Нийл Фалън от Clutch

English version here.

Ако питаш някой фен на Clutch какво са те за него, той ще ти отговори, че са най-яката рокенрол група на света и че това е просто факт, не фанатизъм. Четиримата са заедно вече точно четвърт век. 25 години четирима едни и същи хора, които свирят за удоволствие, просто защото това могат и за това крачат на тая земя. До такава степен обичат да свирят заедно, че имат и страничен проект. Пак те четиримата, само че без вокали. Нали, да не им става скучно, докато си почиват от Clutch. А вокали ли казахме? Нийл Фалън, певецът на Clutch е един от най-харизматичните фронтмени в рокенрола днес. Започнал с хардкор и пънк в началото, преди да открие блуса и да си пусне брада преди почти 20 години, той сега реди басово фантастични урбанистични литургии, жестикулира и се цъкли от сцената и прилича на обсебен рокенрол проповедник. А понеже и ние сме от онези, които се кълнат в Clutch, в края на лятото ги засякохме в Загреб. И разбира се, поседнахме с Нийл на чаша бира преди концерта, за да ни разкаже за рокенрол живота, за турнетата и пътя, за вдъхновението, музиката, артуърка, собственият им лейбъл и нещата, които завършват култовия образ на Clutch. И за следващия албум, който ще седнат да записват догодина. А, да, и за да честити по телефона рождения ден на нашия добър приятел Иван, просто защото е страшен пич. Прочети първото му интервю за българска медия (и слушай запис от разговора в края на страницата).

Здрасти, Нийл! Как си и как ти се струва тук?
Хубаво е. Вчера имахме почивен ден, така че се поразходих наоколо.
С този луксозен найтлайнер ли пътувате?
Да. Но не мирише толкова луксозно, когато си на път с още десет човека в него.

Да минем към интервюто. Clutch е група, която не може да се оплаче от продажбите си. Как гледаш на стрийминга и споделянето на музика спрямо физическите продажби и музикалната индустрия?
Clutch се намира в специално положение. През 90-те имахме договор с големи лейбъли, помагаха ни за турнетата, но не продавахме много. Когато продажбите започнаха да падат, те изхвърлиха един куп банди като нас. Но след това, по някаква причина продажбите ни взеха да се покачват в САЩ и Европа. И го отдавам единствено на Интернет, защото не е като да са започнали да произвеждат албумите ни и в други държави. Просто хората откриха бандата онлайн. А това се отразява в посещение на концерти и купуване на тениски и дискове. След това пък тези хора казват на приятелите си за нас. И това е страхотно - не виждам никакъв проблем. Мисля, че идеята музиката да се продава дойде и си замина доста бързо. Колкото и да ми се иска така да си изкарвам парите, разбирам също, че музиката е била безплатна хиляди години. А продажбата й взе да се превръща в организиран бизнес през 30-те години на ХХ век.

Значи нямаш против хората да си свалят музиката ти, стига да си плащат билетите за концертите и да си купуват мърча?
Е, ние все още продаваме албуми - хората искат да си ги купуват. Само че идеята за милионни продажби е по-скоро изключение от правилото. Хей, ако мога да пътувам по света в автобус и да посещавам места за първи път в живота ми - това е страхотно.

Забавно ли ти е още и не се ли уморяваш от това да си постоянно на път?
Все още е страшен кеф. Разбира се, както всичко друго в живота, и това те уморява - ние го правим от 25 години. Но ако го сравниш с толкова много други неща, с които можеше да се наложи да се занимавам, това е огромно удоволствие - аз трябва да обикалям света. Ето например днес работата ми е 90-100-минутен сет. Трябва да работя час и половина. Кой би се оплаквал от това, ако е с всичкия си? Доста големи късметлии сме.

Фотография Mark Millman

Clutch е една от най-интензивно концертиращите групи днес - на път сте поне 150-200 дни в годината. Не ти ли липсва семейството?
Разбира се! Това е гадната страна на тая работа. Когато бях на 20, 21, 22, можех да съм на път 365 дни в годината - все тая ми беше. Сега имам син на 6 години, имам съпруга и ми липсват ужасно. Само че хубавото в случая е, че когато съм си вкъщи, не ми се налага да правя каквото и да е друго. Тогава съм баща и съпруг 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. За щастие живеем в епохата на мобилните телефони, така че говоря с тях всеки ден и така е много по-лесно, когато не съм у дома.

Взимал ли си семейството ти с теб на турне?
Водил съм сина ми, когато е имало концерти наблизо до нас, иначе с 6-годишно дете е доста разсейващо. Но ни е гледал вече няколко пъти. А тази вечер даже ще гледа Black Sabbath. Аз не съм гледал Black Sabbath, а 6-годишният ми син ще ги види и това доста ме разстройва (смее се).
Макар и не в съвсем оригиналния състав.
Да, но пък това е последното им турне и ще може да се изфука, че ги е гледал, когато стане на 40.

