И станах фотограф.
Събуждам се в светлинна матрица: от щорите се получават абстрактни светлинни рисунки по стената. Това е първото, което виждам, когато се събудя. Прекрасно е.
Заобиколена съм от хора, които обичам.
Вкъщи ме смятат за леко налудничава и доста забавна.
По душа съм (замисля се) добър човек. Идеите идват, точно преди да заспя. В моментите, когато мозъкът ми е претъпкан със страшно много информация и се опитвам да я разчистя, за да мога да отплавам от другата страна.
Под леглото си държа бележник, в който да записвам среднощните си мисли. На сутринта е трудно да си ги разчитам, но все пак упорствам. (смее се)
Блокирам, когато нещо страхотно ме ентусиазира и срещна човек от моята област, за който това е абсолютно безразлично. За мен това е културен шок, реална нищота. Не е като да се блъснеш в стена, а като да потънеш в черна дупка.
Грешките са поправими, ако си склонен да проумееш, че си сгрешил и не се страхуваш. За мен грешките са нещо, което може да бъде простено и нещо, от което се излиза по-мъдър и по-добър. Когато прощаваш грешките на другите, те са склонни да простят твоите - това прави възможно да се живее сред и работи с хора.
Компромисите са стъпките, които правите назад, за да тръгнете заедно напред. Компромисът е стъпка, която не е в твоята посока. Понякога може да си мислиш, че това е компромис, а всъщност да е натрупване. Да си безкомпромисен, означава да имаш схеми, по които се движиш. Глупаво е да казваш: "Аз правя компромис". Защото ти не правиш компромис, а просто позволяваш на други гледни точки да се пресекат с твоите. Работата е непрекъснат процес. Страхотно удоволствие и огромно натоварване. Безкраен процес, който нон стоп генерира нови и нови задачи.
Никога не работя без лист и химикалка. Независимо дали летя в самолет, пътувам с автобус или кола, дали съм пред компютъра вкъщи или в офиса, на улицата или с фотоапарата, където и да съм, винаги си нося лист и химикалка, с които да си записвам нещо, което ми е хрумнало или нещо, което трябва да запомня.
Добрият екип е този, който е отворен за нови идеи и има енергия да ги осъществи. Членовете на моя екип преди всичко трябва да са мечтатели: първо да си представят нещо, което всички казват, че е невъзможно, а те да работят това да се случи. Интересно е, че понякога добрият екип не ти го събираш, а попадаш в него. И когато попаднеш в екип, който функционира добре, твоята задача не е ти да налагаш себе си, а да се влееш и да намериш мястото си.
Търся втория в мен. Тоест търся спокойствието и знанието да преодолея егото си, за да мога да застана до другите. Не аз да бъда техен мост, а да преведа себе си до тях. Защото трудността да преодолеем егото си ни пречи да разбираме и да работим с другите хора.
Фотографията е днес, вчера, утре. Фотографията е всеки ден.
Бягства в Елфика беше един проект, който в момента не мога да продължа. Защото не мога да приведа себе си в онова абсолютно състояние на щастие. Снимах себе си в моменти, когато се чувствах абсолютно свободна и на места, които много обичам. Този проект беше като сън наяве. Ако не бях човек, щях да съм морски вятър.
Огорчава ме безмерната суета на хората, които са твърде фокусирани върху себе си.
Съревновавам се с времето. С другите, никога. Не обичам състезанията, но обичам тренировките. Признавам си, че за мен чувството на завист е непознато и непонятно. Цялото ни семейство е такова. Минали сме през какви ли не неща и винаги сме знаели, че това, което се случва е - малко шанс, много труд и винаги може да има и мал шанс. Спасението е не в това, което ти се случва, а в начина, по който го приемаш. Всички живеем в "Не се сърди, човече" - разликата е, че някои са по-упорити и хвърлят повече зарове.
Скачам в дълбокото всеки ден. И без страх.
Успехът е да срещна някой, който е на моята вълна. Успехът е, когато намеря правилните хора, с които да реализирам идеите си. Но най-истинският успех е успехът на децата ми. Техният успех ме прави безмерно щастлива.
