Мила Искренова

В тази част на света рядко можем да срещнем личност като Мила Искренова - с декадентско излъчване и аристократичен финес, графично излети във всеки жест, поглед, дума и красноречиво мълчание. Тя е като изтъкана от въздух наелектизирана енергия, която има способност да завихря и поражда смислени ситуации. Нещо повече. Имаш чувството, че си срещал Мила в някой от филмите ноар или в поезията на предвоенна Европа, когато духът й е бил принуден да оцелява между шрапнелите, въоръжен с бунтарски танц и с дълго цигаре между пръстите - някъде в екзистенциалните мази на Париж или сред креативната вакханалия на лондонската бохема. Някъде там, между войните, е нейното време. Някъде там, в сърцето на Стара Европа, е нейното място. Тогава какво прави тук, стискайки зъби и напук на срутващия се в баналността си атавистичен балкански свят, продължава да оцелява - просто с танц, музика, живопис, жестове и думи?

Нонконформист по природа и дисидент по рождение, Мила винаги е търсела нещо повече, нещо отвъд, нещо изначално вечно в мимолетната природа на Танца. Тук не говорим само за филигранните й хореографии в балет Арабеск, някои от които спират дъха, други замислят, трети дават свобода, шамаросват или закачливо намигат. Разпъната между радостта на тялото и погнусата от живеенето, от сдобряването с абсурдни компромиси, в които творецът е наказан да оцелява, тя сякаш винаги изобретява екстраординерни решения, с които деликатно подсказва, че да се изразяваш чрез танц дори в тази част на света е преживяване, заради което си струва да се живее.

„Аз винаги съм щастлива, но не винаги го разбирам", наскоро Мила написа във Facebook страницата си, където е изумително активна. Действително. Радостта й да бъде себе си е имплицирана във всяка нейна хореография и особено в книгите й Радостта на тялото и Вкусът на Твоето тяло. Там автоцензурата е сритана в ъгъла, за сметка на дълбоко изстраданите мисли, чувства, образи, възторзи и съмнения. Жени като нея са изгаряни на кладата преди столетия.

Показваме ти я такава, каквато е - дълбоко рационална, страстна, иронична, скептична, гневна, вълнуваща и летяща - на чаша кафе, сантиметри над бездната.

 

Мислех си да стана балерина.
И станах хореограф. След 25 години смело мога да кажа: това е професията, която владея.

Хореографията е създаване на движение с определено послание. Превръща се в живот. А моят е многообразен, защото имам Луна в Близнаци, което означава: естравагантност, мобилност на възгледите, експеримент заради експеримента. Аз просто се отегчавам страшно бързо. Въпреки че в живота проявявам невероятен стоицизъм, мазохизъм и желание да разбера всякакви идиоти. Така загубих много лично време, което можех да превърна в танц.

Табутата, които ме дразнят, са сексистки. Тук се усмихваме снизходително...

Заобиколена съм от хора, на които мога да се доверя. Приятелствата ми са проверени във времето. Усещаме се дори само по мълчанието.
Танцът е генералната реализация на моя живот.

Вкъщи ме смятат за стабилна опора - човек, който може да преодолее много неща. Същевременно има и някаква нотка на внимание към моята чувствителност. За някои неща има граници и те знаят, че когато се прехвърли една граница, става страшно. Тук не говоря за социална перверзия, а за социален конформизъм. И другото, което абсолютно не мога да приема, е, че големите, решаващи правомощия и механизми у нас се намират в ръцете на хора, от които на мен ми се изправя косата.

По душа съм като водата. В постоянно движение.

Идеите идват най-неочаквано, дори в най-прозаични моменти. Мога да бърша прах и изведнъж да видя „светкавица", която да промени всичко. Никога не мога да прогнозирам, в какъв момент ще се случи. Мога да стъпя в локва и да получа визия. Мога да спя и да сънувам бъдещия спектакъл.
Блокирам, когато се сблъскам с природни катаклизми. Например тази апокалиптична градушка, това лято. Тя повреди любимата ми смокиня, която израстна пред очите ми. Това ме разплака. Листата й, които бяха толкова пищни, сега приличат на нещастни скелетчета. Блокирам още при нагли забележки, които ми се казват в очите от хора, които съм уважавала и не съм очаквала подобно нещо от тях. Случвало се е да бъде дори под формата на комплимент, който е толкова саркастичен и лицемерен, че това ме е парализирало.