Вече си имате собствен лейбъл - Weathermaker Music. Не е ли трудно да се концентрираш, когато едновременно си в банда и управляваш лейбъл? Или си имате и хора, които въртят делата там?
Ние взимаме решенията. Имаме си мениджър в лейбъла, който всеки ден ни се обажда или пише, защото иначе нямаше да можем да държим фокуса. Но се учим в движение, де. В един съвършен свят щеше да ни се налага да се вълнуваме само от музиката и изкуството. Ако бяхме мениджъри, щеше да ни вълнува бизнесът. Но, честно, след като се научихме как да вършим тази работа, стана доста лесно. Сега от нас си зависи кога да запишем албум. Кога и с кого да тръгнем на турне. Ако си в договор с голям лейбъл, всъщност, с какъвто и да е лейбъл, тези решения ги взима друг вместо теб.

Вярваш ли, че това е по-добрият вариант за Clutch?
Да. Естествено, това означава повече работа, но пък и е по-възнаграждаващо. Ако стане някаква грешка по трасето, знаем към кого да се обърнем - към нас самите. На моменти може и да ни се струва доста трудно, но му хванахме цаката. А и не сме тръгнали да правим лейбъла голям и да подписваме с десетки банди. Има един конкретен брой хора, които харесват Clutch, а нашата работа е да стигнем до тях, да им дадем албумите ни и да продължим напред.

Как избрахте името Weathermaker?
Има едно инструментално парче в Blast Tyrant (2004), което се казва "Weathermaker". Доста ровихме из песните, докато се спряхме на това име - звучеше ни както трябва.

А за мърча - имате страхотен артуърк, особено по тениските. Кой го прави?
Ако говорим за албумите и клиповете - за Psychic Warfare работихме с Dan Winters. Той направи и едноименния ни албум (1995), както и дебютния Transnational Speedway League (1993). А нашият приятел Nick Lakiotes работи по Robot HIve/Exodus (2005) и Strange Cousins from the West (2009). Винаги сме обръщали внимание на арта - всичко опира до това да намериш точните хора. Откриваш артиста, а след това и дизайнера, който нагажда рисунките към продуктите, защото обикновено на художника не му се занимава с това. Понякога това може да е най-трудната задача от процеса - да намериш нещо, което да изглежда гот. Все пак тия картинки трябва да ги сложиш и на тениски.

Също така имате страшно много артуърк за тениски, който го няма в дизайна на албумите.
Както каза, постоянно сме на турне и затова винаги трябва да имаме нови дизайни. Когато артуъркът за албума е готов, винаги можем да го погледнем от различен ъгъл и да използваме тази перспектива за мърча или пък да измислим нещо коренно различно. Понякога обложките на албума създават проблем, когато трябва да ги пренесеш върху тениски и да стоят добре на тях.

На турне към Psychic Warfare сте повече от година, какво следва после?
Имаме американско турне със Zakk Sabbath (Black Sabbath-трибют бандата на Зак Уайлд), а след това се връщаме в Европа през декември. После пак сме в Щатите за Коледа. А в началото на 2017 ще започнем да мислим и за следващия албум. Тогава ще започнем да пишем песни. Нямаме намерение да обявяме дата на издаване, преди да сме напреднали със записите. Psychic Warfare е едва на година, но толкова здраво концертирахме покрай него, че нямаме търпение да научим нови песни. Със сигурност догодина ще работим по нови парчета.

Имате доста албуми, Psychic Warfare е 11-ият и всички от тях са жестоки. Как успявате да издавате страхотни рокенрол албуми, без да изкарате и един тъп?
Clutch са все същите четирима души вече 25 години и това е огромна част от формулата. Може да сменим стила на свирене или да научим нови неща, но това си остава същият пич със същия маниер и почерк на свирене. Знаем къде ни е силата и няма да я изпуснем - нямаме намерение тепърва да записваме фолк албум например. Но и в същото време не спираме да се учим. Аз ходя на уроци по китара, Жан-Пол ходи на уроци по барабани и се опитваме да станем по-добри музиканти. А тези неща си личат, когато правиш нова музика.

Тоест, постоянно учите нови похвати за писане и свирене?
Точно така! Когато записвахме първия албум, изобщо не мислех за неща като мелодия и хармония, а сега е съвсем различно. Освен това, докато растеш обогатяваш речника си, използваш различен език. Разбира се, че докато пишем материал можем и да зациклим, но обикновено след такъв период се отприщват свежи и интересни идеи.

