Опитомява се, става по-поносима. Отваря се място за нова радост. Но нито е възможно, нито е нужно, тъгата и отчаянието да бъдат преборени или ликвидирани като кашлицата от някоя реклама. Тъгата е част от човешкото ни тяло, от условието да си жив.
А, много добре... (смее се). Митът за това, че добро изкуство става само ако живееш в лудница, безпътица, мизерия или обикновено мразене, ми е леко странен. Вярно, че тогава сигурно бих се занимавал с „Физика на радостта". Нека дойде такава нова реалност в радост, пък дали ще пиша или не, хич няма да е важно. Много от разказите в И всичко стана луна са създадени, докато сте били в манастир в Швейцария. Как напипвате средата, в която да пишете?
Писателят е особен вид хищник, който търси тишината като плячка. Асоциално животно. Получих покана за този манастир от швейцарска културна фондация и не мислих много. Там намерих време за писане. И здравословна доза самота. Беше си вид аскеза. Понякога е хубаво да го опиташ - да обърнеш гръб, да излезеш от света и да те няма шест месеца. Не знаех, че го мога. Как усещате София сега?
Като открит град. Протестите произведоха кинетична енергия, усещане за общност и отношения между непознати хора по улиците, каквито не помним. Въпросът е да се запази и пренесе всичко това и в „нормалното" време. Това ще значи, че протестът е създал култура, която трае по-дълго от въодушевлението и гнева.
Най-простото - чувствителност към другия. Да му се зарадваш, да те заболи, да изпиташ любопитство. Ако сме загубили тази природа, трябва да я набавим с култура. Борхес казва, че съди за литературата по хедонистичен начин - според удоволствието, което му дава. Вие? Трябва ли тя да прави и нещо друго?
Да ти спира дишането, нищо повече. Има автори, и Борхес е един от тях, след които гледаш по друг начин на всичко около себе си - жестове, облаци, стари карти и енциклопедии. И дишаш по друг начин.
В движение - пълен сакатлък. Чупил съм се 4-5 пъти - крака, ръце, на футбол, на волейбол и на улицата. Паля се, като играя. Не разбирам тези, които играят хладно и не им пука, когато падат. Играя тенис на маса, някой да се обади. Карам само колело, ама за последно в Берлин. Бях с патерици, връзвах ги на колелото и карах. Като спирах и свалях патериците, хората ме гледаха изумено. С какво ви изумяват децата?
С всичко. Те са сякаш от друг, по-добър род. Не знам кога ги превръщаме в човеци. В разказа си „Обащиняване" (включен в И всичко стана луна) представяте горчива метафора на детската нужда от привързаност. Каква е историята зад тази история?
Като дете, 8-9 годишен, живеех в едно малко градче, в квартира точно срещу училище за сираци. Всеки ден ги гледах как стоят на оградата, бяхме на едни години, представях си се ясно на тяхно място - децата това го могат, емпатия. Чудех се дали човек не може да си обащини, думата дойде после, някое дърво например. След като хората явно не стават за бащи. Миналата есен не знам откъде си спомних това и така се написа историята. В каква форма вие бихте се описали като баща?
Книга, която винаги ти е под ръка. Много творци описват детството си като мъчително в материалното и прекрасно в духовното. Имате ли сантимент към подобна формула?
Струва ми се, че детството е отвъд това деление. Само тогава можеш да бъдеш всичко, да се вживееш във всичко. Време, в което за първи и последен път те обичат безпричинно, поради едничкия факт, че съществуваш. И време, когато си практически безсмъртен. Срещали сте се с много големи съвременни писатели. Имали ли сте повратен разговор с някой от тях?
Наскоро срещнах Кенет Уайт, чиито книги четях екстатично като студент, даже едната така и не върнах на библиотеката, откъдето я бях взел. Този вече стар келт излъчваше толкова радост от живота, че се засрамих. Хубави разговори съм имал с Олга Токарчук, Херта Мюлер, Цветан Тодоров, Ларш Густафсон, Орхан Памук. Окуражаващо е да знаеш, че тези хора пишат някъде. Без кого не си представяте литературата?
Без онзи, който чете. Когато си отиде последният читател, можем да изключим лампата и компютъра. А може и да не съм прав, пишем също, за да спасяваме неща с думи. Мога да изброя имена, разбира се, но истината е, че всеки, който е разказал дори една история, е добавил нещо към къщата на литературата. Дори лошите разказвачи. Без слабите рицарски романи нямаше да имаме Дон Кихот. Сборниците с разкази И всичко стана луна и новото издание на И други истории
са в близката книжарница, издава Жанет 45 Текст Елица Николова / Фотография Васил Танев
И всичко стана луна на Георги Господинов дойде тъкмо навреме, за да си обзаведеш сянката с вълшебно му слово, към което не се наемаме да ти препоръчаме питие, честно. Ще ни разбереш от първата глътка в сборника, задъхвайки се в онези 8 минути и 19 секунди, които са ни отпуснати, след като слънцето окончателно спре и които - за какво друго стигат, освен да си вземеш лъжичка черешово сладко от хладилника? Също толкова прелъстителна покрай новата му книга (и третото издание на И други истории) е възможността да си поговорим с Георги не само за литература, но и за протести, спорт, детство - ей такива хедонистични неща.