Грешките са от много личен характер. Според хора, които са изследвали съдбата ми - колкото съм зряща в професията, толкова съм сляпа в живота.
Компромисите са важни, когато се работи в екип.

Работата е най-голямото енергийно зареждане.
От моята се научих да разчитам на себе си.

Никога не работя без усещане за точно изпълнена цел. Например последната ми постановка Траектории на желанието е направена с три стари куфара с биография, които аз си прибрах от улицата, въпреки че хората ме гледаха странно. След това направихме с Бойко Богданов Възторг и крах на любовта и той без въобще да знае, че аз съм прибрала на тавана си тези куфари, домъкна в залата 20 стари куфара! Там ние направихме потрисащи сцени, които показват пристигащи хора в концлагер. Разбираш ли, аз имах точно такива видения, преди това. Настръхвам като разказвам това, защото тогава аз разбрах, че тази постановка ще стане. Не говоря за концепция, а за знак. Отгоре. Всичко тръгна от куфара.

Добрият екип е с хора, които се разбират без думи.
Най-важното за един хореограф е да бъде свеж, т.е. да вдъхновява.
А най-трудно за един танцьор е да излезе на сцената.

Скачам в дълбокото, когато нещо емоционално ме е провокирало. И от любопитство. Случва се непрекъснато и дори често се налага да се възпирам. Един такъв случай тръгна много невинно, след което аз се изплаших (от Ницше и от Рихард Щраус), после се спрях, поех въздух и изплувах на повърхността с мисълта: „Аз мога да бъда само това, което съм. Не мога да се надскоча - моята приказка е тази."

Успехът винаги е относителен.
Най-много обичам следобеден плаж. Празен.

Забелязала съм, че напоследък има едно много сериозно полудяване на тема политика. Втрещена съм, как хората се карат заради политика. Просто не мога да го проумея.
Току-що разбрах, че ще участвам във Валонския музикален фестивал (Festival de Wallonie) с моя спектакъл Les Visages d'un Fleuve (Лицата на една река). По идея и с личното участие  на българския пианист и композитор Боян Воденичаров и с участието на танцьори от Балет Арабеск. Това е наш, съвместен проект за най-авторитетния музикален фестивал в Белгия.

Ще ми се аз да съм измислила електричеството.
Или поне да бях казала: „Dum spiro, spero" („Докато дишам, надявам се", лат.).

Огорчават ме само хора, които обичам. Но им прощавам. Винаги.
Търся спокойствие в общуване със средата. И не мога да го намеря. Така е, откакто се помня.

Вярата за мен е всичко. Не крия, че съм силно вярваща. Убедена съм, че този свят е устроен перфектно, но човекът го е сринал тотално. Вярата е активна част от мен. Дотолкова, че съм се чувствала виновна за неща, които са извън мен, че съм се губила в тези състояния. През годините работих усилено да го премахна. Не знам точно на какво се дължи, но предполагам, че всички, които са живели в социализма, имат това чувство за вина. Както и хората, които са преживели концлагер - ти си присъствал на неща, срещу които не си могъл да направиш нищо. И дори само това е достатъчно, за да те убие. Моето поколение преживя метаморфози, които се оказаха много тежки за понасяне. Но дори моите родители, които са преживели две войни, са с по-малко травми. Разказвали са ми как по време на бомбардировките са бягали надолу по стълбите на кооперацията, как са прескачали тела и как са се изнасяли към Витоша. Слава Богу, ние такива неща не сме преживели. И въпреки всичко, имаме повече травми.

Ако не бях човек, щях да съм дърво. Смокиня. Плодовете й са еротични, а еротиката е живот, какъвто трябва да има в изкуството.

Събуждам се със спокоен дух и с мисълта: „слушай сърцето си". И с повишено енергийно състояние, когато репетирам.
Заспивам с медитация.