Какво правиш, когато блокираш така? Пътуването например помага ли?
Така си мисля. Често обаче колкото повече се напъваш, толкова по-зле става. Най-добрите идеи винаги идват от само себе си. Най-често те връхлитат в най-непохдодящото време - например докато караш колата или седиш в самолет. Когато седнеш специално с идеята да напишеш песен, често нищо не става. А когато мен ме удари някоя идея, гледам да я запиша моментално, защото паметта ми е ужасна. Да се опитвам да запомня идея за песен е все едно да се опитвам да запомня някой сън - след час вече го няма. През 90-те редовно си носех тетрадка, но сега имам смартфон и постоянно си мърморя в него. Е, случва се изобщо да не разбирам какво казвам, но пак е по-добре от нищо - откъде мислиш, че идва това "Bwa-ha-haa" в "Earth Rocker" (смее се).

През 90-те имаш доста характерен стил на пеене - почти като MC, което не е много типично за рокенрол банда. Как реши, че това е пеенето за Clutch?
През 90-те слушах основно хардкор и хип хоп. Слушах Minor Threat и Public Enemy. Идеята за мелодии и хващащи куплети ми беше доста чужда, струваше ми се прекалено комерсиално. Осъзнах, че ритъмът ми идва най-естествено. Но през годините си дадох сметка, че мелодиите и куплетите не са чак толкова лошо нещо. Слушам старите ни албуми и звуча като съвсем различен човек. Има огромна разлика между човека, който си на 20 и на 40.

Ти си с хардкор минало, а как стигна до блуса?
Мисля, че винаги си е бил в мен, само че не съм го съзнавал. Като бяхме деца - говоря за 70-те и 80-те, слушахме ZZ Top, Led Zeppelin, Стиви Рей Вон - изобщо електрик блус банди. А като тийнейджъри открихме себе си в групи като Minor Threat, Venom и Black Sabbath (които си бяха блус, де, макар и по-мрачен). След това поостаряхме и погледнахме по-назад в историята, обърнахме се към ранния блус - да ти кажа, доста е образователно да проследиш как прогресира музиката. В самото начало на 2000-те решихме да задълбаем в тази посока.
А слушаш ли още стар блус?
О, да, предимно това слушам.

Като се заговорихме за ранните дни, в първия албум използваш думата “fuck”, която я няма в нито един албум на Clutch след това.
Да. В този конкретен случай написах текста в нощта преди да записваме. Бях доста напрегнат, чудех се какво да правя и се заключих в банята, докато с бандата бяхме натъпкани 4 души в една хотелска стая - можеш да си го представиш, нали? Стоях си в банята, кърках и пушех цигари и си казах "Окей, това е!". Само че след като пях тази песен на живо няколко години, си дадох сметка, че това не съм аз. Не съм сърдит човек - мога да се ядосам, но поначало не съм такъв. Беше ми като игра, преструване на емоция, която не е там. Осъзнах, че ми е далеч по-лесно всяка вечер да разказвам някаква история в песните си. По-забавно е и за слушателя - неговата версия със сигурност се различава от моята, но това не означава, че я интерпретира грешно. Така че предпочитам да съм разказвач, вместо сърдитко. Да, понякога е важно да има емоция в една песен, но гневът може да е много безсмислен. Лесно е да си агресивен и да ръмжиш “Fuck!” - това е най-лесното нещо на света, но на мен не ми е достатъчно.

Признавам си, имах период в живота, когато се впечатлявах от шокиращи неща. Когато открих пънк рока от 70-те и 80-те бях впечатлен, че тези хора псуват като матроси. Само че след като го правиш 20 или 30 години, вече не е шокиращо, а досадно. Понякога ме питат: "Как така не свирите 'Binge & Purge'?" А аз просто не искам да пея този текст. Мога да разиграя представление и да се правя на ядосан, но това не е музикантство, това е театър.

Пееш като гост в доста банди, освен в Clutch - приятно ли ти е да го правиш?
Да и смятам, че е добро упражнение. В Clutch съм от 25, което създава голям комфорт. А когато работиш с трима-четирима непознати, може да бъде доста странно и предизвикателно. Основно заради това го правя. А и, признавам, много ме ласкае, когато ме потърсят от други групи.

Имаш и странични проекти - The Company Band, а сега и Dunsmuir. Освен това и The Bakerton Group с останалите от Clutch. Задава ли се нещо ново от The Bakerton Group?
Не. И това е краткият отговор. Просто сме толкова заети с Clutch, че, честно, не ни остава време за това. Но не казвам, че проектът е погребан.

