Когато видях трейлъра на „Януари”, се изненадах приятно от такава визия на български филм. Разбира се, отдавна е редно да се отърсим от клишето за „български филм”, „български албум”, „български комикс”, за да можем да си отдъхнем и спокойно да се наслаждаваме на изкуство, дело на родни артисти с еднакво удоволствие като това, което ни носят творбите на колегите им от света.
Чисто визуално „Януари” е много добър. Решението на Андрей Паунов зимен филм да се снима в чернобяло работи силно в полза на филма. Особено когато имаме сцени на природата – блестящо бял сняг и черни фигури и силуети на всичко останало. Освен вълците – те са сиви. Монохромна среда на отдалечената планинска хижа или станция, и сивите хора, които са вътре – без ясни нюанси, силуети на самотници, самодостатъчни си един с друг и с черен гарван в клетка, който пие ракия.
Кадрите на Вашко Виана (филмът е продукция на България, Португалия и Люксембург и операторът идва от Лисабон) са стилни, но понякога самоцелно разточителни – както този с орехотрошачката в началото на филма или пълзенето на камерата по кабелите върху стената в края – сякаш операторът е търсил отличен кадър за инстаграм снимка. Разбира се, протяжните кадри в зима (или природна сцена) могат да бъдат въздействащи, но Вашко Виана не е Вадим Юсов.
Персонажите, както вече споменах, са именно сиви. Липсва им дълбочина, изграждане, постамент, на който да застанат. Да, в умишлено неизказаното това е по-скоро предимство, но цялостното впечатление е на незавършени образи, въпреки чудесното представяне на Йосиф Сърчаджиев и Самуел Финци. Нито крият, нито разкриват нещо повече от това, което са – присъстващи в хижата през зимата. Тук идва и необяснимото решение Захари Бахаров да се появява във всеки нов филм или сериал. Образът му е такъв, какъвто играе винаги – като мутра, която гледа нагло, сякаш ей сега ше ти шибне един. Иначе любимият Леонид Йовчев също стои нелепо в ролята на необяснимо истеричен поп. Все едно на режисьорите им е набит образът на Мариус Куркински от 90-те и началото на новия век и им трябва кльощав, леко дългокос персонаж, който криви лице и глас – къде нужно, къде не.
Подобно на образите, историята сякаш също е замръзнала в дълбокия студ на „Януари”. Дали защото сценаристът Алекс Барет е англичанин и реално само е стъпил върху сюжета на пиесата на Йордан Радичков или поради желанието да се наблегне на мистерията във филма, той сякаш не отива никъде. Самоцелното вмъкване и измъкване на персонажи, щрихиране на идеи, които обаче увисват, създават не усещане за обреченост, а по-скоро за самоцел. Защо в това зачукано място очевидни несретници отглеждаха омари? Хубавата и плашеща концепция за това, че който тръгне през гората, не се връща, а на негово място конят води в шейната труп на замръзнал вълк също остава без отговор. Идеи с потенциал като тази за тенеца, за гората като мистично място със свои тайни, би могла да отиде в посока „Вещицата” на Робърт Егърс. Или другият паралел с него – „Фарът”, в който двама души, затворени сами за дълго в стихия постепенно потъват в лудостта си, са филми, към които „Януари” би могъл да протегне взор, но не му стигат сили да застане до тях.
Следвайки асоциациите, стигаме и до може би най-неприятната – така нареченият „омаж” на Андрей Паунов към величествения „Сиянието” на Стенли Кубрик по новелата на Стивън Кинг. Би бил красив намек, ако беше щрихиран, но в безцелния си филм да включи нелепо стресиран мъж с брадва, преследван от изчезващи образи на близнаци, било и то на момчета този път, просто стои изключително изкуствено. И особено безсмислено е влизането му в бара – единствената цветна сцена във филма. Героят на Самуел Финци се приближава към сякаш извадения от филм на Линч Малин Кръстев, който го кани в пищния салон, като отзвук от време, когато мястото е процъфтявало и му споделя, че „Винаги сте добре дошъл тук”. Защо? Какво? Нито станцията е оживявала, за да намекне, че взима акъла и душите на обитателите, нито по някакъв начин имаме подсказка, че този пряк цитат от „Сиянието” да стои добре там.
Но, както обсъдихме с приятели, филмът е по-скоро поглед към правилната посока. Просто много не му стига, за да бъде добър и дори завършен, без да носи дамгата на арт претенция. А колкото по-често и повече се снимат филми, толкова повече ще се вдига качеството. Българското кино има нужда от хубави филми, а такива, за съжаление, почти не се появяват.
с една дума
ТЕНЕЦ. В разказа „Тенец” на Йордан Радичков, писателят пише: „Тенецът е човек, който след смъртта си не отива никъде, а остава при нас. Този тенец, дето сега тъчеше в разбоя, някога е бил също човек, може би преди сто, може би преди петстотин години.” В други разкази като „Заекът”: „според поверието мъртвец, прескочен от котка, се превръща на тенец. В селцето наричат тенец таласъма. Подир смъртта си човекът не отива в отвъдния свят, а вампирясва и остава да живее в селцето, дои кравите нощем, сплита опашките на конете, тук и там задига нечий велoсипед, за да се повози, точи вино от бъчвите и т. н. Нощем той си идва в къщата да види какви промени са настъпили, да се види с роднините и близките.”
