Като малък винаги съм знаел, че ще бъда художник. Никога не съм си представял, че ще стана пожарникар или космонавт. Рисувам от дете. Майка ми дори пазеше неща, които съм рисувал на четири-пет - като вълк със седем крака например.
Първият си комикс нарисувах в шести-седми клас, силно впечатлен от филма за Поразяващата ръка и Винету. Помня, че стана много популярен сред съучениците ми.
Вълнението е най-голямо, когато още обмислям задачата, маниера и стила на рисуване. Следва период на безумно отегчение и омраза и, когато завършва, идва страхотно облекчение. Компютърът е просто инструмент. Като го овладееш добре, ти върши работа. На един художник клечка да му дадеш, трябва да може да ти нарисува на пясъка това, което иска. От време на време си правя експерименти с хартия, но тогава пък често се стряскам, че не съм save-нал или тръгвам да търся къде е undo. Не съм подозирал какво влияние е имало списание Дъга или кориците на Стивън Кинг. За секунда не ми е минавало през ума, че правим нещо, което ще се окаже значимо. Потресох се, когато видях, че страницата на Дъга има 15 000 фена - списание, което двайсет години не е излизало. Има огромна публика, която иска български комикси и автори, но този добър бизнес беше унищожен и трябва тепърва да доказваме, че има такова животно. Изложбата е огромно събитие в тази посока. Толкова млади, кадъдърни и талантливи хора участват. Издателствата могат на място да си харесат автори - реални, съществуващи и готови да работят.
Винаги ме е било страх да не ми се лепне някое клише. Затова, докато съм работил по него, съм правил и детски приказки - и двете с удоволствие.
Много хора са ми разправяли, че не са могли да спят, особено заради Пениуайз. Един ми е казвал, че вечерно време обръщал книгата с корицата надолу. По душа се определям за добър и благ. Може би, ако някой силно ми наруши хармонията, бих го сложил на мястото му. Никога не работя без музика - имам богата фонотека и избирам от нея в зависимост от това, което рисувам. Напоследък слушам повече класика, но пак подбирам по-лежерна или по-динамична според задачата. Идеите идват още докато чета текста.
Почивам си, когато не съм в София и най-вече - извън България. Най-любимо ми е да пътувам и да ми е лято. Но когато работя, предпочитам да е дъждовно и мрачно. Работата ме е научила на прецизност, любопитство, съзнателност. В началото, когато правех детски илюстрации и комикси, държах да съм наясно с конкретиката и затова имам доста богата колекция от енциклопедии. Всъщност не познавам художник на комикси от едно време, който да не разполага с такава. Възпитала ме е и на спазване на срокове. Обичам да съм коректен. Това е въпрос на възпитание. Грешки не бива да се допускат, специално от художниците, защото ще разочароват хората, заради които работят.
Успех е всяка една нова издадена книга или реализирана изложба. Скачам в дълбокото често. Забелязал съм, че задържа ли се десетина години в едно нещо, то започва толкова да ми писва, че непремено търся друго. Зарязвам всичко и започвам отначало.
Съревновавал съм се като по-млад. Сега съм си го забранил. Първа национална изложба на българския комикс 2013
е в СБХ Шипка 6 до 25 септември Текст Нели А. Калчева / Фотография Васил Танев
Когато преди две години чухме за предстоящата изложба Вдъхновен от Стивън Кинг на Петър Станимиров, леко потръпнахме, защото моментално ни изплуваха спомени за ококорените ни детски очи, замръзнали върху ярко червен нос над редица остри зъби, кървави цепки наместо очи, озверяла кучешка паст и още куп демонични образи. Те, освен че ни открехнаха вратата към свят, за който дотогава не знаехме много, ни вкараха и в дълги дискусии на тема защо ни е толкова важно лампите да не се гасят през нощта.
Същата талантлива ръка, ударила здраво рамо на въображението ни в пътешествията през ужас и мрак, стои и зад редица други въздействащи образи от всякакви жанрове. Петър Станимиров е един от художниците, които през 80-те пълнят с картинни разкази списание Дъга (негови са Бубачко, Карамела Му, Пуки и галактическите пирати, Крепостта на безсмъртните, Островът на съкровищата, Янтар и други) и бетонират високия статут на комикса в съзнанието на всеки, разгръщал списанието. През 90-те минава от другата страна на барикадата и стъпва решително в книгоиздаването, като заедно с Димитър Стоянов създава Плеяда - издателството, наложило Стивън Кинг у нас, не просто публикувайки произведенията му, но и оформяйки ги по непоколебимо разпознаваем и визуално разтърсващ начин.
В някакъв момент вероятно си бил увлечен и по книгите игри - да знаеш, че и в тях пръст има Станимиров. Той помага за събирането на млад екип от български автори, които, под чуждестранно звучащи псевдоними, щурмуват жанра. А след това отново се хвърля в непознатото и става водещ художник (впоследствие и арт директор) в студио за компютърни игри. Единайсет години по-късно Петър осъзнава, че достатъчно дълго се е откъснал от рисуването, такова, каквото иска да бъде, и със свежи сили и ентусиазъм се завръща към илюстрациите.
