В моя живот конструирах много неща. Например първата конструкция, която и до сега се ползва в рамките на една масивна ограда, е метално-тръбна врата на предприятие. Бях на 19, във втори курс, пресмятах и чертаех проекта ми по „Машинни елементи“, когато получих покана от приятел на баща ми да конструирам двойна метална врата, през която да минава безпроблемно автобус или камион, вратата да не провисва, да се завърта с един пръст, и да не скърца. Използвах капсуловани търкалящи лагери, окачих вратата на две, добре оразмерени профилни колони и след две седмици тя застана на своето място. Някой ще рече: проста задача. Да, така е, но за човек, завършил математическа гимназия като мен, а не по машиностроене, е предизвикателство да конструира нещо реално, дори врата, да се подпише под чертежите и да съзнава, че с тези чертежи ще се похарчат пари, които не трябва да отидат на вятъра, а авторът, в случая моя милост, да не се изложи.
После цял живот конструирах: пресформи за каучук и пластмаса, щампи за пресоване на стоманени детайли и най-много режещи инструменти. Патентовах, отначало сам, а после и с моите доста на брой докторанти. Сключвахме договори, печелехме от нашите конструкции, които работеха в много предприятия и бяхме удовлетворени от тази ни дейност. Седмица преди защитата на „голямата“ ми дисертация водих студенти-дизайнери в едно мебелно предприятие, където видях, че на една високопроизводителна дървообработваща машина работи патентован у нас, в съавторство с един от моите докторанти, инструмент-циркуляр, произведен в Германия. Ние двамата с моя докторант обаче не можеше да имаме някакви претенции и материална изгода от това, защото този наш режещ инструмент не беше защитен в чужбина. Остана ни едното морално удовлетворение, което впрочем се е случвало нееднократно в моята практика – нещо създадено от мен да е полезно другиму.
Бях и технолог, колкото и някои хора да не разбират като какво нещо е това технологията. Мнозина смятат, че технологията е сборно понятие, което в моя бранш включва операции като леене, коване, заваряване, струговане, фрезоване, термообработване, шлифоване и т.н. Всъщност, технологията е знанието и екипировката за онази специфична „рецепта“, която включва, освен последователността от операциите, но и режимите за обработване и сглобяване в процеса на изработването на конкретен пазарен продукт. В световен мащаб технологичното знание е скъпо. То се продава с лиценз, особено когато в него има защитени патенти, за разлика от научното знание, което обикновено се подарява и особено от такива като нас, защото не можем да го превърнем в нещо приложно, интелектуално защитено и печелившо. В света има много успешни и печеливши, но и неуспешни за купувачите лицензии за технологии, които не искам да коментирам, защото мога да засегна престижа на държави, които имат претенциите за величие.
Основната ми професия, обаче, беше даскалската. За нея в НОИ ми брояха прослужените години, с които се пенсионирах. По времето на моето даскалуване, обаче, установих, че около 90% от студентите харчат за своето следване парите на своите родители и накрая, след като завършат, работят не по специалността си или, в по-добрия случай, интерпретират чужди знания без да създават нещо свое иновативно. Аз, обаче, не престанах да даскалувам заради онези 10% от студентите, които слушаха и разбираха това, което им говорех.
Димитър беше един от тези 10%. Той винаги сядаше на първата маса по време на упражненията, които водех по онова време. Митко винаги имаше попълнен протокол за предишното упражнение с верни пресмятания и графики. Неговите крайни изводи в протоколите бяха обмислени, а не преписани от друг. Той, и неколцина като него, „попиваха“ това, което им говорех. На лекциите, въпреки че имах издаден мой учебник, Митко присъстваше, седнал пак на първата банка в лекционата зала. Слушаше, водеше си някакви бележки и понякога ме прекъсваше с умни въпроси. Когато отсъстваше, Митко се извиняваше на следващата лекция за това, че бил зает предния път. А аз, заедно със знанията в областта на теорията на рязане на материалите и режещите инструменти, говорех за значението на иновациите, за постигането на „собствена територия“, защитена с помощта на интелектуален монопол – патенти за изобретения и свидетелства за полезни модели, както и за производството на пазарни продукти-консумативи с висока добавена стойност.