Ироник на
отчаянието - така ви нарича ваш рецензент. Какво става, когато отчаянието бъде
хубаво изречено и, цитираме ви по повод протестите, тъгата бъде „изпята" и
„изтанцувана"?
Опитомява се, става по-поносима. Отваря се място за нова
радост. Но нито е възможно, нито е нужно, тъгата и отчаянието да бъдат
преборени или ликвидирани като кашлицата от някоя реклама. Тъгата е част от
човешкото ни тяло, от условието да си жив.
Замисляли ли сте се
как бихте творили в една абсолютно нова, необременена от миналото ни, реалност?
В нормалност, в радост.
А, много добре... (смее
се). Митът за това, че добро изкуство става само ако живееш в лудница,
безпътица, мизерия или обикновено мразене, ми е леко странен. Вярно, че тогава
сигурно бих се занимавал с „Физика на радостта". Нека дойде такава нова реалност
в радост, пък дали ще пиша или не, хич няма да е важно.
Много от разказите
в И всичко стана луна са създадени, докато сте били в манастир в Швейцария. Как
напипвате средата, в която да пишете?
Писателят е особен вид хищник, който търси тишината като
плячка. Асоциално животно. Получих покана за този манастир от швейцарска
културна фондация и не мислих много. Там намерих време за писане. И
здравословна доза самота. Беше си вид аскеза. Понякога е хубаво да го опиташ -
да обърнеш гръб, да излезеш от света и да те няма шест месеца. Не знаех, че го
мога.
Как усещате София
сега?
Като открит град. Протестите произведоха кинетична
енергия, усещане за общност и отношения между непознати хора по улиците,
каквито не помним. Въпросът е да се запази и пренесе всичко това и в
„нормалното" време. Това ще значи, че протестът е създал култура, която трае
по-дълго от въодушевлението и гнева.
Наскоро излезе
проучване, че обществото ни е едно от най-разединените в света. Има ли рецепти
за сплотеност?
Най-простото - чувствителност към другия. Да му се
зарадваш, да те заболи, да изпиташ любопитство. Ако сме загубили тази природа,
трябва да я набавим с култура.
Борхес казва, че
съди за литературата по хедонистичен начин - според удоволствието, което му
дава. Вие? Трябва ли тя да прави и нещо друго?
Да ти спира дишането, нищо повече. Има автори, и Борхес е
един от тях, след които гледаш по друг начин на всичко около себе си - жестове,
облаци, стари карти и енциклопедии. И дишаш по друг начин.
Как съвършенството
в словото се отразява на това какъв сте в движение - карате ли кайт, ски,
колело? Имате ли нужда да се вдетинявате?
В движение - пълен сакатлък. Чупил съм се 4-5 пъти -
крака, ръце, на футбол, на волейбол и на улицата. Паля се, като играя. Не
разбирам тези, които играят хладно и не им пука, когато падат. Играя тенис на
маса, някой да се обади. Карам само колело, ама за последно в Берлин. Бях с
патерици, връзвах ги на колелото и карах. Като спирах и свалях патериците,
хората ме гледаха изумено.
С какво ви изумяват
децата?
С всичко. Те са сякаш от друг, по-добър род. Не знам кога
ги превръщаме в човеци.
В разказа си „Обащиняване"
(включен в И всичко стана луна) представяте горчива метафора на детската
нужда от привързаност. Каква е историята зад тази история?
Като дете, 8-9 годишен, живеех в едно малко градче, в
квартира точно срещу училище за сираци. Всеки ден ги гледах как стоят на
оградата, бяхме на едни години, представях си се ясно на тяхно място - децата това
го могат, емпатия. Чудех се дали човек не може да си обащини, думата дойде
после, някое дърво например. След като хората явно не стават за бащи. Миналата
есен не знам откъде си спомних това и така се написа историята.
В каква форма вие
бихте се описали като баща?
Книга, която винаги ти е под ръка.
Много творци
описват детството си като мъчително в материалното и прекрасно в духовното. Имате
ли сантимент към подобна формула?
Струва ми се, че детството е отвъд това деление. Само
тогава можеш да бъдеш всичко, да се вживееш във всичко. Време, в което за първи
и последен път те обичат безпричинно, поради едничкия факт, че съществуваш. И
време, когато си практически безсмъртен.
Срещали сте се с
много големи съвременни писатели. Имали ли сте повратен разговор с някой от
тях?
Наскоро срещнах Кенет Уайт, чиито книги четях екстатично като
студент, даже едната така и не върнах на библиотеката, откъдето я бях взел.
Този вече стар келт излъчваше толкова радост от живота, че се засрамих. Хубави
разговори съм имал с Олга Токарчук, Херта Мюлер, Цветан Тодоров, Ларш
Густафсон, Орхан Памук. Окуражаващо е да знаеш, че тези хора пишат някъде.
Без кого не си
представяте литературата?
Без онзи, който чете. Когато си отиде последният читател,
можем да изключим лампата и компютъра. А може и да не съм прав, пишем също, за
да спасяваме неща с думи. Мога да изброя имена, разбира се, но истината е, че
всеки, който е разказал дори една история, е добавил нещо към къщата на
литературата. Дори лошите разказвачи. Без слабите рицарски романи нямаше да имаме
Дон Кихот.
Сборниците с разкази И всичко стана луна и новото издание на И други истории
са в близката книжарница, издава Жанет 45
Текст Елица Николова / Фотография Васил Танев