Герган Ценов - диригент с мисия

Кои са личностите, които са спомогнали за формирането ти като музикант и какво е най-ценното, което си научил от тях?
Преди всичко, това са моите родители. Те първи са възпитали у мен всички ония основни качества и умения, на базата на които всичко останало впоследствие се е надграждало. Родителите са всъщност тия, които създават благоприятната почва, в която някакви зрънца по-късно ще покълнат, ще израстат и ще дадат плод. А ако говорим конкретно за развитието ми като диригент и пианист, основни заслуги имат Васил Казанджиев и Джеймс ДеПрийст (съответно преподавателите ми по дирижиране от Националната академия в София и Джулиард Скуул в Ню Йорк), Росица Иванчева, Жени Захариева и Марк Пакман (съответно преподавателите ми по пиано от Музикалното училище в Пловдив, отново Националната академия в София и Университета Монтклер в САЩ). Но може би човекът и музикантът (като подчертавам дебело и двете категории) Васил Казанджиев е, човекът, който в най-силна и може би в най-широкоспектърна насока е повлиял върху музикалното ми мислене. Васил Казанджиев, както между другото и Иван Спасов и Константин Илиев, е рядък случай на музикант, който съчетава в себе си великолепен композитор, великолепен диригент и великолепен педагог и аз имам щастието да познавам всяка една от тия три еднакво значими страни от неговата музикална натура. Иван Спасов, с когото, за съжаление, имах възможност да работя за твърде кратко време, бе също много силна индивидуалност (и като човек и като творец) и много добре си спомням, че когато влизах в неговия ректорски кабинет в Музикалната академия в Пловдив, въздухът бе наситен с особено излъчване.

Ти си основател на ансамбъл “Ценов”, който представя български класически произведения пред нюйоркска публика. Как стигна до създаването му, какви трудности срещаш в развитието му?
До създаването на Камерен ансабъл “Ценов” се стигна, след като в един момент осъзнах, че българската музика е почти напълно непозната - както в чужбина, така и в България. И на всички, които биха ме обвинили, че преувеличавам, ще кажа, че имената дори на така наречените български “композитори-патриарси” не говори нищо на никого извън границите на родината ни. Не и по начина, по който говорят имената на Барток, Лютославски или Шнитке. Не защото нашите композитори са по-лоши, а защото ние, българите, практически сме обявили бойкот на своите собствени класици. Аз сериозно смятам, че българската публика може да разпознае по слух само две български произведения - Рапсодия “Вардар” на Панчо Владигеров и “Ръченицата” на Петко Стайнов (като повечето хора дори и не подозират, че “Ръченицата” е част от сюита).  Най-странното в случая с нашата музика е, че в България имаме създадени специални институции, чието единствено предназначение е да популяризира българската музика, но по една или друга причина тези институции също от своя страна са обърнали гръб на най-стойностното от музиката ни. Аз като диригент на моя ансамбъл постоянно съм раздвоен между гордостта и унижението, когато в Ню Йорк американци идват при мен след концерта и едновременно ни хвалят за великолепната музика, която сме изпълнили, но и в същото време ни упрекват, че сме крили тази музика толкова дълго време. За конкретни трудности по отношение на развитието на ансамбъла не мога да говоря. Естествено, набирането на средства (а те не са никак малко) за концертите ни е трудоемко начинание, но поне до този момент ансамбълът ни се ползва от изключителната и щедра подкрепа на много частни дарители и организации, които също намират мисията ни за значима и благородна.

Какви са причините, поради които дирижираш предимно българска музика? Как се справяш с осигуряването на нотен материал?
Причините да съсредоточа почти изцяло вниманието си върху българската музика е непримиримостта ми пред факта, че най-вероятно тази година Пета симфония на Шостакович ще бъде изпълнена за един милионен път, но в същата тази година най-вероятно няма да бъде изпълнена нито една българска симфония. Защо да направя поредното изпълнение на “Малка нощна музика” на Моцарт, когато знам, че в момента тя сигурно се изпълнява на поне 5 места в света? Освен това, не възнамерявам да допринасям за задълбочаването на кризата в музиката, която криза според мен до много голяма степен се дължи на безкрайното предъвкване на един и същ репертоар за сметка на шедьоври, които стоят дълбоко погребани.