В Dunsmuir сте почти същия състав, както в The Company Band, но с Вини Апис на барабаните. Какво ви събра?
Дейв (китара) и Брад (бас) живеят в Калифорния и им се искаше да репетират редовно с барабанист, само че Джес (барабани) живее на Източния бряг. Освен това им се свиреше и нещо по-метъл. Така се намериха с Вини Апис. Тогава случайно пак се засякохме и им казах: "Ако искате да пея, само звъннете". Не очаквах да го направят и мислех, че ще хванат някого друг. Само че ме поканиха и се навих веднага. Албумът е готов отпреди година и половина. И беше страшно удоволствие да го направим.

Ще има ли повече музика от Dunsmuir или ще остане само с един албум?
Почти съм сигурен, че ще има още един албум, въпрос на време е. Защото Брад си има Fu Manchu, аз съм с Clutch и трябва да намерим време и възможност да се съберем всички и да записваме.

Когато гледа последния ви клип към “A Quick Death in Texas”, човек си дава сметка, че повечето ви клипове не са съвсем сериозни, а по-скоро майтапчийски. Нарочно ли го правите?
Май да. Clutch никога не сме се чувствали удобно пред камера - в момента, в който насочат към нас нещо такова, се стягаме и се чувстваме доста дебилно. Така че съвсем естествено решихме просто да се държим дебилно по време на клиповете. Знам, че за някои банди видеоклипът е част от целия пакет, но ние не сме от тях. Освен това клиповете са скъпи. Днес хората гледат със същия интерес лайв-клипове, с който гледат и филмовите такива.

Говорейки за концертни клипове, вече имате два официални концертни DVD и доста лайв албуми и официални бутлези. Ще продължите ли да издавате концертни записи?
Така мисля. Понякога е добре да запълваш така времето между два студийни албума. А и често песните се променят. Записваш едно парче за албум, след това го свириш вечер след вечер и то става съвсем различно животно, така че концертните записи са добре, за да уловят тази трансформация.

Променяте концертния сетлист за всяко шоу. Не ви ли е приятно да свирите едни и същи песни всяка вечер?
Ами, доста омръзва. Освен това вече остарявам. Ако знаеш коя е следващата песен, после следващата и тази след нея, започваш да се разсейваш и да правиш грешки. Става рутина. Когато сменяме сетлиста за всеки концерт, постоянно ни държи под леко напрежение, дори е леко стресиращо, ако не знаеш песента много добре. Но на някои групи им се налага да свирят едно и също всяка нощ заради продукцията. Нали се сещаш - в тази част на концерта става това, светлината ще направи така, а ти ще изтичаш по рампата и ще направиш онова. Твърде мързелив съм за това. Ето, сега не знам даже какво ще свирим тази вечер - това е интересното. Дан пише сетлиста днес. Видях, че ще има "Escape from the Prison Planet" и това е.

Преди повече от 6 години правих интервю с Tim Sult (китара) и го попитах кои са странните братовчеди от запада. Той ми каза: "Не знам, ще трябва да питаш Нийл". Така че, сега те питам - кои са странните братовчеди от запада?
Има един американски хорър писател на име Томас Лиготи. Той има един кратък разказ, където в малко градче идва някаква група хора и всички те са странници от изтока. Историята е много яка, напомня малко на Клайв Баркър. Аз живея на изток и нямам никакви братовчеди там, всички са от запада. Та, това е единствената причина - явно съм мислил само за себе си.

Как ви хрумна името Clutch (съединител)? Имате по-дълбок интерес към автомобилите ли?
Такова ни беше мисленето навремето. Бяхме големи фенове на Prong. И решихме, че Clutch носи същото двигателно усещане. Беше готино бандите да са с имена от по една сричка. Честно, мислехме да го сменим. Само се заредиха концерти, започнаха да идват много хора и ето ни, 25 години по-късно. Така че май е малко късно тепърва да сменяме името.

Но пък променяте логото за отделните албуми. Как решавате кое от двете отива за даден албум?
Зависи изцяло от естетиката на артуърка. Psychic Warfare е с много графичен дизайн, много директен и логото му стои отлично като блок или като печат. И имаме обложката на Strange Cousins from the West, която е изцяло илюстрована, наситена и с повече детайли и трябваше да ползваме другото лого. Даже мислехме да измислим и трето, но се отказахме.

Нийл, ти каква кола караш?
Карам Jeep. А жена ми кара Volkswagen. Ще ми се да карах хот род, класическа мощна машина.
Да, не е трудно да си те представим в мощен американски автомобил.
Да, може би някой ден ще бъда оплешивяващ тип, който на шейсет кара колата, която е искал да кара, когато е бил на двайсет.

Окей, благодаря много и успех довечера!
Благодаря! Пък дано се засечем в България някой ден.

Текст и снимки Ивайло Александров

 

 

 

English version here.

