Ивайло Динев

Дворът на Софийския, 29-10-2013. Ден шести от началото на Окупацията. На пластмасова маса пред кафенето, най-близо до портата, седи един брадат 24-годишен Иво с продълговато петно от боза на джинсите и мустаци, които вече му влизат в устата, и се извинява, че като са поели към аудитория 272, се е сетил да си сложи дрехи в раницата, ама само бельо, и затова е „толкова автентичен, че...". Увърта колко е спал, колко енергийни напитки е ударил и колко го е втрисало сутринта.

Цяло чудо е, че изобщо съумява някак да даде това интервю, защото един куп хора имат да му казват един куп важни неща. От НАТФИЗ са дошли за съдействие, преподавателите от Софийския, които подкрепят окупаторите, му искат зала за събрание, някакви непознати агенти трябва да вадят геоложки камъни за изложба, а на малка бъбрива баба от провинцията Ванга е пророкувала, че точно тя (бабата) ще изиграе важна роля за Демокрацията. Целият този човекопоток търси Иво. „А всичко започна много просто..."

Група приятели купуват 40 метра хастар от Женския пазар, пишат лозунги „Моралът не е порок", „Студенти бдете," „Оставка" и други такива и една сутрин в пет ги провесват от прозорците на седем общежития. „За да събудим студентите." Точно толкова е просто. Транспарантите после се появяват и в Ректората. Още малко по-късно трима от групата - Иво, Румен и Ангел, се събират пак в пет сутринта, обаче за да тренират светкавично изваждане на транспаранти от раници. Целта е да успеят да ги вдигнат в Народното събрание по време на парламентарен контрол.

И, както историята вече си записа с дебели букви в тефтера, няколко часа по-късно вдигат: „Студентите питат: Не ви ли е срам?" Трийсет секунди след случката младите мъже са изведени от залата и въведени на кафе в кабинета на председателя на НС Михаил Миков. Там председателят ги спечелва тутакси със своята откровеност. „Аз съм изключително доволен, защото беше важно да се чуе от устата на депутат, че: на него не му пука за мнението на хората, които протестират, но и за мнението на хората, които мълчат, а и за мнението на хората, които са го избрали. Това е първият фундаментален въпрос. Попитах го също: има ли власт извън властта? Лице в лице с нас той каза: „Винаги е имало и винаги ще има. Нищо не може да се направи." И това беше. Тогава си казахме: Не може просто ей така да спрем. Хванали сме се на метлата и няма връщане назад."

Имахте ли изобщо някакви колебания преди да тръгнете към аудитория 272?
Не. Голямата дилема беше дали да влезем в Парламента - защото стъпваме в институция, заявяваме нещо доста конкретно и може да създадем сериозни проблеми. А окупацията не е толкова шокираща. В последните години всяка балканска държава имаше студентска окупация. При нас не е имало от 16 години и всеки е: „Оу, ау, какви са тия? Някакви екстремисти!" Ами, не, не сме екстремисти и, не, не сме нахълтали изведнъж. Ние от четири години организираме събития, прожекции, акции, конференции, издаваме студентски сборници, списания, книги. Ние започнахме и протестите през 2010-а, но тогава не успяхме, защото бяхме твърде млади. Същите хора обаче сме тук, сега. Най-свестните студенти, които съм видял през тези четири години. Които имат позиция и си я защитават. Нищо странно няма.

Как поддържате духа вътре?
С вярата, че постъпваме правилно и че има смисъл. Решихме да се борим чрез крайни мерки, защото всичко, което сме правили досега, някак оставаше незабелязано. Сега обаче всички студенти, дори целият народ, мисля, се концентрира около Университета. В такъв момент може да промениш много - не говоря толкова за политическа промяна, колкото за гражданското съзнание. Онази вечер, след като ни атакуваха лумпените, ние се затворихме, беше ни страх. Защитихме Университета, но през деня дебнехме постоянно. Обаче като видяхме, че за час се беше напълнил дворът и хората ни ръкопляскаха, щяхме да се разплачем вътре. Още повече, че когато онези тичаха срещу нас и удряха по вратата, имаше една възрастна жена, носеше ни хляб, ние й викахме: „Пазете се! Пазете се!", защото отвън са агресивни. А тя, нисичка, едва подава хляба през прозорчето, казва: „Взимайте! Дръжте се! Вие сте ни последната надежда." Като го видиш това, какво да направиш? Да кажеш, ами, сваляме окупацията, отказваме се, защото някой е пратил да ни бият. Е, не може да го направиш.