Сънищата ми са пророчески. Дават ми ясен знак, как да реализирам даден спектакъл. Веднъж сънувах, че се намирам в кула на средновековен замък, в една от стаите й. Освен мен, нямаше никой, а подът беше каменен. Върху целия под на купчини бяха натрупани книги. Бяха подвързани с кожа, някои с червен цвят. Тогава усетих, че ми се дава не само картбланш да направя Заратустра (точно тогава бях много притеснена, дали ще се справя), но и потвърждение. Сякаш някой ми казва: „Мила, виж тези книги". И аз нарамих 20 тома Ленин, изсипах ги на сцената и ги дадох на изпълнителите да си ги подмятат. Да, в моя Заратустра беше направен с Ленин, който хвърчеше по сцената. (смях) Танцьорите се ентусиазираха: те ходеха по Ленин, хвърляха го във въздуха, удряха го в земята. Като символ на безполезността на познанието, според Ницше.

Моите тайни са детски. Някои ми казват, че съм постъпила смело, като съм публикувала дневниците ми отпреди 1989. Но те са детски дневници! И тогава, и сега аз съм същото дете, което се чуди какво става и гледа смаяно към света. Уморява ме скуката.

Почивам си с класическа музика, разходки сред природата и с йога. Правя я от 17-годишна възраст. А Моцарт и Бах са моята терапия.

Моят момент е след седем часа вечерта. Тогава оставам със себе си.
Facebook за мен е много важен. Оказа се, че и двете ми книги се дължат на Facebook. Там ме намериха издателите ми. Да не говорим за обществени контакти и т.н.

Искам един ден да се промени цялостно посоката на развитие на света. За съжаление, това би могло да стане само чрез голям катаклизъм.
Музиката е велика благодат. Най-хубавото, което е открило това нещастно човечество.

Животът е развитие.
А моят е Мисия.

Книгите на Мила Искренова Радостта на тялото ( Black Flamingo, 2012)
и Вкусът на Твоето тяло (Scalino, 2014) могат да се намерят в добрите книжарници.
На 30 август тя ще представи с лекция българския съвременен танц
пред Форума на откриването на международния фестивал One Dance Week в Пловдив.
През септември ще гостува на Валонския фестивал в Брюксел
със спектакъла си Les Visages d'un Fleuve (Лицата на една река).

Текст Патриция Николова / Фотография Славея Йорданова

В тази част на света рядко можем да срещнем личност като Мила Искренова - с декадентско излъчване и аристократичен финес, графично излети във всеки жест, поглед, дума и красноречиво мълчание. Тя е като изтъкана от въздух наелектизирана енергия, която има способност да завихря и поражда смислени ситуации. Нещо повече. Имаш чувството, че си срещал Мила в някой от филмите ноар или в поезията на предвоенна Европа, когато духът й е бил принуден да оцелява между шрапнелите, въоръжен с бунтарски танц и с дълго цигаре между пръстите - някъде в екзистенциалните мази на Париж или сред креативната вакханалия на лондонската бохема. Някъде там, между войните, е нейното време. Някъде там, в сърцето на Стара Европа, е нейното място. Тогава какво прави тук, стискайки зъби и напук на срутващия се в баналността си атавистичен балкански свят, продължава да оцелява - просто с танц, музика, живопис, жестове и думи?

Нонконформист по природа и дисидент по рождение, Мила винаги е търсела нещо повече, нещо отвъд, нещо изначално вечно в мимолетната природа на Танца. Тук не говорим само за филигранните й хореографии в балет Арабеск, някои от които спират дъха, други замислят, трети дават свобода, шамаросват или закачливо намигат. Разпъната между радостта на тялото и погнусата от живеенето, от сдобряването с абсурдни компромиси, в които творецът е наказан да оцелява, тя сякаш винаги изобретява екстраординерни решения, с които деликатно подсказва, че да се изразяваш чрез танц дори в тази част на света е преживяване, заради което си струва да се живее.

„Аз винаги съм щастлива, но не винаги го разбирам", наскоро Мила написа във Facebook страницата си, където е изумително активна. Действително. Радостта й да бъде себе си е имплицирана във всяка нейна хореография и особено в книгите й Радостта на тялото и Вкусът на Твоето тяло. Там автоцензурата е сритана в ъгъла, за сметка на дълбоко изстраданите мисли, чувства, образи, възторзи и съмнения. Жени като нея са изгаряни на кладата преди столетия.

Показваме ти я такава, каквато е - дълбоко рационална, страстна, иронична, скептична, гневна, вълнуваща и летяща - на чаша кафе, сантиметри над бездната.