Най-много обичам семейството ми.
Забелязала съм, че всички желания се сбъдват.
Никога не знам и не искам да знам бъдещето.
Току-що разбрах, че съм магьосница. (смее се)
Ще ми се аз да съм измислила клиновидното писмо.
Или поне да бях казала: "Стигат ми малцина, стига ми и един, стига ми даже и нито един.". Приятелите на един философ го запитали какъв е бил смисълът да напише книга, която малцина ще разберат. С този цитат той им е отговорил. Заспивам на ръката на моя мъж.
Сънищата отлитат от мен, без да ги помня.
Уморява ме липсата на интензивно разбиране и общуване.
Почивам си седнала в жълт стол, срещу морето, над плажа на един борун, а откъм гърба ми духа силен вятър и носи пясък. До мен седи мъжът ми и си мълчим. Морето е сред най-важните неща. Неслучайно Хемингуей е казал, че всеки град, далеч от морето, е провинция. Всеки път, когато плувам, си казвам: "Това е сън, не може да е вярно.". Мисля, че природата на човек се променя. Ако преди съм била огън и въздух, сега съм земя и вода.
Животът е интересен.
А моят е много интересен. Текст Патриция Николова / Фотография Славея Йорданова
Надежда Павлова е от онези личности, които няма как да забравиш лесно. Качествата й са като извадени от спецкурс по Сървайвър в най-невероятни условия: като бивш спортист и настоящ фотограф, тя е не просто човекът, който с лекота улавя душите на различни неща, места и хора, но и изключително силна личност, минала през какви ли не бури, океани, падини, върхове и препятствия. Силата й е в начина, по който общува със себе си и със света - всеки неин проект е отражение на състоянието й и на своебразната й менталност. Това е причината в портфолиото й да присъстват най-различни неща: от концептуални проекти като Бягства в Елфика и Селфика през социални като Да отгледаш ангел до много неочаквани неща като Spots и любопитни кураторски възпламенявания, които оставиха ярки следи в цветния градски пейзаж.
Мислех си да стана Валентина Терешкова, първата жена космонавт.
И станах фотограф.
Събуждам се в светлинна матрица: от щорите се получават абстрактни светлинни рисунки по стената. Това е първото, което виждам, когато се събудя. Прекрасно е.
Заобиколена съм от хора, които обичам.
Вкъщи ме смятат за леко налудничава и доста забавна.
По душа съм (замисля се) добър човек.
Идеите идват, точно преди да заспя. В моментите, когато мозъкът ми е претъпкан със страшно много информация и се опитвам да я разчистя, за да мога да отплавам от другата страна.
Под леглото си държа бележник, в който да записвам среднощните си мисли. На сутринта е трудно да си ги разчитам, но все пак упорствам. (смее се)
Блокирам, когато нещо страхотно ме ентусиазира и срещна човек от моята област, за който това е абсолютно безразлично. За мен това е културен шок, реална нищота. Не е като да се блъснеш в стена, а като да потънеш в черна дупка.
Грешките са поправими, ако си склонен да проумееш, че си сгрешил и не се страхуваш. За мен грешките са нещо, което може да бъде простено и нещо, от което се излиза по-мъдър и по-добър. Когато прощаваш грешките на другите, те са склонни да простят твоите - това прави възможно да се живее сред и работи с хора.
Компромисите са стъпките, които правите назад, за да тръгнете заедно напред. Компромисът е стъпка, която не е в твоята посока. Понякога може да си мислиш, че това е компромис, а всъщност да е натрупване. Да си безкомпромисен, означава да имаш схеми, по които се движиш. Глупаво е да казваш: "Аз правя компромис". Защото ти не правиш компромис, а просто позволяваш на други гледни точки да се пресекат с твоите.
Работата е непрекъснат процес. Страхотно удоволствие и огромно натоварване. Безкраен процес, който нон стоп генерира нови и нови задачи.
