Септември. Студен ден – не знаеш зима ли е, лято ли е. Един нормален и най-вече мързелив ден вкъщи. Разхождам се по жилетка и дебели чорапи – рай. Дъждът вали и мазилката пада – онази в мен, която преди време не позволяваше на никого да поникне навътре в душата ми и да ме нарани. Но ето, че падна. Сега съм сама със себе си и мислите си. Нещо ме кара да погледна навън. Пронизват ме мисли за това каква всъщност съм аз. И ето какво – аз съм слънце, облаци, буря и след това дъга в едно. Малко е сложно. Обичам да обичам. Постоянно мечтая. Много се усмихвам и много плача. Лицемерието ме забавлява. Злобата ме изморява. Завистта ми пречи да раста. Това съм аз. Ако искаш ме обичай.
Знаеш ли какво? Много хора вече се опитаха, но динамиката ми ги изплаши. Те търсят спокойствието, безразличието, бездушевността. Една странна инерция, която едва ли някога ще разбера. Честно казано и не искам. Спокойствието ме задушава. Имам астма към скуката. Ако и ти си един от онези наживяли се мъже, заприличали на пенсионери, просто бягай. Защо ли? Защото аз ще кажа, че ще ти дам спокойствието, от което се нуждаеш, но знаеш ли какво – ще те ревнувам до болка, ей така от въздуха, който дишаш. Вместо да дишаш мен. Купих си този парфюм специално за теб. Ще правя сцени на публични места, ако видя, че си загледал някоя друга. Така ще опресняваме чувствата си, защото за мен да се караме, означава, че се обичаме. Ще проверявам телефона ти за съмнителни съобщения, дрехите ти за червило, дори портмонето ти за чужди снимки. Да, знам, прекалено е, но това съм си аз. Няма да стане това да гледаме уравновесено в една посока. Аз ще гледам в теб.
Вероятно ще ми предложиш да пием по чаша вино у вас, да гледаме филм и да лежим безбрежно. Далеч от хората, от динамиката, защото обичаш спокойствието. Ще приема. И аз го харесвам. Но не винаги. И не е достатъчно. Да пробваме друго: да оберем например черешите от някоя къща? И после да се целим с тях.
Понякога ще бъдем сърдити един на друг, на задръстванията, на вятъра, но накрая пак ще се приберем вкъщи ръка за ръка. Ще се погледнем сърдито в очите и ще разберем колко много се обичаме. Ще пийнем чай, от любимия ти, дето не мога да го търпя, но заради теб няма проблем, и ще гледаме дъжда. Ах, колко ги обожавам. Ще ти кажа, че си адски смотан и ще ни стане хубаво.
А сега седя сама, а ти си някъде там и търсиш спокойствието. При някоя друга. И когато следващият път ме срещнеш, излизайки от дома си на път за надрасканата си кола, се сети за устните ми, които сладко изричаха името ти, сети се какво изпусна. Помниш ли думите „Това можехме да сме ние“. Е, още можем.
Навън е буря. Знаеш къде да ме намериш.
Септември. Студен ден – не знаеш зима ли е, лято ли е. Един нормален и най-вече мързелив ден вкъщи. Разхождам се по жилетка и дебели чорапи – рай. Дъждът вали и мазилката пада – онази в мен, която преди време не позволяваше на никого да поникне навътре в душата ми и да ме нарани. Но ето, че падна. Сега съм сама със себе си и мислите си. Нещо ме кара да погледна навън. Пронизват ме мисли за това каква всъщност съм аз. И ето какво – аз съм слънце, облаци, буря и след това дъга в едно. Малко е сложно. Обичам да обичам. Постоянно мечтая. Много се усмихвам и много плача. Лицемерието ме забавлява. Злобата ме изморява. Завистта ми пречи да раста. Това съм аз. Ако искаш ме обичай.
Знаеш ли какво? Много хора вече се опитаха, но динамиката ми ги изплаши. Те търсят спокойствието, безразличието, бездушевността. Една странна инерция, която едва ли някога ще разбера. Честно казано и не искам. Спокойствието ме задушава. Имам астма към скуката. Ако и ти си един от онези наживяли се мъже, заприличали на пенсионери, просто бягай. Защо ли? Защото аз ще кажа, че ще ти дам спокойствието, от което се нуждаеш, но знаеш ли какво – ще те ревнувам до болка, ей така от въздуха, който дишаш. Вместо да дишаш мен. Купих си този парфюм специално за теб. Ще правя сцени на публични места, ако видя, че си загледал някоя друга. Така ще опресняваме чувствата си, защото за мен да се караме, означава, че се обичаме. Ще проверявам телефона ти за съмнителни съобщения, дрехите ти за червило, дори портмонето ти за чужди снимки. Да, знам, прекалено е, но това съм си аз. Няма да стане това да гледаме уравновесено в една посока. Аз ще гледам в теб.
Вероятно ще ми предложиш да пием по чаша вино у вас, да гледаме филм и да лежим безбрежно. Далеч от хората, от динамиката, защото обичаш спокойствието. Ще приема. И аз го харесвам. Но не винаги. И не е достатъчно. Да пробваме друго: да оберем например черешите от някоя къща? И после да се целим с тях.
Понякога ще бъдем сърдити един на друг, на задръстванията, на вятъра, но накрая пак ще се приберем вкъщи ръка за ръка. Ще се погледнем сърдито в очите и ще разберем колко много се обичаме. Ще пийнем чай, от любимия ти, дето не мога да го търпя, но заради теб няма проблем, и ще гледаме дъжда. Ах, колко ги обожавам. Ще ти кажа, че си адски смотан и ще ни стане хубаво.
А сега седя сама, а ти си някъде там и търсиш спокойствието. При някоя друга. И когато следващият път ме срещнеш, излизайки от дома си на път за надрасканата си кола, се сети за устните ми, които сладко изричаха името ти, сети се какво изпусна. Помниш ли думите „Това можехме да сме ние“. Е, още можем.
Навън е буря. Знаеш къде да ме намериш.
Гласували общо: 1 потребители