Ако питаш някой фен на Clutch какво са те за него, той ще ти отговори, че са най-яката рокенрол група на света и че това е просто факт, не фанатизъм. Четиримата са заедно вече точно четвърт век. 25 години четирима едни и същи хора, които свирят за удоволствие, просто защото това могат и за това крачат на тая земя. До такава степен обичат да свирят заедно, че имат и страничен проект. Пак те четиримата, само че без вокали. Нали, да не им става скучно, докато си почиват от Clutch. А вокали ли казахме? Нийл Фалън, певецът на Clutch е един от най-харизматичните фронтмени в рокенрола днес. Започнал с хардкор и пънк в началото, преди да открие блуса и да си пусне брада преди почти 20 години, той сега реди басово фантастични урбанистични литургии, жестикулира и се цъкли от сцената и прилича на обсебен рокенрол проповедник. А понеже и ние сме от онези, които се кълнат в Clutch, в края на лятото ги засякохме в Загреб. И разбира се, поседнахме с Нийл на чаша бира преди концерта, за да ни разкаже за рокенрол живота, за турнетата и пътя, за вдъхновението, музиката, артуърка, собственият им лейбъл и нещата, които завършват култовия образ на Clutch. И за следващия албум, който ще седнат да записват догодина. А, да, и за да честити по телефона рождения ден на нашия добър приятел Иван, просто защото е страшен пич. Прочети първото му интервю за българска медия (и слушай запис от разговора в края на страницата).

Здрасти, Нийл! Как си и как ти се струва тук?
Хубаво е. Вчера имахме почивен ден, така че се поразходих наоколо.
С този луксозен найтлайнер ли пътувате?
Да. Но не мирише толкова луксозно, когато си на път с още десет човека в него.

Да минем към интервюто. Clutch е група, която не може да се оплаче от продажбите си. Как гледаш на стрийминга и споделянето на музика спрямо физическите продажби и музикалната индустрия?
Clutch се намира в специално положение. През 90-те имахме договор с големи лейбъли, помагаха ни за турнетата, но не продавахме много. Когато продажбите започнаха да падат, те изхвърлиха един куп банди като нас. Но след това, по някаква причина продажбите ни взеха да се покачват в САЩ и Европа. И го отдавам единствено на Интернет, защото не е като да са започнали да произвеждат албумите ни и в други държави. Просто хората откриха бандата онлайн. А това се отразява в посещение на концерти и купуване на тениски и дискове. След това пък тези хора казват на приятелите си за нас. И това е страхотно - не виждам никакъв проблем. Мисля, че идеята музиката да се продава дойде и си замина доста бързо. Колкото и да ми се иска така да си изкарвам парите, разбирам също, че музиката е била безплатна хиляди години. А продажбата й взе да се превръща в организиран бизнес през 30-те години на ХХ век.

Значи нямаш против хората да си свалят музиката ти, стига да си плащат билетите за концертите и да си купуват мърча?
Е, ние все още продаваме албуми - хората искат да си ги купуват. Само че идеята за милионни продажби е по-скоро изключение от правилото. Хей, ако мога да пътувам по света в автобус и да посещавам места за първи път в живота ми - това е страхотно.

Забавно ли ти е още и не се ли уморяваш от това да си постоянно на път?
Все още е страшен кеф. Разбира се, както всичко друго в живота, и това те уморява - ние го правим от 25 години. Но ако го сравниш с толкова много други неща, с които можеше да се наложи да се занимавам, това е огромно удоволствие - аз трябва да обикалям света. Ето например днес работата ми е 90-100-минутен сет. Трябва да работя час и половина. Кой би се оплаквал от това, ако е с всичкия си? Доста големи късметлии сме.

Фотография Mark Millman

Clutch е една от най-интензивно концертиращите групи днес - на път сте поне 150-200 дни в годината. Не ти ли липсва семейството?
Разбира се! Това е гадната страна на тая работа. Когато бях на 20, 21, 22, можех да съм на път 365 дни в годината - все тая ми беше. Сега имам син на 6 години, имам съпруга и ми липсват ужасно. Само че хубавото в случая е, че когато съм си вкъщи, не ми се налага да правя каквото и да е друго. Тогава съм баща и съпруг 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. За щастие живеем в епохата на мобилните телефони, така че говоря с тях всеки ден и така е много по-лесно, когато не съм у дома.

Взимал ли си семейството ти с теб на турне?
Водил съм сина ми, когато е имало концерти наблизо до нас, иначе с 6-годишно дете е доста разсейващо. Но ни е гледал вече няколко пъти. А тази вечер даже ще гледа Black Sabbath. Аз не съм гледал Black Sabbath, а 6-годишният ми син ще ги види и това доста ме разстройва (смее се).
Макар и не в съвсем оригиналния състав.
Да, но пък това е последното им турне и ще може да се изфука, че ги е гледал, когато стане на 40.