Ражда ли се или се възпитава революционер?
И двете. Всички притежаваме определени качества, които ни правят силни. Това, което ни прави слаби, е, че не опознаваме своите най-добри способности и не се концентрираме върху тях. Някои хора се раждат с качества за революционер. Но ако не го осъзнаеш и не го развиваш, не може да станеш революционер.
Ти кога го осъзна?
Ама, ти ми задаваш директен въпрос. Не знам дали съм такъв... Значи, аз никога не съм бил ученолюбив. Тренирах футбол, контузих и двата си крака и спрях да играя. Записах строителен техникум и всяка година бях на поправки. В един момент обаче се случи нещо много важно - появи ми се болест, трябваше да съм на легло един месец и за първи път прочетох цяла книга. Бях на 18.

Коя беше тази книга?
Биографията на Христо Ботев от Захари Стоянов. Винаги съм бил антиконформист и никога не съм приемал каквото ми се казва. Но преди да прочета тази книга, моето бунтарство беше съсредоточено върху това да съм уличен лешпер, който се прави на много отракан. Моите примери бяха мафиоти - това беше модерно, това ни научи нас Прехода. В някакъв момент обаче човек трябва да тегли чертата и да си направи ретроспекция какво е свършил през живота си и накъде отива. Книгата всъщност не беше толкова важна. Една книга не може да те научи, ако преди това сам не си се осъзнал. И когато имах време да вляза в себе си, аз си извадих заключението, че...

(От Щаба идва Радина, съвсем останала без глас, да му каже, че след 15 минути ще обсъждат някакви въпроси на събрание, но иска той да знае, че в момента нямат нужда от него и всъщност „ти нали щеше да си ходиш... слънчице, носът ми е запушен, но съм наясно, че имаш нужда да се прибереш...". Той казва, че ще дойде на събранието, като свърши с интервюто.)

И си извади заключението, че...?
...че ако продължавам да живея така, или ще стана таксиджия или местен алкохолик, или трябва да вляза в престъпния свят. Казах си, че не искам такъв живот. Имах вътрешното убеждение, че имам някаква мисия и тя не е да осъществя сръбската мечта. Трябваше да направя друго, само че не знаех какво. Сещах се единствено за хората от Възраждането, защото винаги са ме впечатлявали въстаници, чети, рисувах си ги дори... И в тази биография ми се видя един Ботев, различен от образа на героя, който са ни наслагвали в училище.

Кажи ми за твоя Ботев.
На мен ми се видя един обикновен човек, който е нямал пукната пара за храна, крал е кокошки, напивал се е в таверната с другите хъшове, пишел е поезия и е действал инстинктивно на моменти. Просто е действал. Бил е това, което смята, че трябва да бъде, не се е съобразявал с норми и институции. Просто е влязъл във времето. По такъв начин, че не може да излезе. Но най-силно ме впечатли контрастът. Когато постоянно ти се е изтъквало само положителното, и изведнъж видиш и другото, откриваш себе си в него и си казваш... ами, май всъщност всеки може да бъде Ботев. Той ми беше примерът. Но по-важното е друго и аз наскоро го разбрах.

Кое е по-важното?
Не е достатъчно само да си се родил с определени качества, важно е да има кой да подпомага развитието им. Аз съм уцелил на родители, които винаги са ме оставяли да постъпвам както считам за правилно, без да ме осъждат. Искаш да ставаш футболист - окей, баща ми даже ме караше на тренировки. После поех друг път, строителен работник - ами, добре... Просто бях оставен да пробвам различни неща, за да намеря мястото си. Нещо, което повечето родители в България не правят, и аз ги осъждам. Осъждам не моето поколение, а предишното. Тези, които казват: „Запиши право, иначе няма да ти плащам общежитието." Когато окупирахме залата, едно момиче от първи курс каза: „Аз ще имам мнение, едва когато завърша." Тя не е виновна. Виновни са тези, които са я възпитали така, които са я научили, че тук трябва да се съобразяваш и да изпълняваш.

Защо 140 дни „Оставка!" не свалиха Кабинета?
Защото политиците свикнаха с протестите, защото протестите се превърнаха в карнавал, а карнавалът може да забавлява, но не и да притеснява.
Какъв е пътят оттук нататък? Докъде сте готови да стигнете?
Мисля, че ще спрем само тогава, когато около Народното събрание се събере стабилно множество от граждани, достатъчна цифра хора, които да блокират Парламента, както ние тук сме блокирали Университета.

