Последната й лента Чистилище също е със съвременен сюжет, в чийто център е младостта със своите копнежи, надежди и борби. И тук вълнуват темите, белязали цялата й филмография - самоидентифицирането в един объркан свят, самотата и отчуждението, неспособността да се изправиш срещу проблемите си, чувството, че си впримчен в капан и измъкване няма. Но тя и показва пътя - както реалния, така и онзи, който изминаваме в себе си, докато се губим, намираме и порастваме в някой друг.
Действието в Чистилище се развива в малък индустриален град, в какъвто сте родена и вие. Какво е да израснеш в място като Серикамис?
Голям късмет е да прекараш детството си на малко място, защото е по-лесно да бъдеш себе си и да растеш свободно и лудешки. А аз бях диво хлапе. По-късно, като юноша, започваш все по-често да си задаваш въпроса дали да останеш, или да заминеш, защото това място вече е малко за теб, за мечтите и за бъдещите ти планове.
Такива са и въпросите на персонажите във филмите ми; такива са и в Чистилище, където Зехра мечтае да избяга. Беше ли трудно да напуснете родното си място?
Би било трудно за хора, които са по-затворени, нямат свободата да изберат своя път или са ограничени икономически или от социални табута. За по-голямата част от жените в света не е лесно да направят избор и да се впуснат след него успешно. Много от тях живеят при социални норми и правила, които блокират живота и свободата им.
За мен беше различно - израснах в образовано и либерално семейство, което искаше да получа добро образование. Това беше много важно и ме направи силна и отворена към живота. Веднага след като завърших архитектура, взех дипломата си и заминах за Истанбул. Там започнах магистърска степен по реставрация. Но си намерих работа и в киното.
Понякога като жена, и като режисьор, чиято работа не се приема еднозначно, си имам проблеми с пресата и с властта. Не толкова заради пола, колкото заради факта, че свободно критикувам всичко, което не ми допада. А то винаги води до недоволни хора или, най-малкото, до игнориране от основните медии. Това отказва ли ви?
Не, а и подобен вид реакция дава допълнителна сила на филма. Каквото властта и медиите не приемат, е още по-интересно за аудиторията. Винаги е било така.
Винаги опитвам да се поставя на тяхно място - да ги разбера, да усетя психологическото и физическото им състояние, дори персонажът да не ти харесва особено. Само така няма как да излезеш с клиширан образ. Къде искате да живеете сега?
В Истанбул. Обичам този град, въпреки че става все по-голям, сложен и объркан. Но пътувам доста - както по фестивали, така и из места, за които не знам почти нищо. Харесва ми, но предпочитам да съм с кола или с автобус, а не със самолет. Обожавам да шофирам и най-вече да седна зад волана без никакъв план и да хвана пътя.
Не и тогава. Това е моето време и така успявам да остана насаме с мислите си. А и ми харесва, защото достигам до автентични и непретенциозни места, които имат душа и не са засегнати от глобализацията.
София, между другото, също е с душа, все още има нещо индивидуално и това я различава от останалите големи градове в Европа. Дано съхраните този уникален характер на града. Филмите ви носят усещане за тъга, в тях младите винаги са тъжни и не знаят накъде да поемат. Такива ли са те днес?
Те не винаги са пред задънена улица. Не че нямат бъдеще, просто си имат много проблеми. Но аз никога не правя филм, който да завършва напълно катастрофално и да е толкова депресиращ, че да искаш да се обесиш накрая. Не съм такъв човек. Аз съм пълна с радост и филмите ми са такива. Защото може да обичаш, дори в същото време да ти се случват неприятности. Както е в живота - трагедията и радостта вървят ръка за ръка. И винаги я има надеждата, както и някаква поука, която да извлечеш в края на задънената улица. А така израстваш вътрешно. Пък и ако правиш история само за проблеми и в края не видиш някаква надежда, за какво ти е да правиш филм въобще? Финансирането на филмите у нас плаши много млади режисьори. Толкова ли са важни парите?
Финансирането на кино е трудно и в Турция. Но ние правим доста копродукции. Мисля, че първият режисьорски опит е страшно важен. Може да направиш и малък филм, за който не ти трябват много пари. Защото най-важна всъщност е идеята - тя трябва да е силна и ти сам да вярваш в нея. Но да имаш идея не означава да имаш развито въображение и да си измисляш истории. Силните идеи са на улицата - в истинския живот. Виж Чистилище на 21 март в Дом на киното от 20:30 Текст Нели А. Калчева / Фотография Васил Танев
Йешим Устаоглу впечатлява
не само защото е една от малкото жени в професията, но и с искрения подход към обществените
нагласи и човешки вълнения във филмите си: смело насочва камерата към някоя
история и я разнищва до дъно, за да покаже колко универсални са проблемите,
желанията и съдбите ни. И това, без да завива към мелодрамата.