 

Мислех си да стана балерина.
И станах хореограф. След 25 години смело мога да кажа: това е професията, която владея.

Хореографията е създаване на движение с определено послание. Превръща се в живот. А моят е многообразен, защото имам Луна в Близнаци, което означава: естравагантност, мобилност на възгледите, експеримент заради експеримента. Аз просто се отегчавам страшно бързо. Въпреки че в живота проявявам невероятен стоицизъм, мазохизъм и желание да разбера всякакви идиоти. Така загубих много лично време, което можех да превърна в танц.

Табутата, които ме дразнят, са сексистки. Тук се усмихваме снизходително...

Заобиколена съм от хора, на които мога да се доверя. Приятелствата ми са проверени във времето. Усещаме се дори само по мълчанието.
Танцът е генералната реализация на моя живот.

Вкъщи ме смятат за стабилна опора - човек, който може да преодолее много неща. Същевременно има и някаква нотка на внимание към моята чувствителност. За някои неща има граници и те знаят, че когато се прехвърли една граница, става страшно. Тук не говоря за социална перверзия, а за социален конформизъм. И другото, което абсолютно не мога да приема, е, че големите, решаващи правомощия и механизми у нас се намират в ръцете на хора, от които на мен ми се изправя косата.

По душа съм като водата. В постоянно движение.

Идеите идват най-неочаквано, дори в най-прозаични моменти. Мога да бърша прах и изведнъж да видя „светкавица", която да промени всичко. Никога не мога да прогнозирам, в какъв момент ще се случи. Мога да стъпя в локва и да получа визия. Мога да спя и да сънувам бъдещия спектакъл.
Блокирам, когато се сблъскам с природни катаклизми. Например тази апокалиптична градушка, това лято. Тя повреди любимата ми смокиня, която израстна пред очите ми. Това ме разплака. Листата й, които бяха толкова пищни, сега приличат на нещастни скелетчета. Блокирам още при нагли забележки, които ми се казват в очите от хора, които съм уважавала и не съм очаквала подобно нещо от тях. Случвало се е да бъде дори под формата на комплимент, който е толкова саркастичен и лицемерен, че това ме е парализирало.

Грешките са от много личен характер. Според хора, които са изследвали съдбата ми - колкото съм зряща в професията, толкова съм сляпа в живота.
Компромисите са важни, когато се работи в екип.

Работата е най-голямото енергийно зареждане.
От моята се научих да разчитам на себе си.

Никога не работя без усещане за точно изпълнена цел. Например последната ми постановка Траектории на желанието е направена с три стари куфара с биография, които аз си прибрах от улицата, въпреки че хората ме гледаха странно. След това направихме с Бойко Богданов Възторг и крах на любовта и той без въобще да знае, че аз съм прибрала на тавана си тези куфари, домъкна в залата 20 стари куфара! Там ние направихме потрисащи сцени, които показват пристигащи хора в концлагер. Разбираш ли, аз имах точно такива видения, преди това. Настръхвам като разказвам това, защото тогава аз разбрах, че тази постановка ще стане. Не говоря за концепция, а за знак. Отгоре. Всичко тръгна от куфара.

Добрият екип е с хора, които се разбират без думи.
Най-важното за един хореограф е да бъде свеж, т.е. да вдъхновява.
А най-трудно за един танцьор е да излезе на сцената.

Скачам в дълбокото, когато нещо емоционално ме е провокирало. И от любопитство. Случва се непрекъснато и дори често се налага да се възпирам. Един такъв случай тръгна много невинно, след което аз се изплаших (от Ницше и от Рихард Щраус), после се спрях, поех въздух и изплувах на повърхността с мисълта: „Аз мога да бъда само това, което съм. Не мога да се надскоча - моята приказка е тази."

Успехът винаги е относителен.
Най-много обичам следобеден плаж. Празен.

Забелязала съм, че напоследък има едно много сериозно полудяване на тема политика. Втрещена съм, как хората се карат заради политика. Просто не мога да го проумея.
Току-що разбрах, че ще участвам във Валонския музикален фестивал (Festival de Wallonie) с моя спектакъл Les Visages d'un Fleuve (Лицата на една река). По идея и с личното участие  на българския пианист и композитор Боян Воденичаров и с участието на танцьори от Балет Арабеск. Това е наш, съвместен проект за най-авторитетния музикален фестивал в Белгия.