Вече си имате собствен лейбъл - Weathermaker Music. Не е ли трудно да се концентрираш, когато едновременно си в банда и управляваш лейбъл? Или си имате и хора, които въртят делата там?
Ние взимаме решенията. Имаме си мениджър в лейбъла, който всеки ден ни се обажда или пише, защото иначе нямаше да можем да държим фокуса. Но се учим в движение, де. В един съвършен свят щеше да ни се налага да се вълнуваме само от музиката и изкуството. Ако бяхме мениджъри, щеше да ни вълнува бизнесът. Но, честно, след като се научихме как да вършим тази работа, стана доста лесно. Сега от нас си зависи кога да запишем албум. Кога и с кого да тръгнем на турне. Ако си в договор с голям лейбъл, всъщност, с какъвто и да е лейбъл, тези решения ги взима друг вместо теб.

Вярваш ли, че това е по-добрият вариант за Clutch?
Да. Естествено, това означава повече работа, но пък и е по-възнаграждаващо. Ако стане някаква грешка по трасето, знаем към кого да се обърнем - към нас самите. На моменти може и да ни се струва доста трудно, но му хванахме цаката. А и не сме тръгнали да правим лейбъла голям и да подписваме с десетки банди. Има един конкретен брой хора, които харесват Clutch, а нашата работа е да стигнем до тях, да им дадем албумите ни и да продължим напред.

Как избрахте името Weathermaker?
Има едно инструментално парче в Blast Tyrant (2004), което се казва "Weathermaker". Доста ровихме из песните, докато се спряхме на това име - звучеше ни както трябва.

А за мърча - имате страхотен артуърк, особено по тениските. Кой го прави?
Ако говорим за албумите и клиповете - за Psychic Warfare работихме с Dan Winters. Той направи и едноименния ни албум (1995), както и дебютния Transnational Speedway League (1993). А нашият приятел Nick Lakiotes работи по Robot HIve/Exodus (2005) и Strange Cousins from the West (2009). Винаги сме обръщали внимание на арта - всичко опира до това да намериш точните хора. Откриваш артиста, а след това и дизайнера, който нагажда рисунките към продуктите, защото обикновено на художника не му се занимава с това. Понякога това може да е най-трудната задача от процеса - да намериш нещо, което да изглежда гот. Все пак тия картинки трябва да ги сложиш и на тениски.

Също така имате страшно много артуърк за тениски, който го няма в дизайна на албумите.
Както каза, постоянно сме на турне и затова винаги трябва да имаме нови дизайни. Когато артуъркът за албума е готов, винаги можем да го погледнем от различен ъгъл и да използваме тази перспектива за мърча или пък да измислим нещо коренно различно. Понякога обложките на албума създават проблем, когато трябва да ги пренесеш върху тениски и да стоят добре на тях.

На турне към Psychic Warfare сте повече от година, какво следва после?
Имаме американско турне със Zakk Sabbath (Black Sabbath-трибют бандата на Зак Уайлд), а след това се връщаме в Европа през декември. После пак сме в Щатите за Коледа. А в началото на 2017 ще започнем да мислим и за следващия албум. Тогава ще започнем да пишем песни. Нямаме намерение да обявяме дата на издаване, преди да сме напреднали със записите. Psychic Warfare е едва на година, но толкова здраво концертирахме покрай него, че нямаме търпение да научим нови песни. Със сигурност догодина ще работим по нови парчета.

Имате доста албуми, Psychic Warfare е 11-ият и всички от тях са жестоки. Как успявате да издавате страхотни рокенрол албуми, без да изкарате и един тъп?
Clutch са все същите четирима души вече 25 години и това е огромна част от формулата. Може да сменим стила на свирене или да научим нови неща, но това си остава същият пич със същия маниер и почерк на свирене. Знаем къде ни е силата и няма да я изпуснем - нямаме намерение тепърва да записваме фолк албум например. Но и в същото време не спираме да се учим. Аз ходя на уроци по китара, Жан-Пол ходи на уроци по барабани и се опитваме да станем по-добри музиканти. А тези неща си личат, когато правиш нова музика.

Тоест, постоянно учите нови похвати за писане и свирене?
Точно така! Когато записвахме първия албум, изобщо не мислех за неща като мелодия и хармония, а сега е съвсем различно. Освен това, докато растеш обогатяваш речника си, използваш различен език. Разбира се, че докато пишем материал можем и да зациклим, но обикновено след такъв период се отприщват свежи и интересни идеи.