Вярваш ли в успеха на протеста без физически сблъсъци и насилие?
Да, защото вярвам в символа. Представете си целият парламент да бъде обграден от хора, които денонощно са там. Това означава, че ти жертваш своята работа, своето обучение, жертваш от времето си, жертваш от всичко, което имаш, в името на една цел - да живееш в нормална държава. И заставаш с тялото и с духа си там. И не мърдаш. Пълно блокиране чрез силата на духа. Не може да промениш към по-добро, ако тръгнеш с насилие.
От какво имате най-голяма нужда в момента?
От подкрепа отвън. От хора, които да повярват, че всичко е с добра цел. Че сме излезли, защото го смятаме за правилно, а не защото някой ни диктува. Че като студенти сме свободни от корпоративни интереси и пари, заставаме само с идеите си, нямаме желание да влизаме в политическия живот и заради това не може да бъдем излъгани.

Защо отказвате да излезете с конкретни искания?
Не искаме да налагаме нашите виждания за конкретната политическа ситуация, за икономиката, за образованието, за здравеопазването. Аз не съм специалист в тези области. Аз съм специалист по културна антропология и по история на Балканите. Аз съм човек с ясна позиция какво е добро и лошо и как, най-общо казано, би трябвало да се случват човешките взаимоотношения. Имам виждане, че не трябва да се стига до насилие, никога, че това е нечовешко. Едно общество трябва да работи по начина, по който голяма част от хората имат съгласие, а не според желанията на една малка част, която използва всички други. Знам, че съгласие не се постига лесно и че в момента може да имаме единство само върху най-общите норми, които ни обединяват като човешки същества - държава на хората или държава на мафията? Това е.

Оптимист ли си?
Преди да започнем, смятах, че това, което се случи сега, в тази една седмица, щеше да се случи чак след 15 години. Имах усещането, че протестите ще заглъхнат и такива движения няма да се появят, докато ние, които сега сме на по 20, не станем на 30-35 и не заемем достатъчно силни позиции. Защото на #DANSwithme не чух гласа на двайсетгодишните, децата на Прехода, нашето поколение, което всеки наричаше изгубено. Протестните шествия бяха на хората, които преживяха провала през 1997-а. Сега осъзнавам, че, без да искаме, май изпреварихме събитията. Затова каквото и да се случи оттук нататък, е без значение. Успяхме да променим нещо съществено - културата ни. Това, което ни е липсвало винаги, е, че нямаме култура на съпротива. Нямаше ги примерите. И сега стореното от нас е много важно за хората след нас. Помня, в първия ден на окупацията, получих съобщение от директора на музея на Софийския: „Ивайло, моля ти се, запази всички материали, които ще правите по време на окупацията, за да ги имаме в музея."

Абсолютно, пазете ги. И ти се пази. Послушай Радина и иди вкъщи да поспиш, айде.
Знаеш ли, на мен опасенията са ми и да не би, ако изляза, да породя в себе си разсъждения, които не трябва да влизат в главата ми, докато не сме свършили работата. Имаме работа за вършене тук.
Изключвам диктофона.
Чакай да помисля какво важно съм изпуснал да кажа...

Кажи първото стихотворение, което ти идва.
Сещам се единствено, че някой беше написал в залата инструкции за охраната и на мен ми звучаха малко като хайку: „На всеки кръгъл час / по 40 минути..." Ех, забравил съм го... А, ето, едно изречение от мое стихотворение: „Искам слънце в стомаха си." Сега бих го преформулирал така: „Имам слънце в душата си." Защото това, което ни грее тук, е идеята и вярата, че правим нещо суперважно за държавата. Осъзнаваме, че сме се влели във времето и че или ще сме провал, или ще сме за пример. Затова онзи ден сложихме транспарант „Желязото се кове, докато е студентско". В момента сме едно желязо, което има слънце в душата си, и то няма да угасне скоро. Луната ще дойде, едва когато намерим смисъл извън нас. В момента няма такъв. Тук, в Университета, е концентриран целият наш смисъл. Затова не излизаме.