Проблемът с нотния материал е безкрайно интригуващ. Баща ми обикаля по библиотеки и хранилища, за да ми набави партитури и щимове, които най-често са писани на ръка и така преди всеки един концерт на ансамбъла ми аз прекарвам около месец в поправяне на грешки преди да изпратя нотите на музикантите. А така в ръкопис са около 98% от съвременната българска музика. Също така много често съвсем загадъчно изчезват цели нотни материали. Миналата година изчезна материала на Концерта за флейта, 13 струнни инструмента и челеста на Божидар Спасов и моят приятел Тодор Гаджалов трябваше за броени дни да направи нова партитура и нов материал. Тази година изчезна материала на “Антична сюита” на Иван Бакалов и пак Тодор се притече в последния момент на помощ. Архивите на българските композитори не са описани, което е допълнително препятствие пред всеки един изпълнител.

Ако днес беше на 18 години и тепърва ти предстои да навлезеш в музикантската професия, какво би си казал от позицията на сегашния си опит?
Такъв въпрос, естествено, е невъзможен, тъй като ако можех от позицията на своя опит да взема решения на 18-годишна възраст, нямаше да допусна грешките, които съм допуснал, а на тези именно грешки вероятно се дължи съзряването ми. Но знам какво бих казал на някой 18-годишем младеж, който се занимава с музика: “Борбата е безмилостно жестока!” И, за съжаление, съвсем не толкова епична. Но си заслужава.

Защо избра Ню Йорк? Какво ти дава и какво ти взима? Би ли искал да живееш на друго място?
Отне ми около 12-13 години преди да обикна Ню Йорк, тъй като много дълго време страдах от типично българския синдром на “от Витоша по-високо нема и от Искаро по-дълбоко нема”. В момента не мога да си представя, че мога да живея на друго място, освен в Ню Йорк, защото това е мястото, на което не само имам пълната свобода да правя това, което искам, но имам свободата да мисля това, което искам, без да ми се налагат стандарти и без да съм зависим от каквато и да е конюктура. Ню Йорк също така ми помогна да преосмисля понятия като “патриотизъм” и “вярност към Родината”, така че днес с огромна гордост мога да кажа, че изпълнявам музиката на Васил Казанджиев и Иван Спасов не защото тя е българска, а защото тя е преди всичко великолепна музика.

Ти сравни потенциалното разрушаване на паметника “1300 години България” с изоставянето на болно дете и нарече тази идея първобитна. За съжаление, тя бе осъществена, въпреки явните протести на значими фигури в българската културна общност. Къде намираш мотивация да продължиш с проектите си в подобна среда?
Разрушаването на Паметника “1300 години България” бе едно варварско дело, каквото дело е било публичното изгаряне на книги през годините на Третия райх и каквото е било взривяването на църкви във времето на Сталинската диктатура. И тук за мен приключва целият дебат. Освен това, не възнамерявам да се вслушвам в мнението на тълпата по въпросите на творбите нито на Валентин Старчев, нито на тези на Лазар Николов. Защото някои от хората, които категорично се обявиха за събарянето на паметника на Старчев, са ми казвали, че не харесват и музиката на Лазар Николов. Което само ме прави още по-горд от позицията ми по отношение на този вече несъществуващ паметник. Що се касае до мотивацията, аз имам едно безценно качество и то е, че ако съм убеден в каузата си, нищо не може да ме огорчи или спре по пътя ми към нейното практическо реализиране. И когато в Ню Йорк американци ми кажат, че са ги побили тръпки по време на втората част на Концерта за оркестър на Лазар Николов, аз съм склонен да вярвам по-скоро на тия тръпки, отколкото на тръпките на хора, които крещят: “Събаряй!”

Съпругата ти е прекрасна цигуларка и темпераментна личност, с която често работите заедно. Съвпадат ли разбиранията ви за музиката и как решавате споровете, когато има разминаване?
С Диляна сме изключително различни и дори противоположни в много отношения, което е страхотно, тъй като аз като все по-убеден диалектически материалист смятам, че от конфликта между тезата и нейната антитеза се ражда плодотворният синтез. Истината е, че тя е моят най-близък другар и съветник, който с прагматизма си и с трезвата си оценка балансира моя по принцип фантазьорско-идеалистичен характер.

