Гледах последната седмица лицата на протестиращите от различни протести в София, и в страната. Докато едни бяха против или за избора на нов главен прокурор, други викаха против Стратегията за детето, а трети се оплакваха, че нямат път, се замислих за самите хора - зад протеста. Всеки, който е виждал снимки или кадри на протестите в България през 90-те години лесно може да ги определи като "младежки". Хора, които искат да защитават родината и бъдещето си. Хора, които вярват, че имат бъдеще.
Днес протестиращите не са млади. Не борят за бъдеще. Просто имат кауза за настоящето. Може би те са именно тези млади хора, които са протестирали преди 30 години. Малко по-стари и по-сломени, но със същата амбиция.
Младите хора обаче ги няма между тях. Днешните поколения, днешните студенти. Първо те едва ли са в България. Заминали са много отдавна и са започнали да изграждат живота си на друго място, сред други хора, в други държави. Не се вълнуват нито от прокурора, нито от това, че социалните ще взимат деца тайно. Техните деца ще бъдат достатъчно защитени и без да има изграден стратегия за тях. Затова новото лице на протеста същност е остарялото лице на предходните протести. Лице, което се бори за каузите, в които вярва, но няма достатъчно съмишленици, за да стигне докрай.
Както знаете, протестът присъства във всяка система на политически отношения, съпътства развитието на всеки политически режим, защото всяка промяна във формите и методите на политиката неизбежно се отразява на особеностите на проявата на държави на политически протест. И така, станахме свидетели на вълна от недоволство в редица страни с различни изисквания, до смяната на политическия режим. Освен това политическите протести станаха разрушителни и доведоха до насилие. Един добър пример за това са събитията, които започват през пролетта на 2011 г. в страните от Северна Африка и Близкия изток. Протести в Тунис, Египет, Либия превърнати в народни въстания, в резултат на което политическите режими, които управляваха в тези страни, бяха свалени. В Либия и Сирия народните въстания придобиха характера на кървава гражданска война.
В България това няма да стане. Протестът не е толкова силен, а и няма толкова активисти.
Може би затова рядко в България протестът е вземан като фактор за нещо. Шофьорите, които подминават протестиращите недоволстват, защото им пречат. Държавата го определя като "нещо нормално" и "законно". А всички ние гледаме репортажите и видеата на живо и се чудим - как им се занимава на тия хора?
Гледах последната седмица лицата на протестиращите от различни протести в София, и в страната. Докато едни бяха против или за избора на нов главен прокурор, други викаха против Стратегията за детето, а трети се оплакваха, че нямат път, се замислих за самите хора - зад протеста. Всеки, който е виждал снимки или кадри на протестите в България през 90-те години лесно може да ги определи като "младежки". Хора, които искат да защитават родината и бъдещето си. Хора, които вярват, че имат бъдеще.
Днес протестиращите не са млади. Не борят за бъдеще. Просто имат кауза за настоящето. Може би те са именно тези млади хора, които са протестирали преди 30 години. Малко по-стари и по-сломени, но със същата амбиция.
Младите хора обаче ги няма между тях. Днешните поколения, днешните студенти. Първо те едва ли са в България. Заминали са много отдавна и са започнали да изграждат живота си на друго място, сред други хора, в други държави. Не се вълнуват нито от прокурора, нито от това, че социалните ще взимат деца тайно. Техните деца ще бъдат достатъчно защитени и без да има изграден стратегия за тях. Затова новото лице на протеста същност е остарялото лице на предходните протести. Лице, което се бори за каузите, в които вярва, но няма достатъчно съмишленици, за да стигне докрай.
Както знаете, протестът присъства във всяка система на политически отношения, съпътства развитието на всеки политически режим, защото всяка промяна във формите и методите на политиката неизбежно се отразява на особеностите на проявата на държави на политически протест. И така, станахме свидетели на вълна от недоволство в редица страни с различни изисквания, до смяната на политическия режим. Освен това политическите протести станаха разрушителни и доведоха до насилие. Един добър пример за това са събитията, които започват през пролетта на 2011 г. в страните от Северна Африка и Близкия изток. Протести в Тунис, Египет, Либия превърнати в народни въстания, в резултат на което политическите режими, които управляваха в тези страни, бяха свалени. В Либия и Сирия народните въстания придобиха характера на кървава гражданска война.
В България това няма да стане. Протестът не е толкова силен, а и няма толкова активисти.
Може би затова рядко в България протестът е вземан като фактор за нещо. Шофьорите, които подминават протестиращите недоволстват, защото им пречат. Държавата го определя като "нещо нормално" и "законно". А всички ние гледаме репортажите и видеата на живо и се чудим - как им се занимава на тия хора?
Гласували общо: 1 потребители