Митко завърши и постигна всички мои заръки, които на всяка първа лекция лансирам към уважаемата аудитория: да научат английски; да получат заслужено шофьорска книжка, а не да си я купуват, защото със заслужената шофьорска книжка е по-безопасно и за шофьора, и за останалите на пътя, а автомобилът отдавна вече не е лукс, той е необходимост; да усвоят в детайли и започнат да прилагат веднага някой популярен програмен проектантски (CAD) и/или технологичен (CAM) продукт; да се оженят, съответно омъжат или просто да се съберат със своята половинка дори и без брак, и най-важното – да имат най-малко две, а защо не и повече, деца, защото нацията ни се топи, но децата си да направят преди да навършат 30 години, а не когато станат на 40.
Един ден, оказа се 10 години след дипломирането му, срещнах Митко – леко напълнял, с малко пооредяла коса на темето, но с видимо самочувствие. Аз си вървях по тротоара, а той намали ход на платното до мен, свали стъклото, извика ме („Как сте, професоре?“), спря колата си, познах го веднага и ме покани да седна в мицубишито, което караше. Заведе ме в неговото предприятие. Подчертах думата, защото се оказа, че първоначално Митко заложил семеен имот със съгласието на своите родители. Със заема купил машина с цифрово-програмно управление (ЦПУ) „втора ръка“, монтирал я в готова пристройка в имот на баща му и започнал сам да проектира и произвежда детайли за свои клиенти. Междувременно защитил няколко собствени пазарни продукта със свидетелства за полезни модели, за които и в момента има поръчки. С печалбата купил две нови високопроизводителни машини. По-късно закупил и хале на 300 кв.м. от бивше неработещо държавно предприятие и сега вече има персонал от 25 човека – висококвалифицирани работници и инженери-програмисти. Запознах се и със съпругата му – инженер-програмист, която работеше в тяхното предприятие. Имали вече две деца, карат и двамата японски автомобили и видимо изглеждат щастливи.
Георги беше също мой студент, но от контингента на онези 90%, за които стана дума по-горе. Той никога не седна на първата маса по време на водените от мен упражнения. На лекциите ми го нямаше, защото, както обикновено казват онези „90%“ – има учебник. Сядаше най-отзад и си бъбреше с друг като него. Георги никога не ми зададе някакъв въпрос по съществото на учебната дисциплина, която водех като лекции и упражнения. Впрочем, моя милост, дори години по-късно, когато бях вече професор, и въпреки че имах асистенти, не спрях да водя и упражнения, защото исках да имам непосредствен контакт със студентите, и особено с онези 5%, които също искаха това. Протоколите на Георги бяха очевидно преписани, но аз ги заверявах. Допусках, че, когато завърши, този човек няма да работи като инженер.
Един ден, оказа се 12 години след времето, когато съм водил упражненията на Георги, го срещнах по един твърде особен начин. Той ми се обади на „Слънчев бряг“ в рамките на курорта „Св.Св. Константин и Елена“. Там имах участие с мой доклад в научна конференция, а той – много напълнял, между двамина мъже с тъмни очила, и тримата с черни костюми, черни тишъртки и черни лачени обувки, се придвижваше бавно и пеша по една алея.
– Вие ли сте, г-н Ангелов?
– Аз съм, а Вие кой бяхте? Като гледам възрастта Ви, да не сте бил мой студент?
– Да, аз съм Георги от 12-та група през 96-та. Вие ми водихте режещите инструменти. Помните ли ме?
– Чакайте, чакайте ... дааа, познах Ви! Вие сте Георги, момчето от последната маса в моята лаборатория. Как сте, Георги, с какъв бизнес се занимавате? Много добре изглеждате, радвам се за Вас!
– Добре съм, г-н Ангелов! Търгувам с цигари. Отдавна забравих инженерството. Впрочем, още с дипломирането ми започнах с търговия. Отначало направих голям багажник на покрива на жигулата на баща ми. Всяка седмица ходех по два пъти до фабриката JD, товарех по 20 мастер-бокса, а жена ми продаваше цигарите в „Люлин“, в една наша лафка. Сега вече имам собствена търговска база върху 6 декара. Имам три тира, автомобили, персонал. Виждате, че и в момента не съм сам. Работата ми е такава, имам сериозна конкуренция. Тук съм на преговори с мои контрагенти.
– Жив и здрав бъдете, Георги! Ето моя визитка. Ако имате някаква нужда от мен, обадете се.
Разделихме се. Очевидно беше, че ние двамата с Георги нямаме допирни точки, но от учтивост му дадох моята картичка. Той не ми отвърна със същия жест. Може би нямаше в себе си визитни картички.
След повече от година телефонът в джоба ми иззвъня, обади се женски глас и тихо попита:
– Вие сте професор Ангелов, нали?