След броени дни ти предстои концерт със Софийска филхармония, а програмата отново е изцяло българска - “Илюминации” на Васил Казанджиев, “Песни на мъртвите” на Иван Спасов и последната Шеста симфония на Константин Илиев. Умишлено ли е това дълбоко навлизане във вътрешния духовен свят на човека и има ли конкретно послание, което би искал да предадеш на слушателите си?
Поканата от страна на Софийска филхармония да направим съвместен концерт бе отправена с изричната уговорка от тяхна страна, че концертът ще включва само произведения на български композитори, като новият директор на филхармонията, Найден Тодоров, ми предостави пълната свобода аз лично да подбера програмата. Избрах тези конкретни композитори, тъй като част от мисията ми по отношение на българската музика е да представям шедьоври на наши композитори-класици, които навремето, по една или друга причина, не са получили шанса, който заслужават. Проектът ми ще е завършен, когато в България произведенията на Васил Казанджиев започнат да се изпълнява толкова често, колкото често се изпълняват например произведенията на Пендерецки в Полша или тези на Шнитке в Русия.

Събуждам се с неудоволствие.
Не мърдам от вкъщи без книга.

Никога не закъснявам за кино.
Умирам от срам, когато се опитвам да бъда оригинален в анкети.

Все си повтарям, че животът е твърде кратък.
Обикновено съм в моя си свят.

Никога не танцувам на трезво.
Падам си по на пръв поглед невъзможни проекти.

Беше велико, когато старите приятели бяха винаги до мен.
Влизам в огъня заради значима кауза.

Дойде ми до гуша от “доброжелатели”.
Не казвам на никого, че веднъж реших да скоча с парашут, но се отказах.

Под леглото ми има един нотен пулт на мой приятел, джазов тромбонист, който ми го остави преди пет години “само за няколко дена”.
Страшно се изложих, когато веднъж вместо beach казах bitch.

Майка ми често ми казва, че винаги, където и да съм, тя е до мен.
Искам да остарея като човек, който е реализирал своя потенциал.

Правя се на луд, когато това е единственият начин да кажа истината.
Скачам на бой, когато всички наоколо ме уверяват, че нямам никакъв шанс.

Убивам за... - за нищо не бих убил.
Не си позволявам да правя компромиси.
Заспивам с надеждата, че утрешният ден ще е по-добър от днешния.

ФИЛМИТЕ
Последно гледах The Stronger, екранизация по пиесата на Август Стриндберг, филмирана от Phoenix Learning Group.
Най-големият актьор за мен е Инокентий Смоктуновски.
Харесвам режисьори като Андрей Тарковски.
Няма по-глупав филм от Sin City.
Много се смях на Монти Пайтън.
Планирам да видя Рай на Андрей Кончаловски.

МУЗИКАТА
Обикновено слушам джаз.
Никога няма да ми омръзнат изпълнителите от добрата “стара школа”.
Любимата ми група / изпълнител / композитор е Queen / Вилхелм Фуртвенглер / Бетовен.
Най-добрият концерт, на които бях, е този на оркестъра на Staatskapelle Berlin с диригент Даниел Баренбойм.
В София искам да дойде Камерен ансамбъл “Ценов” с програма, съставена изцяло от произведения на български композитори.

КНИГИТЕ
Книгата на книгите е несъществуващо понятие.
Сега чета Време под линия на Иван Динков.
Много ми говорят за Георги Господинов.
Най-добре пише Александър Сергеевич Пушкин.

ТЕАТЪРЪТ
Ходя на театър, защото не мога без театър.
Пиесата, която най-много ме впечатли, е Дългият път на деня към нощта на Юджийн О’Нийл.
Обичам текстовете за театър на Шекспир, Бюхнер, Чехов, Стриндберг, О’Нийл, Бекет.
Последно гледах Вуйчо Ваньо в Театър “Възраждане”, под режисурата на Григор Антонов.

ИЗЛОЖБИТЕ
Интересна ми е всяка една форма на красота.
Последната изложба, на която бях, е на американски художници импресионисти в Музея Метрополитън.
Любимият ми художник е винаги различен според моментното ми състояние.