Какво правиш, когато блокираш така? Пътуването например помага ли?
Така си мисля. Често обаче колкото повече се напъваш, толкова по-зле става. Най-добрите идеи винаги идват от само себе си. Най-често те връхлитат в най-непохдодящото време - например докато караш колата или седиш в самолет. Когато седнеш специално с идеята да напишеш песен, често нищо не става. А когато мен ме удари някоя идея, гледам да я запиша моментално, защото паметта ми е ужасна. Да се опитвам да запомня идея за песен е все едно да се опитвам да запомня някой сън - след час вече го няма. През 90-те редовно си носех тетрадка, но сега имам смартфон и постоянно си мърморя в него. Е, случва се изобщо да не разбирам какво казвам, но пак е по-добре от нищо - откъде мислиш, че идва това "Bwa-ha-haa" в "Earth Rocker" (смее се).

През 90-те имаш доста характерен стил на пеене - почти като MC, което не е много типично за рокенрол банда. Как реши, че това е пеенето за Clutch?
През 90-те слушах основно хардкор и хип хоп. Слушах Minor Threat и Public Enemy. Идеята за мелодии и хващащи куплети ми беше доста чужда, струваше ми се прекалено комерсиално. Осъзнах, че ритъмът ми идва най-естествено. Но през годините си дадох сметка, че мелодиите и куплетите не са чак толкова лошо нещо. Слушам старите ни албуми и звуча като съвсем различен човек. Има огромна разлика между човека, който си на 20 и на 40.

Ти си с хардкор минало, а как стигна до блуса?
Мисля, че винаги си е бил в мен, само че не съм го съзнавал. Като бяхме деца - говоря за 70-те и 80-те, слушахме ZZ Top, Led Zeppelin, Стиви Рей Вон - изобщо електрик блус банди. А като тийнейджъри открихме себе си в групи като Minor Threat, Venom и Black Sabbath (които си бяха блус, де, макар и по-мрачен). След това поостаряхме и погледнахме по-назад в историята, обърнахме се към ранния блус - да ти кажа, доста е образователно да проследиш как прогресира музиката. В самото начало на 2000-те решихме да задълбаем в тази посока.
А слушаш ли още стар блус?
О, да, предимно това слушам.

Като се заговорихме за ранните дни, в първия албум използваш думата “fuck”, която я няма в нито един албум на Clutch след това.
Да. В този конкретен случай написах текста в нощта преди да записваме. Бях доста напрегнат, чудех се какво да правя и се заключих в банята, докато с бандата бяхме натъпкани 4 души в една хотелска стая - можеш да си го представиш, нали? Стоях си в банята, кърках и пушех цигари и си казах "Окей, това е!". Само че след като пях тази песен на живо няколко години, си дадох сметка, че това не съм аз. Не съм сърдит човек - мога да се ядосам, но поначало не съм такъв. Беше ми като игра, преструване на емоция, която не е там. Осъзнах, че ми е далеч по-лесно всяка вечер да разказвам някаква история в песните си. По-забавно е и за слушателя - неговата версия със сигурност се различава от моята, но това не означава, че я интерпретира грешно. Така че предпочитам да съм разказвач, вместо сърдитко. Да, понякога е важно да има емоция в една песен, но гневът може да е много безсмислен. Лесно е да си агресивен и да ръмжиш “Fuck!” - това е най-лесното нещо на света, но на мен не ми е достатъчно.

Признавам си, имах период в живота, когато се впечатлявах от шокиращи неща. Когато открих пънк рока от 70-те и 80-те бях впечатлен, че тези хора псуват като матроси. Само че след като го правиш 20 или 30 години, вече не е шокиращо, а досадно. Понякога ме питат: "Как така не свирите 'Binge & Purge'?" А аз просто не искам да пея този текст. Мога да разиграя представление и да се правя на ядосан, но това не е музикантство, това е театър.

Пееш като гост в доста банди, освен в Clutch - приятно ли ти е да го правиш?
Да и смятам, че е добро упражнение. В Clutch съм от 25, което създава голям комфорт. А когато работиш с трима-четирима непознати, може да бъде доста странно и предизвикателно. Основно заради това го правя. А и, признавам, много ме ласкае, когато ме потърсят от други групи.

Имаш и странични проекти - The Company Band, а сега и Dunsmuir. Освен това и The Bakerton Group с останалите от Clutch. Задава ли се нещо ново от The Bakerton Group?
Не. И това е краткият отговор. Просто сме толкова заети с Clutch, че, честно, не ни остава време за това. Но не казвам, че проектът е погребан.