По това време започват и редовните срещи на старите приятели и колеги от списание Дъга, на които винаги плахо се прокрадвала репликата „Какво ще стане, ако направим нещо сега?". От дума на дума се стигнало до изложбата и албума Над дъгата, които миналата есен ни събраха очите, а печатното издание се разграби като последния топъл хляб на света. „В деня на откриването почти всички бяха скептичо настроени, че ще дойдат десетина-петнайсет човека, между които и ние. Но не беше така."
Сега сме в очакване на втори албум в края на тази година, а дотогава може да се наслаждаваме на Първа национална изложба на българския комикс 2013, организирана от сдружение Проектът Дъга. В нея освен познатите ни автори, ще срещнем и цял куп нови имена, за които със сигурност ще чуваме все по-често.
Моята
професия е и
моето хоби - от тези щастливи хора съм.
Като малък винаги съм знаел, че ще
бъда художник. Никога не съм си представял, че ще стана пожарникар или
космонавт.
Рисувам от дете. Майка ми дори пазеше неща,
които съм рисувал на четири-пет - като вълк със седем крака например.
Първият си комикс нарисувах в
шести-седми клас, силно впечатлен от филма за Поразяващата ръка и Винету.
Помня, че стана много популярен сред съучениците ми.
Трябваше да стана на 60, за да правя само това, което искам, що се отнася до литературата - в момента илюстрирам любими книги. Издателството, с което работя - Изток-Запад, ми има доверие и дори се случва да реализира заглавия по мои предложения. Например другия месец предстои да излезе богато илюстрирано издание на Приключенията на Симплицисимус на Ханс Якоб Кристоф фон Гримелсхаузен. За мен това е немският Сервантес.
Винаги гледам да допълня текста с илюстрициите, не просто да представя
определен пасаж. Дори едно детайлче извън написаното да вкараш, обогатяваш
читателя. Държа да го правя, особено когато книгите са за деца. Разбира се, предпочитам,
когато авторът е жив и здрав, да контактувам лично с него - тогава резултатът е
интересен.
Вълнението е най-голямо, когато още обмислям задачата, маниера и стила на
рисуване. Следва период на безумно отегчение и омраза и, когато завършва, идва
страхотно облекчение.
Компютърът е просто инструмент. Като го овладееш добре, ти върши работа. На един художник клечка да му дадеш, трябва да може да ти нарисува на пясъка това, което иска. От време на време си правя експерименти с хартия, но тогава пък често се стряскам, че не съм save-нал или тръгвам да търся къде е undo.
Не съм подозирал какво влияние е имало списание Дъга или кориците на Стивън Кинг. За секунда не ми е минавало през ума, че правим нещо, което ще се окаже значимо. Потресох се, когато видях, че страницата на Дъга има 15 000 фена - списание, което двайсет години не е излизало.
Има огромна публика, която иска български комикси и автори, но този добър бизнес беше унищожен и трябва тепърва да доказваме, че има такова животно. Изложбата е огромно събитие в тази посока. Толкова млади, кадъдърни и талантливи хора участват. Издателствата могат на място да си харесат автори - реални, съществуващи и готови да работят.
Харесвам
Стивън Кинг не като автор на книги на ужасите, а като страхотен и сладкодумен разказвач.
Винаги ме е било страх да не ми се
лепне някое клише. Затова, докато съм работил по него, съм правил и детски
приказки - и двете с удоволствие.
Много хора са ми разправяли, че не
са могли да спят, особено заради Пениуайз. Един ми е казвал, че вечерно време
обръщал книгата с корицата надолу.
По душа се определям за добър и благ. Може би, ако някой силно ми наруши хармонията, бих го сложил на мястото му.
Никога не работя без музика - имам богата фонотека и избирам от нея в зависимост от това, което рисувам. Напоследък слушам повече класика, но пак подбирам по-лежерна или по-динамична според задачата.
Идеите идват още докато чета текста.
Почивам си, когато не съм в София и
най-вече - извън България. Най-любимо ми е да пътувам и да ми е лято. Но когато
работя, предпочитам да е дъждовно и мрачно.
Работата ме е научила на прецизност, любопитство, съзнателност. В началото, когато правех детски илюстрации и комикси, държах да съм наясно с конкретиката и затова имам доста богата колекция от енциклопедии. Всъщност не познавам художник на комикси от едно време, който да не разполага с такава. Възпитала ме е и на спазване на срокове. Обичам да съм коректен. Това е въпрос на възпитание.
Грешки не бива да се допускат, специално от художниците, защото ще
разочароват хората, заради които работят.
Успех е всяка една нова издадена книга или реализирана изложба.
Скачам в дълбокото често. Забелязал съм, че задържа ли се десетина години в
едно нещо, то започва толкова да ми писва, че непремено търся друго. Зарязвам всичко
и започвам отначало.
Съревновавал съм се като по-млад. Сега
съм си го забранил.
Първа национална изложба на българския
комикс 2013
е в СБХ Шипка 6 до 25 септември
Текст Нели А. Калчева / Фотография Васил Танев