Кои са личностите, които са спомогнали за формирането ти като музикант и какво е най-ценното, което си научил от тях?
Преди всичко, това са моите родители. Те първи са възпитали у мен всички ония основни качества и умения, на базата на които всичко останало впоследствие се е надграждало. Родителите са всъщност тия, които създават благоприятната почва, в която някакви зрънца по-късно ще покълнат, ще израстат и ще дадат плод. А ако говорим конкретно за развитието ми като диригент и пианист, основни заслуги имат Васил Казанджиев и Джеймс ДеПрийст (съответно преподавателите ми по дирижиране от Националната академия в София и Джулиард Скуул в Ню Йорк), Росица Иванчева, Жени Захариева и Марк Пакман (съответно преподавателите ми по пиано от Музикалното училище в Пловдив, отново Националната академия в София и Университета Монтклер в САЩ). Но може би човекът и музикантът (като подчертавам дебело и двете категории) Васил Казанджиев е, човекът, който в най-силна и може би в най-широкоспектърна насока е повлиял върху музикалното ми мислене. Васил Казанджиев, както между другото и Иван Спасов и Константин Илиев, е рядък случай на музикант, който съчетава в себе си великолепен композитор, великолепен диригент и великолепен педагог и аз имам щастието да познавам всяка една от тия три еднакво значими страни от неговата музикална натура. Иван Спасов, с когото, за съжаление, имах възможност да работя за твърде кратко време, бе също много силна индивидуалност (и като човек и като творец) и много добре си спомням, че когато влизах в неговия ректорски кабинет в Музикалната академия в Пловдив, въздухът бе наситен с особено излъчване.

Ти си основател на ансамбъл “Ценов”, който представя български класически произведения пред нюйоркска публика. Как стигна до създаването му, какви трудности срещаш в развитието му?
До създаването на Камерен ансабъл “Ценов” се стигна, след като в един момент осъзнах, че българската музика е почти напълно непозната - както в чужбина, така и в България. И на всички, които биха ме обвинили, че преувеличавам, ще кажа, че имената дори на така наречените български “композитори-патриарси” не говори нищо на никого извън границите на родината ни. Не и по начина, по който говорят имената на Барток, Лютославски или Шнитке. Не защото нашите композитори са по-лоши, а защото ние, българите, практически сме обявили бойкот на своите собствени класици. Аз сериозно смятам, че българската публика може да разпознае по слух само две български произведения - Рапсодия “Вардар” на Панчо Владигеров и “Ръченицата” на Петко Стайнов (като повечето хора дори и не подозират, че “Ръченицата” е част от сюита).  Най-странното в случая с нашата музика е, че в България имаме създадени специални институции, чието единствено предназначение е да популяризира българската музика, но по една или друга причина тези институции също от своя страна са обърнали гръб на най-стойностното от музиката ни. Аз като диригент на моя ансамбъл постоянно съм раздвоен между гордостта и унижението, когато в Ню Йорк американци идват при мен след концерта и едновременно ни хвалят за великолепната музика, която сме изпълнили, но и в същото време ни упрекват, че сме крили тази музика толкова дълго време. За конкретни трудности по отношение на развитието на ансамбъла не мога да говоря. Естествено, набирането на средства (а те не са никак малко) за концертите ни е трудоемко начинание, но поне до този момент ансамбълът ни се ползва от изключителната и щедра подкрепа на много частни дарители и организации, които също намират мисията ни за значима и благородна.

Какви са причините, поради които дирижираш предимно българска музика? Как се справяш с осигуряването на нотен материал?
Причините да съсредоточа почти изцяло вниманието си върху българската музика е непримиримостта ми пред факта, че най-вероятно тази година Пета симфония на Шостакович ще бъде изпълнена за един милионен път, но в същата тази година най-вероятно няма да бъде изпълнена нито една българска симфония. Защо да направя поредното изпълнение на “Малка нощна музика” на Моцарт, когато знам, че в момента тя сигурно се изпълнява на поне 5 места в света? Освен това, не възнамерявам да допринасям за задълбочаването на кризата в музиката, която криза според мен до много голяма степен се дължи на безкрайното предъвкване на един и същ репертоар за сметка на шедьоври, които стоят дълбоко погребани.