Ранобудните студенти са в Ректората и в мрежата, Ивайло е също тук,
всички довечера в 18:00 - знаеш къде

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев

 

Дворът на Софийския, 29-10-2013. Ден шести от началото на Окупацията. На пластмасова маса пред кафенето, най-близо до портата, седи един брадат 24-годишен Иво с продълговато петно от боза на джинсите и мустаци, които вече му влизат в устата, и се извинява, че като са поели към аудитория 272, се е сетил да си сложи дрехи в раницата, ама само бельо, и затова е „толкова автентичен, че...". Увърта колко е спал, колко енергийни напитки е ударил и колко го е втрисало сутринта.

Цяло чудо е, че изобщо съумява някак да даде това интервю, защото един куп хора имат да му казват един куп важни неща. От НАТФИЗ са дошли за съдействие, преподавателите от Софийския, които подкрепят окупаторите, му искат зала за събрание, някакви непознати агенти трябва да вадят геоложки камъни за изложба, а на малка бъбрива баба от провинцията Ванга е пророкувала, че точно тя (бабата) ще изиграе важна роля за Демокрацията. Целият този човекопоток търси Иво. „А всичко започна много просто..."

Група приятели купуват 40 метра хастар от Женския пазар, пишат лозунги „Моралът не е порок", „Студенти бдете," „Оставка" и други такива и една сутрин в пет ги провесват от прозорците на седем общежития. „За да събудим студентите." Точно толкова е просто. Транспарантите после се появяват и в Ректората. Още малко по-късно трима от групата - Иво, Румен и Ангел, се събират пак в пет сутринта, обаче за да тренират светкавично изваждане на транспаранти от раници. Целта е да успеят да ги вдигнат в Народното събрание по време на парламентарен контрол.

И, както историята вече си записа с дебели букви в тефтера, няколко часа по-късно вдигат: „Студентите питат: Не ви ли е срам?" Трийсет секунди след случката младите мъже са изведени от залата и въведени на кафе в кабинета на председателя на НС Михаил Миков. Там председателят ги спечелва тутакси със своята откровеност. „Аз съм изключително доволен, защото беше важно да се чуе от устата на депутат, че: на него не му пука за мнението на хората, които протестират, но и за мнението на хората, които мълчат, а и за мнението на хората, които са го избрали. Това е първият фундаментален въпрос. Попитах го също: има ли власт извън властта? Лице в лице с нас той каза: „Винаги е имало и винаги ще има. Нищо не може да се направи." И това беше. Тогава си казахме: Не може просто ей така да спрем. Хванали сме се на метлата и няма връщане назад."

Имахте ли изобщо някакви колебания преди да тръгнете към аудитория 272?
Не. Голямата дилема беше дали да влезем в Парламента - защото стъпваме в институция, заявяваме нещо доста конкретно и може да създадем сериозни проблеми. А окупацията не е толкова шокираща. В последните години всяка балканска държава имаше студентска окупация. При нас не е имало от 16 години и всеки е: „Оу, ау, какви са тия? Някакви екстремисти!" Ами, не, не сме екстремисти и, не, не сме нахълтали изведнъж. Ние от четири години организираме събития, прожекции, акции, конференции, издаваме студентски сборници, списания, книги. Ние започнахме и протестите през 2010-а, но тогава не успяхме, защото бяхме твърде млади. Същите хора обаче сме тук, сега. Най-свестните студенти, които съм видял през тези четири години. Които имат позиция и си я защитават. Нищо странно няма.

Как поддържате духа вътре?
С вярата, че постъпваме правилно и че има смисъл. Решихме да се борим чрез крайни мерки, защото всичко, което сме правили досега, някак оставаше незабелязано. Сега обаче всички студенти, дори целият народ, мисля, се концентрира около Университета. В такъв момент може да промениш много - не говоря толкова за политическа промяна, колкото за гражданското съзнание. Онази вечер, след като ни атакуваха лумпените, ние се затворихме, беше ни страх. Защитихме Университета, но през деня дебнехме постоянно. Обаче като видяхме, че за час се беше напълнил дворът и хората ни ръкопляскаха, щяхме да се разплачем вътре. Още повече, че когато онези тичаха срещу нас и удряха по вратата, имаше една възрастна жена, носеше ни хляб, ние й викахме: „Пазете се! Пазете се!", защото отвън са агресивни. А тя, нисичка, едва подава хляба през прозорчето, казва: „Взимайте! Дръжте се! Вие сте ни последната надежда." Като го видиш това, какво да направиш? Да кажеш, ами, сваляме окупацията, отказваме се, защото някой е пратил да ни бият. Е, не може да го направиш.