Последната й
лента Чистилище също е със съвременен
сюжет, в чийто център е младостта със своите копнежи, надежди и борби. И тук вълнуват
темите, белязали цялата й филмография - самоидентифицирането в
един объркан свят, самотата и отчуждението, неспособността да се изправиш срещу
проблемите си, чувството, че си впримчен в капан и измъкване няма. Но тя и показва
пътя - както реалния, така и онзи, който изминаваме в себе си, докато се губим,
намираме и порастваме в някой друг.
Действието
в Чистилище се развива в малък
индустриален град, в какъвто сте родена и вие. Какво е да израснеш в място като
Серикамис?
Голям късмет е да прекараш детството си на малко
място, защото е по-лесно да бъдеш себе си и да растеш свободно и лудешки. А аз
бях диво хлапе. По-късно, като юноша, започваш все по-често да си задаваш
въпроса дали да останеш, или да заминеш, защото това място вече е малко за теб,
за мечтите и за бъдещите ти планове.
Такива са и въпросите на персонажите във филмите ми; такива са и в Чистилище, където Зехра мечтае да
избяга.
Беше
ли трудно да напуснете родното си място?
Би било трудно за хора, които са по-затворени, нямат
свободата да изберат своя път или са ограничени икономически или от социални табута. За по-голямата част от жените в света
не е лесно да направят избор и да се впуснат след него успешно. Много от тях
живеят при социални норми и правила, които блокират живота и свободата им.
За мен беше различно - израснах в образовано и либерално семейство, което
искаше да получа добро образование. Това беше много важно и ме направи силна и
отворена към живота. Веднага след като завърших архитектура, взех дипломата си
и заминах за Истанбул. Там започнах магистърска степен по реставрация. Но си
намерих работа и в киното.
Какви
проблеми срещате като режисьор?
Понякога като жена, и като режисьор, чиято работа не
се приема еднозначно, си имам проблеми с пресата и с властта. Не толкова заради
пола, колкото заради факта, че свободно критикувам всичко, което не ми допада.
А то винаги води до недоволни хора или, най-малкото, до игнориране от основните
медии.
Това
отказва ли ви?
Не, а и подобен вид реакция дава допълнителна сила на
филма. Каквото властта и медиите не приемат, е още по-интересно за аудиторията.
Винаги е било така.
Освен
че сте режисьор, вие сте и сценарист на филмите си. Как постигате автентичността
на персонажите?
Винаги опитвам да се поставя на тяхно място - да ги
разбера, да усетя психологическото и физическото им състояние, дори персонажът
да не ти харесва особено. Само така няма как да излезеш с клиширан образ.
Къде
искате да живеете сега?
В Истанбул. Обичам този град, въпреки че става все
по-голям, сложен и объркан. Но пътувам доста - както по фестивали, така и из
места, за които не знам почти нищо. Харесва ми, но предпочитам да съм с кола
или с автобус, а не със самолет. Обожавам да шофирам и най-вече да седна зад
волана без никакъв план и да хвана пътя.
Интересно.
Като режисьор не сте ли свикнала всичко да върви по план?
Не и тогава. Това е моето време и така успявам да
остана насаме с мислите си. А и ми харесва, защото достигам до автентични и
непретенциозни места, които имат душа и не са засегнати от глобализацията.
София, между другото, също е с душа, все още има нещо индивидуално и това я различава от
останалите големи градове в Европа. Дано съхраните този уникален характер на
града.
Филмите
ви носят усещане за тъга, в тях младите винаги са тъжни и не знаят накъде да
поемат. Такива ли са те днес?
Те не винаги са пред задънена улица. Не че нямат
бъдеще, просто си имат много проблеми. Но
аз никога не правя филм, който да завършва напълно катастрофално и да е толкова
депресиращ, че да искаш да се обесиш накрая. Не съм такъв човек. Аз съм пълна с
радост и филмите ми са такива. Защото може да обичаш, дори в същото време да ти се случват неприятности. Както е
в живота - трагедията и радостта вървят ръка за ръка. И винаги я има надеждата,
както и някаква поука, която да извлечеш в края на задънената улица. А така
израстваш вътрешно. Пък и ако правиш история само за проблеми и в края не видиш
някаква надежда, за какво ти е да правиш филм въобще?
Финансирането
на филмите у нас плаши много млади режисьори. Толкова ли са важни парите?
Финансирането на кино е трудно и в Турция. Но ние
правим доста копродукции. Мисля, че първият режисьорски опит е страшно важен.
Може да направиш и малък филм, за който не ти трябват много пари. Защото
най-важна всъщност е идеята - тя трябва да е силна и ти сам да вярваш в нея. Но
да имаш идея не означава да имаш развито въображение и да си измисляш истории.
Силните идеи са на улицата - в истинския живот.
Виж Чистилище на 21 март в Дом на киното от 20:30
Текст Нели А. Калчева / Фотография Васил Танев