Проблемът с нотния материал е безкрайно интригуващ. Баща ми обикаля по библиотеки и хранилища, за да ми набави партитури и щимове, които най-често са писани на ръка и така преди всеки един концерт на ансамбъла ми аз прекарвам около месец в поправяне на грешки преди да изпратя нотите на музикантите. А така в ръкопис са около 98% от съвременната българска музика. Също така много често съвсем загадъчно изчезват цели нотни материали. Миналата година изчезна материала на Концерта за флейта, 13 струнни инструмента и челеста на Божидар Спасов и моят приятел Тодор Гаджалов трябваше за броени дни да направи нова партитура и нов материал. Тази година изчезна материала на “Антична сюита” на Иван Бакалов и пак Тодор се притече в последния момент на помощ. Архивите на българските композитори не са описани, което е допълнително препятствие пред всеки един изпълнител.

Ако днес беше на 18 години и тепърва ти предстои да навлезеш в музикантската професия, какво би си казал от позицията на сегашния си опит?
Такъв въпрос, естествено, е невъзможен, тъй като ако можех от позицията на своя опит да взема решения на 18-годишна възраст, нямаше да допусна грешките, които съм допуснал, а на тези именно грешки вероятно се дължи съзряването ми. Но знам какво бих казал на някой 18-годишем младеж, който се занимава с музика: “Борбата е безмилостно жестока!” И, за съжаление, съвсем не толкова епична. Но си заслужава.

Защо избра Ню Йорк? Какво ти дава и какво ти взима? Би ли искал да живееш на друго място?
Отне ми около 12-13 години преди да обикна Ню Йорк, тъй като много дълго време страдах от типично българския синдром на “от Витоша по-високо нема и от Искаро по-дълбоко нема”. В момента не мога да си представя, че мога да живея на друго място, освен в Ню Йорк, защото това е мястото, на което не само имам пълната свобода да правя това, което искам, но имам свободата да мисля това, което искам, без да ми се налагат стандарти и без да съм зависим от каквато и да е конюктура. Ню Йорк също така ми помогна да преосмисля понятия като “патриотизъм” и “вярност към Родината”, така че днес с огромна гордост мога да кажа, че изпълнявам музиката на Васил Казанджиев и Иван Спасов не защото тя е българска, а защото тя е преди всичко великолепна музика.

Ти сравни потенциалното разрушаване на паметника “1300 години България” с изоставянето на болно дете и нарече тази идея първобитна. За съжаление, тя бе осъществена, въпреки явните протести на значими фигури в българската културна общност. Къде намираш мотивация да продължиш с проектите си в подобна среда?
Разрушаването на Паметника “1300 години България” бе едно варварско дело, каквото дело е било публичното изгаряне на книги през годините на Третия райх и каквото е било взривяването на църкви във времето на Сталинската диктатура. И тук за мен приключва целият дебат. Освен това, не възнамерявам да се вслушвам в мнението на тълпата по въпросите на творбите нито на Валентин Старчев, нито на тези на Лазар Николов. Защото някои от хората, които категорично се обявиха за събарянето на паметника на Старчев, са ми казвали, че не харесват и музиката на Лазар Николов. Което само ме прави още по-горд от позицията ми по отношение на този вече несъществуващ паметник. Що се касае до мотивацията, аз имам едно безценно качество и то е, че ако съм убеден в каузата си, нищо не може да ме огорчи или спре по пътя ми към нейното практическо реализиране. И когато в Ню Йорк американци ми кажат, че са ги побили тръпки по време на втората част на Концерта за оркестър на Лазар Николов, аз съм склонен да вярвам по-скоро на тия тръпки, отколкото на тръпките на хора, които крещят: “Събаряй!”

Съпругата ти е прекрасна цигуларка и темпераментна личност, с която често работите заедно. Съвпадат ли разбиранията ви за музиката и как решавате споровете, когато има разминаване?
С Диляна сме изключително различни и дори противоположни в много отношения, което е страхотно, тъй като аз като все по-убеден диалектически материалист смятам, че от конфликта между тезата и нейната антитеза се ражда плодотворният синтез. Истината е, че тя е моят най-близък другар и съветник, който с прагматизма си и с трезвата си оценка балансира моя по принцип фантазьорско-идеалистичен характер.