Никога не работя без лист и химикалка. Независимо дали летя в самолет, пътувам с автобус или кола, дали съм пред компютъра вкъщи или в офиса, на улицата или с фотоапарата, където и да съм, винаги си нося лист и химикалка, с които да си записвам нещо, което ми е хрумнало или нещо, което трябва да запомня.
Добрият екип е този, който е отворен за нови идеи и има енергия да ги осъществи. Членовете на моя екип преди всичко трябва да са мечтатели: първо да си представят нещо, което всички казват, че е невъзможно, а те да работят това да се случи. Интересно е, че понякога добрият екип не ти го събираш, а попадаш в него. И когато попаднеш в екип, който функционира добре, твоята задача не е ти да налагаш себе си, а да се влееш и да намериш мястото си.
Най-важното за един фотограф е да не спира да вижда и да снима. Напоследък всеки ден се занимавам със Spots - мой много личен и интимен проект, който дори ми е трудно да определя като "проект". Тези снимки може би не са интересни за никой друг. Но аз продължавам да улавям енергии по визуален начин - в тях не търся фотографска или техническа перфектност, просто улавям различни плаващи в пространството и времето образи, които виждам всеки ден на различни места. За мен тези образи са спомен за нещо, което е "извън камерата".
Търся втория в мен. Тоест търся спокойствието и знанието да преодолея егото си, за да мога да застана до другите. Не аз да бъда техен мост, а да преведа себе си до тях. Защото трудността да преодолеем егото си ни пречи да разбираме и да работим с другите хора.
Фотографията е днес, вчера, утре. Фотографията е всеки ден.
Бягства в Елфика беше един проект, който в момента не мога да продължа. Защото не мога да приведа себе си в онова абсолютно състояние на щастие. Снимах себе си в моменти, когато се чувствах абсолютно свободна и на места, които много обичам. Този проект беше като сън наяве.
Ако не бях човек, щях да съм морски вятър.
Огорчава ме безмерната суета на хората, които са твърде фокусирани върху себе си.
Съревновавам се с времето. С другите, никога. Не обичам състезанията, но обичам тренировките. Признавам си, че за мен чувството на завист е непознато и непонятно. Цялото ни семейство е такова. Минали сме през какви ли не неща и винаги сме знаели, че това, което се случва е - малко шанс, много труд и винаги може да има и мал шанс. Спасението е не в това, което ти се случва, а в начина, по който го приемаш. Всички живеем в "Не се сърди, човече" - разликата е, че някои са по-упорити и хвърлят повече зарове.
Скачам в дълбокото всеки ден. И без страх.
Успехът е да срещна някой, който е на моята вълна. Успехът е, когато намеря правилните хора, с които да реализирам идеите си. Но най-истинският успех е успехът на децата ми. Техният успех ме прави безмерно щастлива.
Моят момент е заедно с хората, които обичам. И когато снимам нещо за себе си.
Най-много обичам семейството ми.
Забелязала съм, че всички желания се сбъдват.
Никога не знам и не искам да знам бъдещето.
Току-що разбрах, че съм магьосница. (смее се)
Искам един ден децата ми да са щастливи всеки ден.
Ще ми се аз да съм измислила клиновидното писмо.
Или поне да бях казала: "Стигат ми малцина, стига ми и един, стига ми даже и нито един.". Приятелите на един философ го запитали какъв е бил смисълът да напише книга, която малцина ще разберат. С този цитат той им е отговорил.
Заспивам на ръката на моя мъж.
Сънищата отлитат от мен, без да ги помня.
Уморява ме липсата на интензивно разбиране и общуване.
Почивам си седнала в жълт стол, срещу морето, над плажа на един борун, а откъм гърба ми духа силен вятър и носи пясък. До мен седи мъжът ми и си мълчим.
Морето е сред най-важните неща. Неслучайно Хемингуей е казал, че всеки град, далеч от морето, е провинция. Всеки път, когато плувам, си казвам: "Това е сън, не може да е вярно.". Мисля, че природата на човек се променя. Ако преди съм била огън и въздух, сега съм земя и вода.
Животът е интересен.
А моят е много интересен.
Текст Патриция Николова / Фотография Славея Йорданова