Ражда ли се или се възпитава революционер?
И двете. Всички притежаваме определени качества, които ни правят силни. Това, което ни прави слаби, е, че не опознаваме своите най-добри способности и не се концентрираме върху тях. Някои хора се раждат с качества за революционер. Но ако не го осъзнаеш и не го развиваш, не може да станеш революционер.
Ти кога го осъзна?
Ама, ти ми задаваш директен въпрос. Не знам дали съм такъв... Значи, аз никога не съм бил ученолюбив. Тренирах футбол, контузих и двата си крака и спрях да играя. Записах строителен техникум и всяка година бях на поправки. В един момент обаче се случи нещо много важно - появи ми се болест, трябваше да съм на легло един месец и за първи път прочетох цяла книга. Бях на 18.

Коя беше тази книга?
Биографията на Христо Ботев от Захари Стоянов. Винаги съм бил антиконформист и никога не съм приемал каквото ми се казва. Но преди да прочета тази книга, моето бунтарство беше съсредоточено върху това да съм уличен лешпер, който се прави на много отракан. Моите примери бяха мафиоти - това беше модерно, това ни научи нас Прехода. В някакъв момент обаче човек трябва да тегли чертата и да си направи ретроспекция какво е свършил през живота си и накъде отива. Книгата всъщност не беше толкова важна. Една книга не може да те научи, ако преди това сам не си се осъзнал. И когато имах време да вляза в себе си, аз си извадих заключението, че...

(От Щаба идва Радина, съвсем останала без глас, да му каже, че след 15 минути ще обсъждат някакви въпроси на събрание, но иска той да знае, че в момента нямат нужда от него и всъщност „ти нали щеше да си ходиш... слънчице, носът ми е запушен, но съм наясно, че имаш нужда да се прибереш...". Той казва, че ще дойде на събранието, като свърши с интервюто.)

И си извади заключението, че...?
...че ако продължавам да живея така, или ще стана таксиджия или местен алкохолик, или трябва да вляза в престъпния свят. Казах си, че не искам такъв живот. Имах вътрешното убеждение, че имам някаква мисия и тя не е да осъществя сръбската мечта. Трябваше да направя друго, само че не знаех какво. Сещах се единствено за хората от Възраждането, защото винаги са ме впечатлявали въстаници, чети, рисувах си ги дори... И в тази биография ми се видя един Ботев, различен от образа на героя, който са ни наслагвали в училище.

Кажи ми за твоя Ботев.
На мен ми се видя един обикновен човек, който е нямал пукната пара за храна, крал е кокошки, напивал се е в таверната с другите хъшове, пишел е поезия и е действал инстинктивно на моменти. Просто е действал. Бил е това, което смята, че трябва да бъде, не се е съобразявал с норми и институции. Просто е влязъл във времето. По такъв начин, че не може да излезе. Но най-силно ме впечатли контрастът. Когато постоянно ти се е изтъквало само положителното, и изведнъж видиш и другото, откриваш себе си в него и си казваш... ами, май всъщност всеки може да бъде Ботев. Той ми беше примерът. Но по-важното е друго и аз наскоро го разбрах.

Кое е по-важното?
Не е достатъчно само да си се родил с определени качества, важно е да има кой да подпомага развитието им. Аз съм уцелил на родители, които винаги са ме оставяли да постъпвам както считам за правилно, без да ме осъждат. Искаш да ставаш футболист - окей, баща ми даже ме караше на тренировки. После поех друг път, строителен работник - ами, добре... Просто бях оставен да пробвам различни неща, за да намеря мястото си. Нещо, което повечето родители в България не правят, и аз ги осъждам. Осъждам не моето поколение, а предишното. Тези, които казват: „Запиши право, иначе няма да ти плащам общежитието." Когато окупирахме залата, едно момиче от първи курс каза: „Аз ще имам мнение, едва когато завърша." Тя не е виновна. Виновни са тези, които са я възпитали така, които са я научили, че тук трябва да се съобразяваш и да изпълняваш.

Защо 140 дни „Оставка!" не свалиха Кабинета?
Защото политиците свикнаха с протестите, защото протестите се превърнаха в карнавал, а карнавалът може да забавлява, но не и да притеснява.
Какъв е пътят оттук нататък? Докъде сте готови да стигнете?
Мисля, че ще спрем само тогава, когато около Народното събрание се събере стабилно множество от граждани, достатъчна цифра хора, които да блокират Парламента, както ние тук сме блокирали Университета.