След броени дни ти предстои концерт със Софийска филхармония, а програмата отново е изцяло българска - “Илюминации” на Васил Казанджиев, “Песни на мъртвите” на Иван Спасов и последната Шеста симфония на Константин Илиев. Умишлено ли е това дълбоко навлизане във вътрешния духовен свят на човека и има ли конкретно послание, което би искал да предадеш на слушателите си?
Поканата от страна на Софийска филхармония да направим съвместен концерт бе отправена с изричната уговорка от тяхна страна, че концертът ще включва само произведения на български композитори, като новият директор на филхармонията, Найден Тодоров, ми предостави пълната свобода аз лично да подбера програмата. Избрах тези конкретни композитори, тъй като част от мисията ми по отношение на българската музика е да представям шедьоври на наши композитори-класици, които навремето, по една или друга причина, не са получили шанса, който заслужават. Проектът ми ще е завършен, когато в България произведенията на Васил Казанджиев започнат да се изпълнява толкова често, колкото често се изпълняват например произведенията на Пендерецки в Полша или тези на Шнитке в Русия.

Събуждам се с неудоволствие.
Не мърдам от вкъщи без книга.

Никога не закъснявам за кино.
Умирам от срам, когато се опитвам да бъда оригинален в анкети.

Все си повтарям, че животът е твърде кратък.
Обикновено съм в моя си свят.

Никога не танцувам на трезво.
Падам си по на пръв поглед невъзможни проекти.

Беше велико, когато старите приятели бяха винаги до мен.
Влизам в огъня заради значима кауза.

Дойде ми до гуша от “доброжелатели”.
Не казвам на никого, че веднъж реших да скоча с парашут, но се отказах.

Под леглото ми има един нотен пулт на мой приятел, джазов тромбонист, който ми го остави преди пет години “само за няколко дена”.
Страшно се изложих, когато веднъж вместо beach казах bitch.

Майка ми често ми казва, че винаги, където и да съм, тя е до мен.
Искам да остарея като човек, който е реализирал своя потенциал.

Правя се на луд, когато това е единственият начин да кажа истината.
Скачам на бой, когато всички наоколо ме уверяват, че нямам никакъв шанс.

Убивам за... - за нищо не бих убил.
Не си позволявам да правя компромиси.
Заспивам с надеждата, че утрешният ден ще е по-добър от днешния.

ФИЛМИТЕ
Последно гледах The Stronger, екранизация по пиесата на Август Стриндберг, филмирана от Phoenix Learning Group.
Най-големият актьор за мен е Инокентий Смоктуновски.
Харесвам режисьори като Андрей Тарковски.
Няма по-глупав филм от Sin City.
Много се смях на Монти Пайтън.
Планирам да видя Рай на Андрей Кончаловски.

МУЗИКАТА
Обикновено слушам джаз.
Никога няма да ми омръзнат изпълнителите от добрата “стара школа”.
Любимата ми група / изпълнител / композитор е Queen / Вилхелм Фуртвенглер / Бетовен.
Най-добрият концерт, на които бях, е този на оркестъра на Staatskapelle Berlin с диригент Даниел Баренбойм.
В София искам да дойде Камерен ансамбъл “Ценов” с програма, съставена изцяло от произведения на български композитори.

КНИГИТЕ
Книгата на книгите е несъществуващо понятие.
Сега чета Време под линия на Иван Динков.
Много ми говорят за Георги Господинов.
Най-добре пише Александър Сергеевич Пушкин.

ТЕАТЪРЪТ
Ходя на театър, защото не мога без театър.
Пиесата, която най-много ме впечатли, е Дългият път на деня към нощта на Юджийн О’Нийл.
Обичам текстовете за театър на Шекспир, Бюхнер, Чехов, Стриндберг, О’Нийл, Бекет.
Последно гледах Вуйчо Ваньо в Театър “Възраждане”, под режисурата на Григор Антонов.

ИЗЛОЖБИТЕ
Интересна ми е всяка една форма на красота.
Последната изложба, на която бях, е на американски художници импресионисти в Музея Метрополитън.
Любимият ми художник е винаги различен според моментното ми състояние.

Гласували общо: 1 потребители

☆ ☆ ☆ ☆ ☆