– Да, аз съм.
– Аз съм съпругата на Георги, Вашия бивш студент. Намерих картичката Ви сред други в един негов визитник. Искам да Ви кажа, че, за съжаление, Георги почина. Каня Ви на погребението му на централните гробища в едиколко си часа, на еди коя си дата.
Изтръпнах и замълчах, а жената отсреща, след секунда мълчание, затвори без да мога да попитам как така и от какво е починал Георги, защото беше толкова млад, на годините на моите деца.
Отидох на погребението. Още от вратата на гробищата забелязах голям брой паркирали – черни, големи и лъскави автомобили. Спрях моето бяло „Поло“ по в страни и, когато приближих църквата, видях много мъже в черни костюми и тъмни очила. Ковчегът беше от лакирано дърво, видимо много луксозен и с пиринчени дръжки и орнаменти. Носеха го на рамо неколцина млади мъже. На стената до вратата на църквата беше подпрян дървен кръст с името на Георги и с изписани двете години – на раждането му и другата, неговата последна. Една част от хората влязоха в черквата, аз можах само да се приближа до вратата, изслушах опелото и на излизане попитах тихо едного непознат ми: „Извинете, Вие знаете ли от какво почина Георги?“. Човекът, без да ме погледне, промълви с нисък глас: „Убиха го мръсниците! Завидяха му за бизнеса.“ Допуснах, че става дума за конкуренцията на Георги. Не можах да разбера дори коя е жена му, имат ли деца?
Веднага след службата тръгнах обратно към дома. По пътя разсъждавах върху въпроса: кой от двата бизнеса – този на Митко или този на Георги е по-ефективен? Защото и двамата мои бивши студенти имаха печеливш бизнес. Само че бизнесът на Митко, макар и по-труден от интелектуална гледна точка, е в основата на просперитета на нацията ни, докато бизнесът на Георги е относително лесен и не изисква кой знае каква квалификация. Вероятно затова мнозина с минимален интелектуален „багаж“ са му завиждали. Сигурно тях имаше предвид човекът, когото попитах. Жалко за Георги.
06.05.2021 г., Георгьовден
проф. д-р инж. Николай Ангелов, д.т.н.
В моя живот конструирах много неща. Например първата конструкция, която и до сега се ползва в рамките на една масивна ограда, е метално-тръбна врата на предприятие. Бях на 19, във втори курс, пресмятах и чертаех проекта ми по „Машинни елементи“, когато получих покана от приятел на баща ми да конструирам двойна метална врата, през която да минава безпроблемно автобус или камион, вратата да не провисва, да се завърта с един пръст, и да не скърца. Използвах капсуловани търкалящи лагери, окачих вратата на две, добре оразмерени профилни колони и след две седмици тя застана на своето място. Някой ще рече: проста задача. Да, така е, но за човек, завършил математическа гимназия като мен, а не по машиностроене, е предизвикателство да конструира нещо реално, дори врата, да се подпише под чертежите и да съзнава, че с тези чертежи ще се похарчат пари, които не трябва да отидат на вятъра, а авторът, в случая моя милост, да не се изложи.
После цял живот конструирах: пресформи за каучук и пластмаса, щампи за пресоване на стоманени детайли и най-много режещи инструменти. Патентовах, отначало сам, а после и с моите доста на брой докторанти. Сключвахме договори, печелехме от нашите конструкции, които работеха в много предприятия и бяхме удовлетворени от тази ни дейност. Седмица преди защитата на „голямата“ ми дисертация водих студенти-дизайнери в едно мебелно предприятие, където видях, че на една високопроизводителна дървообработваща машина работи патентован у нас, в съавторство с един от моите докторанти, инструмент-циркуляр, произведен в Германия. Ние двамата с моя докторант обаче не можеше да имаме някакви претенции и материална изгода от това, защото този наш режещ инструмент не беше защитен в чужбина. Остана ни едното морално удовлетворение, което впрочем се е случвало нееднократно в моята практика – нещо създадено от мен да е полезно другиму.