Ще ми се аз да съм измислила електричеството.
Или поне да бях казала: „Dum spiro, spero" („Докато дишам, надявам се", лат.).

Огорчават ме само хора, които обичам. Но им прощавам. Винаги.
Търся спокойствие в общуване със средата. И не мога да го намеря. Така е, откакто се помня.

Вярата за мен е всичко. Не крия, че съм силно вярваща. Убедена съм, че този свят е устроен перфектно, но човекът го е сринал тотално. Вярата е активна част от мен. Дотолкова, че съм се чувствала виновна за неща, които са извън мен, че съм се губила в тези състояния. През годините работих усилено да го премахна. Не знам точно на какво се дължи, но предполагам, че всички, които са живели в социализма, имат това чувство за вина. Както и хората, които са преживели концлагер - ти си присъствал на неща, срещу които не си могъл да направиш нищо. И дори само това е достатъчно, за да те убие. Моето поколение преживя метаморфози, които се оказаха много тежки за понасяне. Но дори моите родители, които са преживели две войни, са с по-малко травми. Разказвали са ми как по време на бомбардировките са бягали надолу по стълбите на кооперацията, как са прескачали тела и как са се изнасяли към Витоша. Слава Богу, ние такива неща не сме преживели. И въпреки всичко, имаме повече травми.

Ако не бях човек, щях да съм дърво. Смокиня. Плодовете й са еротични, а еротиката е живот, какъвто трябва да има в изкуството.

Събуждам се със спокоен дух и с мисълта: „слушай сърцето си". И с повишено енергийно състояние, когато репетирам.
Заспивам с медитация.

Сънищата ми са пророчески. Дават ми ясен знак, как да реализирам даден спектакъл. Веднъж сънувах, че се намирам в кула на средновековен замък, в една от стаите й. Освен мен, нямаше никой, а подът беше каменен. Върху целия под на купчини бяха натрупани книги. Бяха подвързани с кожа, някои с червен цвят. Тогава усетих, че ми се дава не само картбланш да направя Заратустра (точно тогава бях много притеснена, дали ще се справя), но и потвърждение. Сякаш някой ми казва: „Мила, виж тези книги". И аз нарамих 20 тома Ленин, изсипах ги на сцената и ги дадох на изпълнителите да си ги подмятат. Да, в моя Заратустра беше направен с Ленин, който хвърчеше по сцената. (смях) Танцьорите се ентусиазираха: те ходеха по Ленин, хвърляха го във въздуха, удряха го в земята. Като символ на безполезността на познанието, според Ницше.

Моите тайни са детски. Някои ми казват, че съм постъпила смело, като съм публикувала дневниците ми отпреди 1989. Но те са детски дневници! И тогава, и сега аз съм същото дете, което се чуди какво става и гледа смаяно към света. Уморява ме скуката.

Почивам си с класическа музика, разходки сред природата и с йога. Правя я от 17-годишна възраст. А Моцарт и Бах са моята терапия.

Моят момент е след седем часа вечерта. Тогава оставам със себе си.
Facebook за мен е много важен. Оказа се, че и двете ми книги се дължат на Facebook. Там ме намериха издателите ми. Да не говорим за обществени контакти и т.н.

Искам един ден да се промени цялостно посоката на развитие на света. За съжаление, това би могло да стане само чрез голям катаклизъм.
Музиката е велика благодат. Най-хубавото, което е открило това нещастно човечество.

Животът е развитие.
А моят е Мисия.

Книгите на Мила Искренова Радостта на тялото ( Black Flamingo, 2012)
и Вкусът на Твоето тяло (Scalino, 2014) могат да се намерят в добрите книжарници.
На 30 август тя ще представи с лекция българския съвременен танц
пред Форума на откриването на международния фестивал One Dance Week в Пловдив.
През септември ще гостува на Валонския фестивал в Брюксел
със спектакъла си Les Visages d'un Fleuve (Лицата на една река).

Текст Патриция Николова / Фотография Славея Йорданова

Гласували общо: 1 потребители

☆ ☆ ☆ ☆ ☆