Вярваш ли в успеха на протеста без физически сблъсъци и насилие?
Да, защото вярвам в символа. Представете си целият парламент да бъде обграден от хора, които денонощно са там. Това означава, че ти жертваш своята работа, своето обучение, жертваш от времето си, жертваш от всичко, което имаш, в името на една цел - да живееш в нормална държава. И заставаш с тялото и с духа си там. И не мърдаш. Пълно блокиране чрез силата на духа. Не може да промениш към по-добро, ако тръгнеш с насилие.
От какво имате най-голяма нужда в момента?
От подкрепа отвън. От хора, които да повярват, че всичко е с добра цел. Че сме излезли, защото го смятаме за правилно, а не защото някой ни диктува. Че като студенти сме свободни от корпоративни интереси и пари, заставаме само с идеите си, нямаме желание да влизаме в политическия живот и заради това не може да бъдем излъгани.

Защо отказвате да излезете с конкретни искания?
Не искаме да налагаме нашите виждания за конкретната политическа ситуация, за икономиката, за образованието, за здравеопазването. Аз не съм специалист в тези области. Аз съм специалист по културна антропология и по история на Балканите. Аз съм човек с ясна позиция какво е добро и лошо и как, най-общо казано, би трябвало да се случват човешките взаимоотношения. Имам виждане, че не трябва да се стига до насилие, никога, че това е нечовешко. Едно общество трябва да работи по начина, по който голяма част от хората имат съгласие, а не според желанията на една малка част, която използва всички други. Знам, че съгласие не се постига лесно и че в момента може да имаме единство само върху най-общите норми, които ни обединяват като човешки същества - държава на хората или държава на мафията? Това е.

Оптимист ли си?
Преди да започнем, смятах, че това, което се случи сега, в тази една седмица, щеше да се случи чак след 15 години. Имах усещането, че протестите ще заглъхнат и такива движения няма да се появят, докато ние, които сега сме на по 20, не станем на 30-35 и не заемем достатъчно силни позиции. Защото на #DANSwithme не чух гласа на двайсетгодишните, децата на Прехода, нашето поколение, което всеки наричаше изгубено. Протестните шествия бяха на хората, които преживяха провала през 1997-а. Сега осъзнавам, че, без да искаме, май изпреварихме събитията. Затова каквото и да се случи оттук нататък, е без значение. Успяхме да променим нещо съществено - културата ни. Това, което ни е липсвало винаги, е, че нямаме култура на съпротива. Нямаше ги примерите. И сега стореното от нас е много важно за хората след нас. Помня, в първия ден на окупацията, получих съобщение от директора на музея на Софийския: „Ивайло, моля ти се, запази всички материали, които ще правите по време на окупацията, за да ги имаме в музея."

Абсолютно, пазете ги. И ти се пази. Послушай Радина и иди вкъщи да поспиш, айде.
Знаеш ли, на мен опасенията са ми и да не би, ако изляза, да породя в себе си разсъждения, които не трябва да влизат в главата ми, докато не сме свършили работата. Имаме работа за вършене тук.
Изключвам диктофона.
Чакай да помисля какво важно съм изпуснал да кажа...

Кажи първото стихотворение, което ти идва.
Сещам се единствено, че някой беше написал в залата инструкции за охраната и на мен ми звучаха малко като хайку: „На всеки кръгъл час / по 40 минути..." Ех, забравил съм го... А, ето, едно изречение от мое стихотворение: „Искам слънце в стомаха си." Сега бих го преформулирал така: „Имам слънце в душата си." Защото това, което ни грее тук, е идеята и вярата, че правим нещо суперважно за държавата. Осъзнаваме, че сме се влели във времето и че или ще сме провал, или ще сме за пример. Затова онзи ден сложихме транспарант „Желязото се кове, докато е студентско". В момента сме едно желязо, което има слънце в душата си, и то няма да угасне скоро. Луната ще дойде, едва когато намерим смисъл извън нас. В момента няма такъв. Тук, в Университета, е концентриран целият наш смисъл. Затова не излизаме.

Ранобудните студенти са в Ректората и в мрежата, Ивайло е също тук,
всички довечера в 18:00 - знаеш къде

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев

 

Гласували общо: 1 потребители

☆ ☆ ☆ ☆ ☆