Бях и технолог, колкото и някои хора да не разбират като какво нещо е това технологията. Мнозина смятат, че технологията е сборно понятие, което в моя бранш включва операции като леене, коване, заваряване, струговане, фрезоване, термообработване, шлифоване и т.н. Всъщност, технологията е знанието и екипировката за онази специфична „рецепта“, която включва, освен последователността от операциите, но и режимите за обработване и сглобяване в процеса на изработването на конкретен пазарен продукт. В световен мащаб технологичното знание е скъпо. То се продава с лиценз, особено когато в него има защитени патенти, за разлика от научното знание, което обикновено се подарява и особено от такива като нас, защото не можем да го превърнем в нещо приложно, интелектуално защитено и печелившо. В света има много успешни и печеливши, но и неуспешни за купувачите лицензии за технологии, които не искам да коментирам, защото мога да засегна престижа на държави, които имат претенциите за величие.
Основната ми професия, обаче, беше даскалската. За нея в НОИ ми брояха прослужените години, с които се пенсионирах. По времето на моето даскалуване, обаче, установих, че около 90% от студентите харчат за своето следване парите на своите родители и накрая, след като завършат, работят не по специалността си или, в по-добрия случай, интерпретират чужди знания без да създават нещо свое иновативно. Аз, обаче, не престанах да даскалувам заради онези 10% от студентите, които слушаха и разбираха това, което им говорех.
Димитър беше един от тези 10%. Той винаги сядаше на първата маса по време на упражненията, които водех по онова време. Митко винаги имаше попълнен протокол за предишното упражнение с верни пресмятания и графики. Неговите крайни изводи в протоколите бяха обмислени, а не преписани от друг. Той, и неколцина като него, „попиваха“ това, което им говорех. На лекциите, въпреки че имах издаден мой учебник, Митко присъстваше, седнал пак на първата банка в лекционата зала. Слушаше, водеше си някакви бележки и понякога ме прекъсваше с умни въпроси. Когато отсъстваше, Митко се извиняваше на следващата лекция за това, че бил зает предния път. А аз, заедно със знанията в областта на теорията на рязане на материалите и режещите инструменти, говорех за значението на иновациите, за постигането на „собствена територия“, защитена с помощта на интелектуален монопол – патенти за изобретения и свидетелства за полезни модели, както и за производството на пазарни продукти-консумативи с висока добавена стойност.
Митко завърши и постигна всички мои заръки, които на всяка първа лекция лансирам към уважаемата аудитория: да научат английски; да получат заслужено шофьорска книжка, а не да си я купуват, защото със заслужената шофьорска книжка е по-безопасно и за шофьора, и за останалите на пътя, а автомобилът отдавна вече не е лукс, той е необходимост; да усвоят в детайли и започнат да прилагат веднага някой популярен програмен проектантски (CAD) и/или технологичен (CAM) продукт; да се оженят, съответно омъжат или просто да се съберат със своята половинка дори и без брак, и най-важното – да имат най-малко две, а защо не и повече, деца, защото нацията ни се топи, но децата си да направят преди да навършат 30 години, а не когато станат на 40.
Един ден, оказа се 10 години след дипломирането му, срещнах Митко – леко напълнял, с малко пооредяла коса на темето, но с видимо самочувствие. Аз си вървях по тротоара, а той намали ход на платното до мен, свали стъклото, извика ме („Как сте, професоре?“), спря колата си, познах го веднага и ме покани да седна в мицубишито, което караше. Заведе ме в неговото предприятие. Подчертах думата, защото се оказа, че първоначално Митко заложил семеен имот със съгласието на своите родители. Със заема купил машина с цифрово-програмно управление (ЦПУ) „втора ръка“, монтирал я в готова пристройка в имот на баща му и започнал сам да проектира и произвежда детайли за свои клиенти. Междувременно защитил няколко собствени пазарни продукта със свидетелства за полезни модели, за които и в момента има поръчки. С печалбата купил две нови високопроизводителни машини. По-късно закупил и хале на 300 кв.м. от бивше неработещо държавно предприятие и сега вече има персонал от 25 човека – висококвалифицирани работници и инженери-програмисти. Запознах се и със съпругата му – инженер-програмист, която работеше в тяхното предприятие. Имали вече две деца, карат и двамата японски автомобили и видимо изглеждат щастливи.
Георги беше също мой студент, но от контингента на онези 90%, за които стана дума по-горе. Той никога не седна на първата маса по време на водените от мен упражнения. На лекциите ми го нямаше, защото, както обикновено казват онези „90%“ – има учебник. Сядаше най-отзад и си бъбреше с друг като него. Георги никога не ми зададе някакъв въпрос по съществото на учебната дисциплина, която водех като лекции и упражнения. Впрочем, моя милост, дори години по-късно, когато бях вече професор, и въпреки че имах асистенти, не спрях да водя и упражнения, защото исках да имам непосредствен контакт със студентите, и особено с онези 5%, които също искаха това. Протоколите на Георги бяха очевидно преписани, но аз ги заверявах. Допусках, че, когато завърши, този човек няма да работи като инженер.
