Олег
Дурягин се ражда през 1983-та в Москва и
покрай майка си, която е художничка, от
малък се върти из артистичната столична
бохема. Не на този щастлив факт обаче
дължи и таланта си, и успеха си, и всичко.
По собствените му думи цялата работа
започва заради вечната борба с неговия
брат, който минавал за по-надарения в
семейството. Буквално на инат Олег
заляга повечко върху четките и рисуването
и по един или друг начин успява да бие
батко си, който пък става музикант.
Най-напред Дурягин се заема професионално
с графичния дизайн, а после и с фотографията,
която се оказва голямата му, че и споделена
любов.
Приема
артистичния псевдоним Олег Доу и започва
да щрака портрети, които не щади откъм
компютърна обработка. Резултатите са
странни и леко плашещи галерии от
фантастични образи, в които линията
между невинното и зловещото често е
размита. Публиката и критиците лапват
ексцентричния му стил като ментов
бонбон и не след дълго Олег нарежда
няколко самостоятелни изложби в Париж,
Лос Анджелис, Барселона и Сеул - все
люпилни за млади таланти. А само година
след като дава старт на кариерата си,
два пъти става фотограф на 2007-а - веднъж
на International
Photography
Awards
и веднъж на International
Color
Awards.
Олег
обаче е категоричен, че не прави
футуристично изкуство и сериозно се
напряга, когато опростяват работите му
до портрети на извънземни. Целта на
допълнителната обработка е максимално
да изчисти образа и, така да се каже, до
кръв да излющи кожата му, за да се покаже
истинското му лице. А най-смешното е, че
характерната му техника се появява не
след жестоки напъни тип
какво-по-така-да-измисля-сега, а съвсем
случайно. Момчето седнало да си играе
със снимката на своя приятелка, но
толкова се увлякло, че от нея останали
само едни очи, които му се видели напълно
достатъчни, и така.
Твърди,
че го вдъхновява ранният Ренесанс,
откъдето и идва вниманието му към
детайла, както и японското изкуство,
което пък си личи от минимализма в
портретите му. Какво слуша, докато работи
- „Електронно, разбира се". Какво казва
за колегите си - че няма нищо против
бунта да се прави изкуство, което не
прилича на такова, но той иска да прави
точно обратното. Молодец, Оля, молодец.
Още
зашеметяващи портрети - на официалния
му сайтОлег
Дурягин се ражда през 1983-та в Москва и
покрай майка си, която е художничка, от
малък се върти из артистичната столична
бохема. Не на този щастлив факт обаче
дължи и таланта си, и успеха си, и всичко.
По собствените му думи цялата работа
започва заради вечната борба с неговия
брат, който минавал за по-надарения в
семейството. Буквално на инат Олег
заляга повечко върху четките и рисуването
и по един или друг начин успява да бие
батко си, който пък става музикант.
Най-напред Дурягин се заема професионално
с графичния дизайн, а после и с фотографията,
която се оказва голямата му, че и споделена
любов.
Приема
артистичния псевдоним Олег Доу и започва
да щрака портрети, които не щади откъм
компютърна обработка. Резултатите са
странни и леко плашещи галерии от
фантастични образи, в които линията
между невинното и зловещото често е
размита. Публиката и критиците лапват
ексцентричния му стил като ментов
бонбон и не след дълго Олег нарежда
няколко самостоятелни изложби в Париж,
Лос Анджелис, Барселона и Сеул - все
люпилни за млади таланти. А само година
след като дава старт на кариерата си,
два пъти става фотограф на 2007-а - веднъж
на International
Photography
Awards
и веднъж на International
Color
Awards.
Олег
обаче е категоричен, че не прави
футуристично изкуство и сериозно се
напряга, когато опростяват работите му
до портрети на извънземни. Целта на
допълнителната обработка е максимално
да изчисти образа и, така да се каже, до
кръв да излющи кожата му, за да се покаже
истинското му лице. А най-смешното е, че
характерната му техника се появява не
след жестоки напъни тип
какво-по-така-да-измисля-сега, а съвсем
случайно. Момчето седнало да си играе
със снимката на своя приятелка, но
толкова се увлякло, че от нея останали
само едни очи, които му се видели напълно
достатъчни, и така.
Твърди,
че го вдъхновява ранният Ренесанс,
откъдето и идва вниманието му към
детайла, както и японското изкуство,
което пък си личи от минимализма в
портретите му. Какво слуша, докато работи
- „Електронно, разбира се". Какво казва
за колегите си - че няма нищо против
бунта да се прави изкуство, което не
прилича на такова, но той иска да прави
точно обратното. Молодец, Оля, молодец.
Още
зашеметяващи портрети - на официалния
му сайт
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители