудно, защото България е малка и неотъпкана територия с невероятно големи възможности. Тук конкуренцията е малка и възможността да се развихриш е сериозна. Важното е да не спираш. Хората все повтарят, че тук няма как да стане едно или друго нещо. Разбира се, че няма да се случи от само себе си - някой трябва да положи нужните усилия в правилната посока. Ето директна препратка към историята за неволята.

Място като Берлин много повече би ти отивало, не си ли мислил да заминеш?
За мое щастие още на 17 години живях в Германия за половин година, после във Виена и за кратко в Щатите. Успях бързо да разбера, че моето място е тук в България. Плюс това - както казваше моята любима учителка по литература, Марта Джалева: "Вие сте деца на света". Това е факт. С напредването на технологиите няма значение къде живееш - ти си гражданин на света. Питал съм се дали да не замина, но отговорът винаги е бил един и същ. За мен всеки един от нас има дълг да помогне на България с каквото може, за да покажем на света истинския си потенциал.

Само това ли те спира?
Спомням си в един от тези моменти на колебание дали да замина попаднах на видеото на Данчо Жечев в TEDxBG, в което той изтъква причините да останем в България. Това беше момент в моя живот в който бях стъпил с единия крак зад граница. След като изгледах въпросния материал повече не съм бил толкова близо до такова решение. Надявам се повече млади хора да си дадат реална сметка за ситуацията тук и да не гледат на чужбина като на ултимативното избавление от тукашната кочина.

Добре де, усещането да се бориш в безлкутурна среда не е ли прекалено демотивиращо?
Не, точно усещането за борба ме мотивира. Много е лесен пътят на примирението или бягството от проблемите, но за един идеалист като мен това не е вариант. Когато правя всичко по силите си да влияя позитивно на средата, спя спокойно. А това е важно за мен. За съжаление има много хора, които само мрънкат. Аз смятам, че можеш да си позволиш да недоволстваш само, ако правиш нещо в посока подобрение на ситуацията.

Как ще поздравиш вечно недоволните?
Погледнете първо себе си и после гледайте отвъд, защото пътят към промяна тръгва от индивида, а не идва свише, както масата очаква. Има една хубава поговорка в този контекст: Помогни си сам, за да ти помогне Господ.

Защо по-малкото е повече според теб?
Според мен в дизайна едно от най трудните неща е да знаеш кога да спреш и да не прекалиш, докато се опитваш да постигнеш най-доброто. Резултатът не се измерва в количество, качеството е в пъти по важно. Напоследък се старая да бъда лаконичен в графичния си изказ. Преди години си спомням как се опитвах да обясня всяка една идея на 100% чрез изображение, за да може всеки да я разбере. Оказа се обаче, че ако оставиш нещата в загадка с финес, резултатът е в пъти по-въздействащ. По този начин оставяш всеки зрител да намери своя прочит, а не налагаш собственото си его.

Къде между всичко дотук се вписва гайдата?
Ха! (смее се) Гайдата се вписва учудващо добре в конфигурацията. Много хора ме питат не е ли трудно, но отговорът е прост: като има желание няма невъзможни неща. Вече съм горд участник в гайдарския състав "Петко войвода", базиран в София, с който дори спечелихме наградата на публиката на гайдарското надсвирване в село Гела.

Как започна всичко?
От малък съм влюбен в българския фолклор, но така и не успях да преследвам тази си страст. На един концерт на страхотните квартет Еолина се запознах с Валя Балканска и гайдарят й Петър Янев. Разменихме няколко приказки и веднага попитах къде мога да се науча да свиря. Те ме поканиха да им гостувам в Смолян, но аз така и не успях да се организирам. Вярвам, че не му е било времето. Минаха няколко години и на 25-ия ми рожден ден моите прекрасни родители цъфнаха в столично заведение, облечени в носии и с гайда, която ми подариха. Беше незабравимо.

 

Кой е твоят добър пример в БГ за творчество и лайфстайл?
Моят добър пример са моите родители. Няма да спра да им благодаря за това, че ме стимулираха да бъда себе си и да се развивам. Те винаги приемат налудничавите ми идеи позитивно и ме подкрепят, което ми дава сили да продължавам напред.

Как зареждаш, когато си творчески изтощен?
Изтощението наистина е голямо и все повече разбирам колко е важна почивката. В един момент животът ми показа, че креативната енергия има лимит и трябва да почивам, за да мога когато се налага да бъда на 100%. Често се случва да имам задача, но да нямам идея. В такива ситуации просто живея. Няма значение дали чрез кино, театър, музика или литература - всяко едно нещо може да ме вдъхнови и да ми размърда мозъка. Най-вдъхновяващото обаче от всичко е предизвикателството, затова често се провокирам и вдигам високо летвата. Ако успея да се справя с нещата, чувството е неописуемо.

Къде в София можем да те засечем?
Навсякъде, където има хубава храна. Запален кулинар съм и обожавам да си угаждам. Иначе напоследък опитвам да разнообразявам и да пробвам повече различни места, затова ми е трудно да спомена конкретни. Харесвам местата със собствен стил и уют и - разбира се, отношение към детайлите.

Как се виждаш след 10 години? Изглеждаш ми като човек, който спонтанно би се запалил по ядрена физика. На прав път ли съм или греша?
Ооо, на много прав път си! Истината е, че нямам представа. Опивам се да живея тук и сега и да се радвам максимално на живота. Последните години си изградих философия, която съвместява в себе си идеята за това да следиш намеците на живота. Вярвам, че животът ни показва правилния път, но в много случаи ние сме заблудени от различни неща и не можем да го различим. Затова нямам очаквания и съм отворен към света. Както се казваше някъде: "Най- доброто предстои!".

Текст Елина Алексиева / Фотография (личен архив Филип Бояджиев)

Филип е от хората, които приковават вниманието ти моментално. Не е нужно много време да те спечели на своя страна и да те въвлече в заниманията си, че даже и да му повярваш и да разбереш защо е избрал именно този път. Стои сто процента зад нещата, които прави и нищо не му коства да извади гайда от кожената си чанта - ей така, докато си бъбрим с кафето в ръка. На нас ни подари лично изпълнение на „Рипни Калинке", а на теб - историята си, която вдъхновява с целеустремеността и позитивизмa си.

Филип, разкажи ни с какво се занимаваш и какви са приоритетите в момента?
Занимавам се с много нещa, дори се описвам често като experience junky. Постоянно търся нови преживявания, които да ме обогатят и развият. Конкретно съм графичен дизайнер и се занимавам с изграждането на брандова идентичност и визуална комуникация. Заедно с колегите Кирил Златков и Боряна Зафирова създадохме студиото за дизайн FULLMASTERS. Набъркал съм се и в културната сфера с организацията на различни събития, последното от които беше фестивала Фотофабрика. От няколко месеца пък основното ми занимание е в Националната художествена академия и в частност катедра "Книга и печатна графика", където преподавам.

Не младееш ли за преподавател?
Мисля, че точно възрастта е една от силните ми страни. Много скоро съм минал по пътеката и разбирам добре проблемите, които изпитват понякога студентите. По този начин мога да предам опита си ефективно.

Каква е есенцията в работата ти?
Професията ни е изключително отговорна. Един дизайнер има реална възможност да възпитава обществото и трябва да бъде много отговорен в това си начинание. За мен преподаването е призвание и не трябва да се влияе от стереотипи. В специалността Книга и печатна графика се опитваме да стимулираме студентите да се развиват като художници и всеки от тях да намери своя път.

Кое е най-важното, което искаш да предадеш на студентите си?
На първо място искам да ги стимулирам да се развиват като личности и да не се плашат от предизвикателствата, независимо дали те са в личен или в професионален план. В дизайнерската професия няма работно време - ние живеем дизайн. Ето защо е много важно да развиваш - освен творческото и професионалното в себе си - теб самия. Дизайнът е решаване на проблеми от всякакъв характер, точно както е и в живота.

Трудно ли се прави култура в България?
Отговорите на този въпрос са два - да и не. Всичко зависи от гледната ти точка. Трудно се прави, защото - за жалост, голяма част от обществото ни е притиснато от битови проблеми и няма време, а пък какво остава за желание, да се обогати душевно. Аз вярвам, че средата възпитава. Лошото е, че в България резултатите са некачествени практики и криворазбрани ценности. Точно затова в един момент адресатът на културата се оказва една сравнително затворена група от индивиди. Въпреки усилията на много от нас да направим културата достъпна за всички, спечелените битки са малко, но пък ги има. Това ни мотивира да продължаваме, защото крайната цел е да спечелим войната! От друга страна не е толкова трудно, защото България е малка и неотъпкана територия с невероятно големи възможности. Тук конкуренцията е малка и възможността да се развихриш е сериозна. Важното е да не спираш. Хората все повтарят, че тук няма как да стане едно или друго нещо. Разбира се, че няма да се случи от само себе си - някой трябва да положи нужните усилия в правилната посока. Ето директна препратка към историята за неволята.

Място като Берлин много повече би ти отивало, не си ли мислил да заминеш?
За мое щастие още на 17 години живях в Германия за половин година, после във Виена и за кратко в Щатите. Успях бързо да разбера, че моето място е тук в България. Плюс това - както казваше моята любима учителка по литература, Марта Джалева: "Вие сте деца на света". Това е факт. С напредването на технологиите няма значение къде живееш - ти си гражданин на света. Питал съм се дали да не замина, но отговорът винаги е бил един и същ. За мен всеки един от нас има дълг да помогне на България с каквото може, за да покажем на света истинския си потенциал.

Само това ли те спира?
Спомням си в един от тези моменти на колебание дали да замина попаднах на видеото на Данчо Жечев в TEDxBG, в което той изтъква причините да останем в България. Това беше момент в моя живот в който бях стъпил с единия крак зад граница. След като изгледах въпросния материал повече не съм бил толкова близо до такова решение. Надявам се повече млади хора да си дадат реална сметка за ситуацията тук и да не гледат на чужбина като на ултимативното избавление от тукашната кочина.

Добре де, усещането да се бориш в безлкутурна среда не е ли прекалено демотивиращо?
Не, точно усещането за борба ме мотивира. Много е лесен пътят на примирението или бягството от проблемите, но за един идеалист като мен това не е вариант. Когато правя всичко по силите си да влияя позитивно на средата, спя спокойно. А това е важно за мен. За съжаление има много хора, които само мрънкат. Аз смятам, че можеш да си позволиш да недоволстваш само, ако правиш нещо в посока подобрение на ситуацията.

Как ще поздравиш вечно недоволните?
Погледнете първо себе си и после гледайте отвъд, защото пътят към промяна тръгва от индивида, а не идва свише, както масата очаква. Има една хубава поговорка в този контекст: Помогни си сам, за да ти помогне Господ.

Защо по-малкото е повече според теб?
Според мен в дизайна едно от най трудните неща е да знаеш кога да спреш и да не прекалиш, докато се опитваш да постигнеш най-доброто. Резултатът не се измерва в количество, качеството е в пъти по важно. Напоследък се старая да бъда лаконичен в графичния си изказ. Преди години си спомням как се опитвах да обясня всяка една идея на 100% чрез изображение, за да може всеки да я разбере. Оказа се обаче, че ако оставиш нещата в загадка с финес, резултатът е в пъти по-въздействащ. По този начин оставяш всеки зрител да намери своя прочит, а не налагаш собственото си его.

Къде между всичко дотук се вписва гайдата?
Ха! (смее се) Гайдата се вписва учудващо добре в конфигурацията. Много хора ме питат не е ли трудно, но отговорът е прост: като има желание няма невъзможни неща. Вече съм горд участник в гайдарския състав "Петко войвода", базиран в София, с който дори спечелихме наградата на публиката на гайдарското надсвирване в село Гела.

Как започна всичко?
От малък съм влюбен в българския фолклор, но така и не успях да преследвам тази си страст. На един концерт на страхотните квартет Еолина се запознах с Валя Балканска и гайдарят й Петър Янев. Разменихме няколко приказки и веднага попитах къде мога да се науча да свиря. Те ме поканиха да им гостувам в Смолян, но аз така и не успях да се организирам. Вярвам, че не му е било времето. Минаха няколко години и на 25-ия ми рожден ден моите прекрасни родители цъфнаха в столично заведение, облечени в носии и с гайда, която ми подариха. Беше незабравимо.

 

Кой е твоят добър пример в БГ за творчество и лайфстайл?
Моят добър пример са моите родители. Няма да спра да им благодаря за това, че ме стимулираха да бъда себе си и да се развивам. Те винаги приемат налудничавите ми идеи позитивно и ме подкрепят, което ми дава сили да продължавам напред.

Как зареждаш, когато си творчески изтощен?
Изтощението наистина е голямо и все повече разбирам колко е важна почивката. В един момент животът ми показа, че креативната енергия има лимит и трябва да почивам, за да мога когато се налага да бъда на 100%. Често се случва да имам задача, но да нямам идея. В такива ситуации просто живея. Няма значение дали чрез кино, театър, музика или литература - всяко едно нещо може да ме вдъхнови и да ми размърда мозъка. Най-вдъхновяващото обаче от всичко е предизвикателството, затова често се провокирам и вдигам високо летвата. Ако успея да се справя с нещата, чувството е неописуемо.

Къде в София можем да те засечем?
Навсякъде, където има хубава храна. Запален кулинар съм и обожавам да си угаждам. Иначе напоследък опитвам да разнообразявам и да пробвам повече различни места, затова ми е трудно да спомена конкретни. Харесвам местата със собствен стил и уют и - разбира се, отношение към детайлите.

Как се виждаш след 10 години? Изглеждаш ми като човек, който спонтанно би се запалил по ядрена физика. На прав път ли съм или греша?
Ооо, на много прав път си! Истината е, че нямам представа. Опивам се да живея тук и сега и да се радвам максимално на живота. Последните години си изградих философия, която съвместява в себе си идеята за това да следиш намеците на живота. Вярвам, че животът ни показва правилния път, но в много случаи ние сме заблудени от различни неща и не можем да го различим. Затова нямам очаквания и съм отворен към света. Както се казваше някъде: "Най- доброто предстои!".

Текст Елина Алексиева / Фотография (личен архив Филип Бояджиев)

Гласували общо: 1 потребители

☆ ☆ ☆ ☆ ☆