Един ден, оказа се 12 години след времето, когато съм водил упражненията на Георги, го срещнах по един твърде особен начин. Той ми се обади на „Слънчев бряг“ в рамките на курорта „Св.Св. Константин и Елена“. Там имах участие с мой доклад в научна конференция, а той – много напълнял, между двамина мъже с тъмни очила, и тримата с черни костюми, черни тишъртки и черни лачени обувки, се придвижваше бавно и пеша по една алея.
– Вие ли сте, г-н Ангелов?
– Аз съм, а Вие кой бяхте? Като гледам възрастта Ви, да не сте бил мой студент?
– Да, аз съм Георги от 12-та група през 96-та. Вие ми водихте режещите инструменти. Помните ли ме?
– Чакайте, чакайте ... дааа, познах Ви! Вие сте Георги, момчето от последната маса в моята лаборатория. Как сте, Георги, с какъв бизнес се занимавате? Много добре изглеждате, радвам се за Вас!
– Добре съм, г-н Ангелов! Търгувам с цигари. Отдавна забравих инженерството. Впрочем, още с дипломирането ми започнах с търговия. Отначало направих голям багажник на покрива на жигулата на баща ми. Всяка седмица ходех по два пъти до фабриката JD, товарех по 20 мастер-бокса, а жена ми продаваше цигарите в „Люлин“, в една наша лафка. Сега вече имам собствена търговска база върху 6 декара. Имам три тира, автомобили, персонал. Виждате, че и в момента не съм сам. Работата ми е такава, имам сериозна конкуренция. Тук съм на преговори с мои контрагенти.
– Жив и здрав бъдете, Георги! Ето моя визитка. Ако имате някаква нужда от мен, обадете се.
Разделихме се. Очевидно беше, че ние двамата с Георги нямаме допирни точки, но от учтивост му дадох моята картичка. Той не ми отвърна със същия жест. Може би нямаше в себе си визитни картички.
След повече от година телефонът в джоба ми иззвъня, обади се женски глас и тихо попита:
– Вие сте професор Ангелов, нали?
– Да, аз съм.
– Аз съм съпругата на Георги, Вашия бивш студент. Намерих картичката Ви сред други в един негов визитник. Искам да Ви кажа, че, за съжаление, Георги почина. Каня Ви на погребението му на централните гробища в едиколко си часа, на еди коя си дата.
Изтръпнах и замълчах, а жената отсреща, след секунда мълчание, затвори без да мога да попитам как така и от какво е починал Георги, защото беше толкова млад, на годините на моите деца.
Отидох на погребението. Още от вратата на гробищата забелязах голям брой паркирали – черни, големи и лъскави автомобили. Спрях моето бяло „Поло“ по в страни и, когато приближих църквата, видях много мъже в черни костюми и тъмни очила. Ковчегът беше от лакирано дърво, видимо много луксозен и с пиринчени дръжки и орнаменти. Носеха го на рамо неколцина млади мъже. На стената до вратата на църквата беше подпрян дървен кръст с името на Георги и с изписани двете години – на раждането му и другата, неговата последна. Една част от хората влязоха в черквата, аз можах само да се приближа до вратата, изслушах опелото и на излизане попитах тихо едного непознат ми: „Извинете, Вие знаете ли от какво почина Георги?“. Човекът, без да ме погледне, промълви с нисък глас: „Убиха го мръсниците! Завидяха му за бизнеса.“ Допуснах, че става дума за конкуренцията на Георги. Не можах да разбера дори коя е жена му, имат ли деца?
Веднага след службата тръгнах обратно към дома. По пътя разсъждавах върху въпроса: кой от двата бизнеса – този на Митко или този на Георги е по-ефективен? Защото и двамата мои бивши студенти имаха печеливш бизнес. Само че бизнесът на Митко, макар и по-труден от интелектуална гледна точка, е в основата на просперитета на нацията ни, докато бизнесът на Георги е относително лесен и не изисква кой знае каква квалификация. Вероятно затова мнозина с минимален интелектуален „багаж“ са му завиждали. Сигурно тях имаше предвид човекът, когото попитах. Жалко за Георги.
06.05.2021 г., Георгьовден
проф. д-р инж. Николай Ангелов, д.т.н.
Гласували общо: 1 потребители