В Dunsmuir сте почти същия състав, както в The Company Band, но с Вини Апис на барабаните. Какво ви събра?
Дейв (китара) и Брад (бас) живеят в Калифорния и им се искаше да репетират редовно с барабанист, само че Джес (барабани) живее на Източния бряг. Освен това им се свиреше и нещо по-метъл. Така се намериха с Вини Апис. Тогава случайно пак се засякохме и им казах: "Ако искате да пея, само звъннете". Не очаквах да го направят и мислех, че ще хванат някого друг. Само че ме поканиха и се навих веднага. Албумът е готов отпреди година и половина. И беше страшно удоволствие да го направим.

Ще има ли повече музика от Dunsmuir или ще остане само с един албум?
Почти съм сигурен, че ще има още един албум, въпрос на време е. Защото Брад си има Fu Manchu, аз съм с Clutch и трябва да намерим време и възможност да се съберем всички и да записваме.

Когато гледа последния ви клип към “A Quick Death in Texas”, човек си дава сметка, че повечето ви клипове не са съвсем сериозни, а по-скоро майтапчийски. Нарочно ли го правите?
Май да. Clutch никога не сме се чувствали удобно пред камера - в момента, в който насочат към нас нещо такова, се стягаме и се чувстваме доста дебилно. Така че съвсем естествено решихме просто да се държим дебилно по време на клиповете. Знам, че за някои банди видеоклипът е част от целия пакет, но ние не сме от тях. Освен това клиповете са скъпи. Днес хората гледат със същия интерес лайв-клипове, с който гледат и филмовите такива.

Говорейки за концертни клипове, вече имате два официални концертни DVD и доста лайв албуми и официални бутлези. Ще продължите ли да издавате концертни записи?
Така мисля. Понякога е добре да запълваш така времето между два студийни албума. А и често песните се променят. Записваш едно парче за албум, след това го свириш вечер след вечер и то става съвсем различно животно, така че концертните записи са добре, за да уловят тази трансформация.

Променяте концертния сетлист за всяко шоу. Не ви ли е приятно да свирите едни и същи песни всяка вечер?
Ами, доста омръзва. Освен това вече остарявам. Ако знаеш коя е следващата песен, после следващата и тази след нея, започваш да се разсейваш и да правиш грешки. Става рутина. Когато сменяме сетлиста за всеки концерт, постоянно ни държи под леко напрежение, дори е леко стресиращо, ако не знаеш песента много добре. Но на някои групи им се налага да свирят едно и също всяка нощ заради продукцията. Нали се сещаш - в тази част на концерта става това, светлината ще направи така, а ти ще изтичаш по рампата и ще направиш онова. Твърде мързелив съм за това. Ето, сега не знам даже какво ще свирим тази вечер - това е интересното. Дан пише сетлиста днес. Видях, че ще има "Escape from the Prison Planet" и това е.

Преди повече от 6 години правих интервю с Tim Sult (китара) и го попитах кои са странните братовчеди от запада. Той ми каза: "Не знам, ще трябва да питаш Нийл". Така че, сега те питам - кои са странните братовчеди от запада?
Има един американски хорър писател на име Томас Лиготи. Той има един кратък разказ, където в малко градче идва някаква група хора и всички те са странници от изтока. Историята е много яка, напомня малко на Клайв Баркър. Аз живея на изток и нямам никакви братовчеди там, всички са от запада. Та, това е единствената причина - явно съм мислил само за себе си.

Как ви хрумна името Clutch (съединител)? Имате по-дълбок интерес към автомобилите ли?
Такова ни беше мисленето навремето. Бяхме големи фенове на Prong. И решихме, че Clutch носи същото двигателно усещане. Беше готино бандите да са с имена от по една сричка. Честно, мислехме да го сменим. Само се заредиха концерти, започнаха да идват много хора и ето ни, 25 години по-късно. Така че май е малко късно тепърва да сменяме името.

Но пък променяте логото за отделните албуми. Как решавате кое от двете отива за даден албум?
Зависи изцяло от естетиката на артуърка. Psychic Warfare е с много графичен дизайн, много директен и логото му стои отлично като блок или като печат. И имаме обложката на Strange Cousins from the West, която е изцяло илюстрована, наситена и с повече детайли и трябваше да ползваме другото лого. Даже мислехме да измислим и трето, но се отказахме.

Нийл, ти каква кола караш?
Карам Jeep. А жена ми кара Volkswagen. Ще ми се да карах хот род, класическа мощна машина.
Да, не е трудно да си те представим в мощен американски автомобил.
Да, може би някой ден ще бъда оплешивяващ тип, който на шейсет кара колата, която е искал да кара, когато е бил на двайсет.

Окей, благодаря много и успех довечера!
Благодаря! Пък дано се засечем в България някой ден.

Текст и снимки Ивайло Александров

 

 

 

Гласували общо: 1 потребители

☆ ☆ ☆ ☆ ☆