Автор: Ивайло АлександровКогато видях трейлъра на „Януари”, се изненадах приятно от такава визия на български филм. Разбира се, отдавна е редно да се отърсим от клишето за „български филм”, „български албум”, „български комикс”, за да можем да си отдъхнем и спокойно да се наслаждаваме на изкуство, дело на родни артисти с еднакво удоволствие като това, което ни носят творбите на колегите им от света.
Чисто визуално „Януари” е много добър. Решението на Андрей Паунов зимен филм да се снима в чернобяло работи силно в полза на филма. Особено когато имаме сцени на природата – блестящо бял сняг и черни фигури и силуети на всичко останало. Освен вълците – те са сиви. Монохромна среда на отдалечената планинска хижа или станция, и сивите хора, които са вътре – без ясни нюанси, силуети на самотници, самодостатъчни си един с друг и с черен гарван в клетка, който пие ракия.
Кадрите на Вашко Виана (филмът е продукция на България, Португалия и Люксембург и операторът идва от Лисабон) са стилни, но понякога самоцелно разточителни – както този с орехотрошачката в началото на филма или пълзенето на камерата по кабелите върху стената в края – сякаш операторът е търсил отличен кадър за инстаграм снимка. Разбира се, протяжните кадри в зима (или природна сцена) могат да бъдат въздействащи, но Вашко Виана не е Вадим Юсов.
Персонажите, както вече споменах, са именно сиви. Липсва им дълбочина, изграждане, постамент, на който да застанат. Да, в умишлено неизказаното това е по-скоро предимство, но цялостното впечатление е на незавършени образи, въпреки чудесното представяне на Йосиф Сърчаджиев и Самуел Финци. Нито крият, нито разкриват нещо повече от това, което са – присъстващи в хижата през зимата. Тук идва и необяснимото решение Захари Бахаров да се появява във всеки нов филм или сериал. Образът му е такъв, какъвто играе винаги – като мутра, която гледа нагло, сякаш ей сега ше ти шибне един. Иначе любимият Леонид Йовчев също стои нелепо в ролята на необяснимо истеричен поп. Все едно на режисьорите им е набит образът на Мариус Куркински от 90-те и началото на новия век и им трябва кльощав, леко дългокос персонаж, който криви лице и глас – къде нужно, къде не.
Подобно на образите, историята сякаш също е замръзнала в дълбокия студ на „Януари”. Дали защото сценаристът Алекс Барет е англичанин и реално само е стъпил върху сюжета на пиесата на Йордан Радичков или поради желанието да се наблегне на мистерията във филма, той сякаш не отива никъде. Самоцелното вмъкване и измъкване на персонажи, щрихиране на идеи, които обаче увисват, създават не усещане за обреченост, а по-скоро за самоцел. Защо в това зачукано място очевидни несретници отглеждаха омари? Хубавата и плашеща концепция за това, че който тръгне през гората, не се връща, а на негово място конят води в шейната труп на замръзнал вълк също остава без отговор. Идеи с потенциал като тази за тенеца, за гората като мистично място със свои тайни, би могла да отиде в посока „Вещицата” на Робърт Егърс. Или другият паралел с него – „Фарът”, в който двама души, затворени сами за дълго в стихия постепенно потъват в лудостта си, са филми, към които „Януари” би могъл да протегне взор, но не му стигат сили да застане до тях.
Следвайки асоциациите, стигаме и до може би най-неприятната – така нареченият „омаж” на Андрей Паунов към величествения „Сиянието” на Стенли Кубрик по новелата на Стивън Кинг. Би бил красив намек, ако беше щрихиран, но в безцелния си филм да включи нелепо стресиран мъж с брадва, преследван от изчезващи образи на близнаци, било и то на момчета този път, просто стои изключително изкуствено. И особено безсмислено е влизането му в бара – единствената цветна сцена във филма. Героят на Самуел Финци се приближава към сякаш извадения от филм на Линч Малин Кръстев, който го кани в пищния салон, като отзвук от време, когато мястото е процъфтявало и му споделя, че „Винаги сте добре дошъл тук”. Защо? Какво? Нито станцията е оживявала, за да намекне, че взима акъла и душите на обитателите, нито по някакъв начин имаме подсказка, че този пряк цитат от „Сиянието” да стои добре там.
Но, както обсъдихме с приятели, филмът е по-скоро поглед към правилната посока. Просто много не му стига, за да бъде добър и дори завършен, без да носи дамгата на арт претенция. А колкото по-често и повече се снимат филми, толкова повече ще се вдига качеството. Българското кино има нужда от хубави филми, а такива, за съжаление, почти не се появяват.
с една дума
ТЕНЕЦ. В разказа „Тенец” на Йордан Радичков, писателят пише: „Тенецът е човек, който след смъртта си не отива никъде, а остава при нас. Този тенец, дето сега тъчеше в разбоя, някога е бил също човек, може би преди сто, може би преди петстотин години.” В други разкази като „Заекът”: „според поверието мъртвец, прескочен от котка, се превръща на тенец. В селцето наричат тенец таласъма. Подир смъртта си човекът не отива в отвъдния свят, а вампирясва и остава да живее в селцето, дои кравите нощем, сплита опашките на конете, тук и там задига нечий велoсипед, за да се повози, точи вино от бъчвите и т. н. Нощем той си идва в къщата да види какви промени са настъпили, да се види с роднините и близките.”
Автор: Ивайло Александров
Гласували общо: 1 потребители